Момичето от влака

МЕГАН

10 януари 2013, четвъртък

Сутрин

Понякога не ми се ходи никъде. Мисля си, че ще съм най-щастлива, ако не ми се налага да си показвам повече носа навън. В такива дни дори и работата не ми липсва. Искам просто да си стоя на топло и сигурно в рая до Скот и никой да не ни безпокои.

Навън е тъмно и студено, времето е ужасно и това помага. Седмици наред не спира да вали студен и проливен дъжд, следван от воя на вятъра между дърветата, толкова силен, че заглушава тракането на влака. Искам да си остана тук с мъжа си, да гледам телевизия, да ям сладолед, да му се обадя да се върне малко по-рано от работа, за да правим любов в ранния следобед.

По-късно ще трябва да изляза, разбира се, защото днес е срещата ми с Камал. Последния път му разказах за Скот, за всичките си грешки, за провала си като съпруга. Камал казва, че трябва да намеря начин да си осигуря малко радост. Да престана да търся щастието другаде. Вярно е, че го правя, знам и се опитвам да си седя на задника, но в следващия момент се оказвам във вихъра на танца и си казвам: майната му, животът е твърде кратък.

Спомням си времето, когато отидохме с мама и татко на почивка в Санта Маргарита за великденските празници. Тъкмо бях навършила четиринайсет, когато срещнах онзи мъж на плажа. Беше много по-възрастен от мен – на трийсет, може би дори четирийсет, и той предложи на другия ден да ме разходи с лодка. Бен беше с мен, той също беше поканен, но (винаги загрижения за малката си сестричка батко) каза, че не бива да ходим, защото нямал доверие на този тип, мислел, че е долен сваляч. Какъвто си и беше. Но аз се ядосах, защото кога друг път щеше да ни се удаде възможност да се качим на частна яхта? Бен ме уверяваше, че ще имаме много възможности и че приключенията в живота ни тепърва предстоят. В крайна сметка не отидохме. Същото лято Бен изгуби контрол над мотора си и така и не успяхме да се качим на яхта.

Много ми липсва онова време, когато бяхме само двамата – аз и Бен. Тогава бяхме силни и толкова безстрашни!

Разказах на Камал всичко за него, но сега се въртим около друга тема – истината, цялата истина за Мак, за онова което се случи преди и след това. Камал е безопасен, няма да каже на никого заради лекарската тайна.

Но дори и да може, не вярвам, че ще каже нещо. Имам му доверие. Странно е, но онова, което ми пречи да му кажа цялата истина, не е страхът, че ще каже на някого, нито че ще ме съди. Причината е Скот. Струва ми се, че ще го предам! Ако разкажа на другиго нещо, което не съм споделила с него. Като се сетя за всичко, което съм му причинила, за всички други предателства, това би трябвало да е нищо, но за мен не е. За мен това е по-лошо, защото става дума за реалния живот, за нещо, което е част от самата ми същност, а той не го знае.

На тази тема все още мълча, не мога да споделя всичко, което чувствам. Знам, че именно това е смисълът на терапията, но просто не мога. Продължавам да държа нещата в мъгла, лъжа за имената на всички мъже в живота си, всички гаджета и всички бивши, но си казвам, че така трябва, защото няма значение кои са всъщност. Това, което има значение, е как ме карат да се чувствам. Задушена, неспокойна, гладна. Защо не мога да взема онова, което искам? Защо те не могат да ми го дадат?

Понякога могат. Понякога всичко, което искам, е Скот. Ако разбера как мога да задържа чувството, което изпитвам в такива моменти... Ако успея да се съсредоточа върху това щастие... Ако се науча да се наслаждавам на мига, вместо да се питам откъде и кога ще връхлети следващият циклон, всичко ще бъде чудесно.

Вечер

Когато съм с Камал, ми е почти невъзможно да се съсредоточа. Трудно ми е да разсъждавам трезво, когато ме погледне с тези свои очи като на лъв, когато скръсти ръце на скута си и кръстоса дългите си крака. Трудно ми е да не мисля за онези неща, които можем да правим заедно.

Трябва да си събера мислите. Говорим за случилото се след погребението на Бен, когато избягах от дома. Известно време живях в Ипсуич, но не задълго. Там се запознах с Мак. Работеше в някакъв ресторант и ме забра по пътя си към къщи.

– Той дори не искаше... разбираш ме, нали? – усмихвам се аз. – Отидохме в апартамента му, аз го помолих за пари, а той ме изгледа, сякаш съм луда. Казах му, че съм достатъчно голяма, мога да го правя, но той не повярва. И изчака, наистина ме изчака да навърша шестнайсет. Вече се бяхме преместили в една стара каменна къща близо до Холкам. Беше си направо съборетина на края на малка уличка, водеща на никъде. Разстоянието оттам до плажа беше около километъp пуста земя. От едната страна на землището имаше стар релсов път. Нощем лежах будна – тогава бях неуморна, а и пушехме много, това също гонеше съня – и ми се струваше, че чувам влаковете, толкова сигурна бях, че ставах, излиза навън и търсех светлините им.

Камал се размърдва на стола си и кима бавно. Не казва нищо. Очаква да продължа.

– Всъщност, бях щастлива с Мак. Живях с него колко..., около три години... да, мисля, че бяха толкова. Бях на деветнайсет, когато си тръгнах. Точно така. На деветнайсет.

– Щом си била щастлива, защо си тръгна? – пита ме той. Ето, стигнахме дотам. И то по-бързо, отколкото очаквах. Нямаше време да преживея онзи момент, да го преглътна. Не мога да го направя. Прекалено рано е.

– Мак ме изостави. Разби ми сърцето – казвам, което си е истина, но в същото време е и лъжа. Все още. Не съм готова да разкажа цялата история.

Когато се връщам, Скот не си е вкъщи, затова взимам лаптопа и за пръв път търся името му в Гугъл. За пръв път от десет години търся Мак. Но не го откривам. В света има стотици хора с името Крейг Макензи, ала никой от тях не е моят.

8 февруари 2013, петък

Сутрин

Разхождам се из гората. Излязох още преди да се развидели. Сега зората едва отваря очи, наоколо е мъртвешки тиха като изключим случайното обаждане на враните по клоните на дърветата над главата ми. Усещам как ме гледат с искрящите си като мъниста очи, как ме преценяват с поглед. Каква ли вест ми носят? Една за скръб, две за радост, три за момиче, четири за момче, пет за сребро, шест за злато, седем за неизказана тайна.

Колкото до неизказаните тайни, имам няколко от тях. Скот е на някакъв курс в Съсекс. Замина вчера сутринта и няма да се върне до полунощ. Мога да правя каквото си искам.

Преди да замине, му казах, че след курса ще отидем с Тара на кино. Предупредих го, че телефонът ми ще е изключен, говорих и с Тара. Казах ѝ, че той може да звънне, за да ме провери. Този път тя не издържа и ме попита какво всъщност става. Смигнах ѝ и се усмихнах, и тя се засмя. Според мен е доста самотна и няма да има нищо против да влезе в интригата.

На сеанса с Камал говорихме за Скот и онова с лаптопа. Случи се преди седмица. Търсех Мак – пробвах няколко пъти, просто исках да разбера къде е сега и какво прави. В интернет има снимки на почти всеки жител на планетата и ми се прииска да видя как изглежда сега, но не успях да го открия. Вечерта си легнах рано. Скот остана да гледа телевизия, а аз забравих да изтрия историята на браузера. Глупава грешка. Обикновено е последното ми действие, преди да затворя компютъра, независимо какво съм правила. Знам, че Скот разбира от тези работи и си има начини да разбере какво съм правила в нета, но ако изтривам всичко, ще му трябва много време да го възстанови и обикновено не му се занимава.

Този път обаче забравих. И на следващия ден се скарахме. Беше си цяла схватка. Той искаше да знае кой е Крейг, откога се виждам с него, къде се срещаме и какво толкова е направил за мен, което Скот не е могъл. Казах му, че е приятел от миналото, но това само влоши нещата. Камал ме попита боя ли се от Скот и това наистина ме вбеси.

– Той ми е съпруг! – избухнах срещу него. – Разбира се, че не ме е страх.

Това го изненада. Всъщност, изненада и мен. Не очаквах, че ще се ядосам толкова много, не вярвах, че желанието ми да защитя Скот е толкова силно. За мен беше откритие.

– Много жени се страхуват от съпрузите си, Меган. – Опитах се да кажа нещо, но той вдигна ръка и аз замълчах. – Онова, което ми казваш – четенето на имейлите ти, ровенето из местата, където си била в интернет, – казваш го така сякаш е нещо обикновено, сякаш е нормално. Но то не е Меган. Не е нормално да нарушаваш личното пространства на човека до себе си до такава степен. Това е форма на емоционално насилие.

Засмях се, защото ми прозвуча толкова мелодраматично.

– Това не е насилие – възразих. – Не и ако другият няма нищо против. А аз нямам.

Той ми се усмихна, но усмивката му беше тъжна.

– А не мислиш ли, че трябва да имаш?

Свих рамене.

– Може би, но фактът е такъв – нямам нищо против. Той е ревнив, със силно чувство за притежание. Винаги е бил такъв, но това не намалява любовта ми. Някои битки не заслужават усилията ми. Обикновено съм много внимателна! Покривам следите си и не се налага да се разправяме, не този път...

Той тръсна леко глава, но не можах да разгадая жеста му.

– Не мисля, че съм тук, за да ме съдиш – сопнах се аз.

Когато сеансът свърши, го попитах иска ли да пийнем някъде по едно. Каза, че не може тук, моментът не бил подходящ, затова го проследих до дома му. Апартаментът му е малко по-надолу по улицата. Изчаках малко и почуках на вратата му. Когато ми отвори, го попитах: "Сега моментът подходящ ли е?", плъзнах ръка по гърба му, надигнах се на пръсти и го целунах по устните.

– Меган – каза той с мек като кадифе глас. – Недей. Не мога така. Недей.

Това отблъскване и привличане, това желание и въздържание... направо прелест. Не исках да се разделя с това чувство, ужасно много исках да го задържа.

Сутринта станах рано, замаяна, пълна с емоции от пре- живяното. Не можех да остана в леглото – будна, сама, с глава, пълна с мисли за възможностите, от които мога да се възползвам или не. Станах, облякох се и тръгнах. И се оказах тук. Обикалям наоколо и разигравам сцената отново и отново – той каза, тя каза, изкушение, освобождение; да можех само да се установя на едно място, да прилепна някъде, не да гледам настрани. Ами ако никога не намеря онова, което търся? Ако е невъзможно да го постигна?

Студеният въздух реже гърдите ми, върховете на пръстите ми посиняват. Част от мен иска да легне директно тук, между листата, и да се остави в прегръдката на студа. Но няма да го направя. Време е да вървя.

На връщане завивам по Бленам Роуд и още на ъгъла я виждам да идва срещу мен. Бута количката пред себе си и детето като никога не плаче. Вижда ме, кима и ми се усмихна толкова сухо и измъчено, че се отказвам да ѝ върна усмивката. Обикновено се правя на мила и любезна, но тази сутрин се чувствам истинска, чувствам се себе си. Чувствам се лека, сякаш танцувам, и дори и да исках, няма да мога да изиграя ролята на любезна съседка.

Следобед

Следобеда заспах. Събудих се разтреперана от страх. И виновна. Чувствам се виновна. Но не достатъчно.

Спомних си какво стана вечерта, преди да си тръгне, помня как ми каза, че ни е за последен път, че край, повече не можем да го правим. Каза го, докато се обличаше. Закопчаваше си дънките. Аз бях още в леглото и се засмях, защото и миналия път каза, че ни е за последен път, и по-миналия, и още по-миналия. Той ме погледна... Не знам как да опиша този поглед. Не беше гняв, нито презрение. По-скоро... предупреждение.

И сега не си намирам място. Обикалям къщата, не мога да се спра, имам чувството, че докато съм спала, някой е влизал тук. Всичко уж си е на мястото, но атмосферата е различна, сякаш някой е докосвал вещите и ги е местил, и докато обикалям, не ме напуска усещането, че не съм сама, че нещо се кри от погледа ми. Три пъти проверявам френския прозорец към градината, но той е заключен. Божичко, нямам търпение Скот да си дойде. Имам нужда от него.