Момичето от влака

РЕЙЧЪЛ

15 август 2013, четвъртък

Сутрин

Кати ми уреди интервю за работа. Нейна приятелка отворила пиар агенция и имала нужда от асистентка. Асистент не означава нищо друго освен проста секретарка и заплащането е малко повече от нищо, но това няма значение. Жената е готова да ме приеме без препоръки и референции. Кати ѝ разказала някаква история, че съм се сринала, но вече съм напълно възстановена, и интервюто ми е утре сутринта в дома ѝ, защото тя работи в една от онези бараки, построени в задния двор на къщите, които носят гръмкото име "офис". Планирах да прекарам деня над биографията си, да я излъскам до съвършенство, после да упражня комуникативни си умения. Планирах, но... Скот се обади.

– Има ли начин да поговорим? – попита той.

– Няма нужда да... искам да кажа, че няма нужда да обясняваш нищо. И двамата сме наясно, че беше грешка.

– Знам – чух тъжния му глас. Нямаше нищо общо с онзи на разгневения Скот от сънищата ми, а на онзи съсипан човек, който преди няколко дни седеше на леглото ми и скърбеше за нероденото си дете. – Но много искам да поговорим.

– Разбира се – откликнах веднага. – Можем да поговорим.

– Искаш ли да се видим?

– Ох! – последното нещо, за което си мечтая, е да се върна в онази къща в Уитни. – Съжалявам, но днес съм заета.

– Моля те, Рейчъл! Важно е.

Беше отчаян и въпреки случилото се, ми стана мъчно за него. Затърсих благовидни извинения, но той ме прекъсна:

– Моля те!

Казах "добре" и съжалих в мига, когато думата излезе от устата ми.

Днес във вестниците има информация за детето на Меган – за първородното ѝ. Споменава се за бащата. Успели са да го издирят. Името му е Крейг Макензи, починал преди четири години в Испания от свръхдоза, и това го изважда от списъка със заподозрените. На мен лично никога не ми е изглеждал възможен вариант. Ако някой е искал да я накаже за станалото преди години, е могъл да го направи още навремето.

Кой остава, тогава? Обичайните заподозрени: съпругът и любовникът. Скот и Камал. Или външен човек, когото е срещнала случайно на улицата. Например начинаещ сериен убиец? Може да се окаже първата жертва на подобен тип. Новата Уилма Макканън^[2] или Полин Ройд^[3]? И в крайна сметка, задължително ли е убиецът да е мъж? Меган Хипуел беше дребна жена. Фина като птиче. Не е нужна голяма сила да я свалиш на земята.

² Първата от 13-те жертви на Питър Сътклиф, станал известен като Изнасилвача от Йоркшир – бел. ред.

³ Жертва на масовите убийци Иън Брейди и Майра Хиндли. Между юли 1963 г. и октомври 1965 г. те убиват пет деца на възраст между 10 и 17 години – бел. ред.

Следобед

Първото, което ме посреща, когато отварям вратата, е миризмата. Миризма на бира и пот, на гранясало и вкиснато, а под всичко това на нещо друго, по-лошо. Нещо гнило. Скот се появява по долнище на анцуг и сива тениска на петна, косата, му е мазна, лицето му лъщи, сякаш има температура.

– Добре ли си? – питам и той разтяга устни в крива усмивка. Пиян е.

– Добре съм. Влизай, влизай!

Не искам, но влизам.

Завесите на прозореца към улицата са спуснати и холът тъне в червеникава мъгла, подходяща за горещината и носещата се воня.

Той се повлича към кухнята, отваря хладилника и изважда една бира.

– Ела, седни – казва дрезгаво. – Пийни една бира.

Усмивката на лицето му е като прикачена, безрадостна, зловеща. В очите му се таи нещо зло. Презрението, което видях в събота сутринта, след като правихме секс, все още е тук.

– Не мога да остана дълго – казвам предпазливо. – Утре имам интервю за работа и трябва да се подготвя.

– Така ли? – вдига вежди той, сяда и подритва другия стол към мен. – Седни и изпий тази бира.

Това е заповед, не покана. Сядам срещу него и той бута бирата към мен. Хващам я и отпивам глътка. Отвън се чуват викове – някъде отзад играят деца, а още по-далеч се долавя познатото тракане на влак.

– Вчера са излезли ДНК тестовете – заговаря той. – Инспектор Райли дойде снощи. – Изчаква да чуе коментара ми, но изплашена да не кажа нещо, което не трябва, аз мълча. – Детето не е мое. Не е било мое. Странното е, че не е и на Камал. – Той се засмива. – Значи е имало още някой на опашката. Можеш ли да си представиш? – От усмивката му ме побиват тръпки. – И ти не си знаела нищо за това, нали? Не си знаела, че има и друг? Не ти е споделяла за друг мъж, нали?

Усмивката изчезва от лицето му и аз разбирам, че става нещо лошо. Нещо много лошо. Ставам и правя крачка към вратата, но той препречва пътя ми, ръцете му ме сграбчват и ме блъскат обратно на стола.

– Сядай там, мамка му!

Сваля чантата от рамото ми и я захвърля в ъгъла на стаята.

– Скот, не знам какво става...

– Хайде де! – извива устни той и се навежда над мен. – С Меган сте били толкова близки приятелки! Трябва да си знаела за всичките ѝ любовници.

Той знае. И докато си го казвам, той явно разбира какво си мисля по очите ми, защото приближава още повече и запращайки зловонния си дъх в лицето ми, казва:

– Хайде, Рейчъл, кажи ми!

Поклащам глава и той размахва ръце, бутайки бирата. Бутилката пада, изтъркулва се на пода и се разбива на парчета.

– Дори не си я срещала – изревава той. – Всичко, което ми наговори, е било лъжа.

Снишавам глава между раменете, ставам и смотолевям:

– Съжалявам, много съжалявам.

Опитвам се да заобиколя масата и да се добера до чантата и телефона си, но той отново ме хваща за ръцете.

– Защо го направи? Какво те накара, Рейчъл? Наред ли си изобщо?

Пронизва ме с поглед, не ме изпуска от очи и аз се разтрепервам от ужас, но в същото време си признавам, че въпросите му не са лишени от логика. Дължа му някакво обяснение. Преставам да се съпротивлявам, оставям пръстите му да направят дупка в плътта ми и заговарям ясно и спокойно. Опитвам се да спра сълзите, да държа паниката настрана.

– Исках да разбереш за Камал – започвам бавно. – Истина е, видях ги заедно, но ако ти бях казала истината, че съм просто една жена от влака, нямаше да ми обърнеш внимание. Трябваше...

– Трябвало е? – Той ме пуска и се отдръпва от мен. – Казваш ми, че е трябвало... какво?

Гласът му омеква, явно започва да идва на себе си. Поемам дълбоко въздух, за да успокоя сърцето си.

– Исках да ти помогна. Знаех, че в полицията по традиция подозират първо съпруга, и исках да разбереш, че... има и друг.

– И реши да ме излъжеш, че познаваш Меган. Имаш ли представа колко налудничаво звучи това?

– Имам.

Отивам до плота, взимам кухненската кърпа, коленича и избърсвам бирата. Скот сяда, опира ръце на коленете си и се хваща за главата.

– Тя не е била тази, за която я мислех – казва отчаяно. – Оказва се, че не съм я познавал.

Изстисквам кърпата в мивката и изплаквам ръцете си със студена вода. Чантата ми е на няколко крачки оттук, в ъгъла на стаята. Правя крачка в тази посока, но Скот вдига глава и аз спирам. Облягам гръб на плота и стискам ръба му, за да се задържа на крака. Да се успокоя.

– Инспектор Райли ми каза всичко – продължава той. – Разпита ме за теб. Пита дали сме имали връзка.

Смехът му ме прерязва.

– Връзка с теб! Боже! Попитах я дали е обърнала внимание как изглежда жена ми. Стандартът ми не е паднал толкова бързо. – Лицето ми пламва, по гърба и под мишница ми тръгват вадички студена пот. – Явно Ана се е оплакала теб. Видяла те е наоколо. И така всичко излезе наяве. Казах ѝ, че нямаме връзка, че си стара приятелка на Меган и пpoсто ми помагаш...

Той отново се изсмива, ниско и тъжно.

– Райли ми каза, че не познаваш Меган. Че си просто тъжна малка лъжкиня без собствен живот. – Усмивката му угасва бавно. – Всички сте лъжкини. Всяка от вас.

Телефонът ми избръмчава. Правя крачка към чантата, но Скот я достига преди мен.

– Чакай малко – казва и я вдига от пода. – Още не сме приключили.

Изсипва съдържанието ѝ върху масата и всичко се пръсва по дървото – телефон, портмоне, ключове, червило, носни кърпички и кредитни карти.

– Искам да разбера има ли поне нещо вярно в онова, което ми наговори.

Взима телефона и поглежда разсеяно дисплея му. Изведнъж вдига вежди и ме поглежда хладно.

– "Доктор Абдик потвърждава срещата ви на 19 август, понеделник, в четири и половина. Ако посочената дата и час не ви устройват, моля предупредете ни двайсет и четири часа преди указания срок" – прочита той на глас.

– Скот, аз...

– Какво става, по дяволите? – изсъсква през зъби той. – Какви ги вършиш? Какво си му казала?

– Нищо не съм му казала... – Той хвърля телефона на масата и тръгва към мен със свити юмруци. Отстъпвам към ъгъла на помещението и се свивам между стената и стъклената врага. – Опитвах се да разбера... Опитвах се да помогна.

Той вдига ръка и аз свеждам глава в очакване на удара. В същия момент си спомням, че съм го правила и преди, имала съм същото усещане и преди, но не мога да си спомня кога, а и нямам време за това, защото макар да не ме удря, той ме хваща за раменете и ме стиска толкова силно, че извиквам от болка.

– През цялото време съм си мислел, че си на моя страна – изръмжава като ранен звяр. – Но ти си работила срещу мен. Давала си му информация. Разказвала си му за мен, за Меган. Ти си била тази, която се опита да настрои полицията срещу мен, ти си била...

– Не, моля те, недей! Не е така. Исках да ти помогна. – Дясната му ръка сграбчва косата на врата ми и я извива. – Скот, моля те, недей! Боли ме, Скот!

Скот ме повлича към външната врата и аз си отдъхвам вътрешно. Сигурно ще ме изхвърли на улицата. И слава богу!

Но той не ме изхвърля, продължава да ме влачи, помъква ме нагоре по стълбата, ругаейки през зъби. Опитвам да се измъкна, но хватката му е безпощадна, не мога да направя нищо и продължавам да го моля през сълзи: "Моля те, недей! Моля те, недей!". Чувствам, че ще се случи нещо ужасно, опитвам се да изкрещя, но не мога, писъкът остава в гърлото ми.

Сълзите и страхът ме парализират. Скот ме набутва в някаква стая и затръшва вратата след мен. Ключът превърта от другата страна на ключалката. От стомаха ми се надига гореща вълна, пълни устата ми и аз повръщам на килима. Изправям се и чакам. Слухтя. Нищо не се случва и никой не идва.

Оглеждам се и разбирам, че съм във втората стая. У нас тя се превърна в кабинет на Том. Сега е детска, онази, която има на прозореца си розови транспаранти. Тази тук изпълнява ролята на склад, пълна е с купища документи и папки, сгъната проходилка за възрастни и древен компютър. В един кашон са подредени листове с цифри – вероятно сметки и счетоводни документи от бизнеса на Скот – в друг има стари пощенски картички със следи от лепило по гърба, сякаш някога са били лепени на стена. На тях се виждат покривите на Париж, деца със скейтборди по алея в някакъв парк, стари железопътни релси, покрити с ръжда и плесен, гледка към морето от вход на някаква пещера. Започвам да ровя картичките, нямам представа какво търся и защо, просто опитвам да държа паниката далече от мен. Да не мисля за поместените във вестниците извадки от полицейския доклад, където пише, че тялото на Меган е влачено през калта. Не се сещам за болката и за ужаса ѝ, когато е разбрала, че смъртта наближава.

Продължавам да ровя из кашона и изведнъж нещо пробожда показалеца ми. Отскачам с вик назад и поглеждам ръцете си. Върхът на пръста ми е порязан и кръвта тече по дънките ми. Увивам раната в подгъва на тениската си и оглеждам внимателно купчината в кашона. Веднага съзирам виновника – снимка в рамка със счупено стъкло. Едно от парченцата в горния ъгъл липсва и оголеният ръб е напоен с моята кръв.

Не съм виждала тази снимка досега. На нея са Меган и Скот в близък план. Тя се смее, а той я гледа с обожание. Или с ревност. Стъклото е счупено точно където трябва да се намира окото на Скот и няма как да видя изражението му. Сядам на пода със снимката пред себе си и се замислям за десетките счупени случайно неща, на които някак все не им идва ред да ги поправим. За всички счупени по време на караниците ни с Том чинии и за онази дупка в мазилката на коридора.

Чувам истеричния смях на Скот от другата страна на заключената врата и кръвта замръзва във вените ми. Ставам, отивам до прозореца и го отварям. Повдигам се на пръсти, подавам се до кръста и започвам да викам за помощ. Викам името на Том. Но е безнадеждно. Дори случайно да се намира в градината, не би могъл да ме чуе. Къщата не е толкова близо. Поглеждам надолу и губя равновесие, но успявам да се дръпна навреме.

– Моля те, Скот – извиквам през сълзи. – Моля те...

И от отчаянието в гласа ми, от умоляващата нотка, ми става още по-зле. Оглеждам кървавите петна по тениската и си казвам, че все пак има някаква надежда. Хващам рамката на снимката и я пускам върху килима. Стъклото се пръска. Избирам най-дългото парче и го слагам в задния джоб.

Дочувам приближаващи стъпки и се долепям до стената срещу вратата. Ключът превърта в ключалката.

Скот влиза с чантата и я хвърля в краката ми. В другата си ръка държи парче хартия.

– Ако и това не е Нанси Дрю... – казва с усмивка и започва да чете с тънък, почти женски глас: – "Меган е избягала с любовника си, който оттук нататък ще наричам "Б". – Изкикотва се и продължава: – "Б" я е наранил... Скот я е наранил..."

Смачква хартията на топка, хвърля я в краката ми и казва отвратено:

– Боже мой, толкова си жалка! – Погледът му попада върху счупените стъкла на пода и кръвта по тениската ми. – Какво правиш, мамка му? Опитваш се да се довършиш ли? Да свършиш работата вместо мен?

И отново се киска.

– Би трябвало да ти прекърша врата, но знаеш ли какво? Просто не си струва усилията. – Отдръпва се настрани и изсъсква: – Махай се от дома ми.

Грабвам чантата и се спускам към вратата, но в същия момент той финтира и застава пред мен в боксова поза. За миг решавам, че няма да ме пусне и ще ме удари. Страхът сигурно е разширил очите ми, защото го чувам да се смее, направо реве от смях. Продължавам да чувам истеричния вой дори и след като затръшвам вратата зад себе си.

16 август 2013, петък

Сутрин

Тази нощ не мигнах. Изпих бутилка и половина вино, за да спра тремора на ръцете и да се успокоя, но алкохолът не подейства. Всеки път, когато затварях очи, нещо ме стряскаше и подскачах в леглото. Непрекъснато ми се струваше, че е в стаята с мен. Сто пъти запалвах лампата, сядах в леглото и се заслушвах в шума на улицата и движещите се около сградата хора. Чак на разсъмване се успокоих и заспах. Отново сънувах, че съм в гората. Том беше до мен, но въпреки това се страхувах.

Снощи оставих бележка на Том. Когато излязох от дома на Скот, изтичах до номер двайсет и три и заудрях с юмрук по вратата. Бях толкова изплашена, че изобщо не се замислих къде е Ана и дали няма да се ядоса заради появата ми пред дома ѝ. Никой не отвори, затова намерих в чантата смачкан лист хартия, надрасках му набързо бележка и я мушнах в пощенската кутия. Не ми пука дали тя ще я види, част от мен дори се надява да я види. Не му казах нищо съществено. Написах, че искам да говорим за онзи ден. Не споменах името на Скот, защото не исках Том да отиде при него и да се разправя. Ако отиде, Бог знае какво може да стане.

Щом се прибрах, веднага звъннах в полицията, но първо обърнах две чаши вино, за да дойда на себе си. Поисках да говоря с инспектор Гаскил, но ми казаха, че е зает, и се наложи да разговарям с онази Райли. Не мина, както трябваше. Гаскил щеше да се държи много по-мило.

– Той ме арестува и ме заключи в дома си – казах ѝ аз. – Заплаши ме.

Тя ме попита колко време съм била арестувана. Долових иронията, с която произнесе думата "арестувана".

– Не знам точно – отвърнах. – Някъде към половин час.

Настъпи дълга пауза.

– Значи ви е заплашил. Бихте ли ми обяснили естеството на заплахата?

– Каза, че ще ми прекърши врата. Каза... че би трябвало да го прекърши.

– Би трябвало да го прекърши ли?

– Би го прекършил, но не смята, че си струва.

Мълчание. И след малко:

– Удари ли ви? Нарани ли ви по някакъв начин?

– Имам само синини.

– Удари ли ви?

– Не. Стисна ме за ръцете.

Още по-дълга пауза.

– Госпожо Уотсън, защо отидохте в дома на Скот Хипуел?

– Той ме помоли да отида. Каза, че иска да поговорим.

Тя въздъхна звучно.

– Предупредихме ви да не се бъркате в тази работа. Лъжете този човек, казали сте му, че сте приятелка със съпругата му, наговорили сте му какви ли не истории... нека довърша – без да помислите, че си имате работа с объркан човек под огромен стрес. В най-добрия случай. В най-лошия може да бъде доста опасен.

– Той е опасен, нали това ви казвам!

– С нищо не ни помагате, госпожо. Отивате там, лъжете, провокирате го. Ние тук разследваме убийство, трябва да го проумеете. Можете да застрашите цялото разследване, да спрете напредъка ни...

– Какъв напредък, моля ви се? – нахвърлих се аз. – Не сте напреднали дори и милиметър. Послушайте ме, той е убил жена си. Там има една тяхна снимка... Рамката ѝ е счупена. Той е ужасно гневен, нестабилен...

– Да, видяхме я. Къщата е основно претърсена. Но едва ли можем да я наречем улика.

– И няма да го арестувате?

Тя отново въздъхна.

– Отбийте се утре в управлението. Дайте показания. После ще поемем нещата в наши ръце. И... госпожо Уотсън! Стойте далеч от Скот Хипуел.

Кати се прибра и ме завари пияна. Естествено, че не се зарадва, но какво можех да ѝ кажа? Няма начин да ѝ обясня. Казах само, че съжалявам, и се качих в стаята си като объркал конците тийнейджър. Легнах и се опитах да заспя. Очаквах Том да се обади, но напразно.

Тази сутрин ставам рано, проверявам телефона си (никой не ме е търсил), измивам си косата и се обличам с треперещи пръсти и сплетен на възел стомах заради предстоящо интервю. Излизам много преди уреченото време, защото първо трябва да се отбия в полицията и да подам жалба. Не че очаквам да излезе нещо хубаво от това. Досега не са ме вземали насериозно, няма причина сега да си променят мнението. Питам се има ли начин някога да ме видят като нещо друго, освен като фантазьорка.

По пътя към управлението непрекъснато гледам през рамо; един внезапен вой на полицейска сирена ме изпраща па половин метър над земята от уплаха. Влизам в сградата и се движа възможно най-близо до желязната ограда. Пръстите ми почти я докосват, за да мога да се хвана здраво, ако се наложи. Съзнавам, че поведението ми е глупаво, но сега, когато между нас вече няма тайни и аз разбрах какво представлява този човек, се чувствам ужасно уязвима.

Следобед

Време е да затворя тази страница. Все си мислех, че трябва да си спомня нещо важно, че пропускам нещо. Но всичко е било заблуда. Не видях нищо и очевидно не съм направила нищо ужасно. Просто се случи така, че бях на същата улица. Благодарение на мъжа с червеникавата коса, вече го знам със сигурност. И въпреки това някъде дълбоко в съзнанието ми има нещо, което не мога да измъкна на светло.

Нито Гаскил, нито Райли бяха в управлението. Подадох жалбата си на един отегчен униформен полицай с ясното съзнание, че всичко ще бъде прибрано в папка и забравено, освен ако не ме открият мъртва в някоя канавка. Интервюто ми беше на другия край на града и взех такси от гарата. Не исках да рискувам. Интервюто мина доста добре: самата работа е много под нивото ми, но през последните година-две аз паднах много под нивото си и ще се наложи за втори път да тръгна от нулата. Другата спънка (освен нищожното заплащане и безинтересната работа) е, че ще трябва да пътувам всеки ден до Уитни, да вървя по тези улици, треперейки от страх да не налетя на Скот или на Ана и детето ѝ.

Защото май единственото, което правя в този район, е да налитам на разни познати хора. Някога именно тази атмосфера на градчетата около Лондон беше едно от нещата, които ми харесваха. В тях може и да не познаваш всички, но лицата им ти изглеждат познати.

Вече съм съвсем близо до гарата и пресичам "Краун", когато някой ме хваща за ръката и аз се завъртам, губя равновесие и от тротоара слизам на пътя.

– Хей, хей! Извинявай. – Отново е той, червенокосият – с едната си ръка държи бира, другата е вдигната нагоре, сякаш се предава. – Много лесно се плашиш.

Ухилва ми се, но явно изглеждам много изплашена, защото усмивката му угасва и пита загрижено:

– Добре ли си? Не исках да те стряскам.

Признава си, че е започнал отрано и ме кани да продължим. Отказвам, но после променям решението си.

– Дължа ти едно извинение – казвам, когато той, Анди, както се оказва, ми донася моя джин с тоник. – Държах лошо с теб във влака. Говоря за последния път. Имах лош ден.

– Няма нищо – отвръща Анди и се усмихва бавно и лениво. Не мисля, че бирата в ръката му е първата, дори не е втората за деня.

Сядаме един срещу друг в градината на малко ресторантче. Тук ми се струва много по-безопасно от улицата. Чувството за сигурност ми дава кураж и аз решавам да рискувам.

– Виж, исках да те попитам за онази вечер, когато се за- познахме. Когато Мег... онази жена изчезна.

– Ами... добре. Защо? Какво те интересува?

Поемам дълбоко въздух. Усещам как се изчервявам. Колкото и пъти да го казваш на глас, то винаги те кара да се срамуваш, да се свиваш вътрешно.

– Тогава бях много пияна и не си спомням нищо. Искам да подредя нещата в главата си. Ти... видя ли нещо тогава, видя ли ме да разговарям с някого, или нещо подобно...

Забождам очи в масата. Нямам сили да срещна погледа му.

Той ме подритва лекичко под масата.

– Всичко е наред. Не си направила нищо лошо. – Вдигам поглед и срещам усмивката му. – И аз бях направил главата. Заговорихме се във влака, не си спомням за какво. После и двамата слязохме на Уитни. Ти едва се задържаше на крака. Спъна се по стълбите, помниш ли? Помогнах ти и ти се притесни ужасно, изчерви се като сега. – Отново се засмива, после продължава: – Тръгнахме заедно и аз те поканих да продължим в близката кръчма. Но ти каза, че трябва да се видиш с мъжа си.

– И... това ли е?

– Не. Наистина ли не си спомняш? Беше малко по-късно...не знам... може би след половин час. Бях в "Короната", но един приятел ми звънна и ми каза, че е седнал в барчето от другата страна на релсите. Тръгнах натам и реших да мина през подлеза. Ти беше паднала до входа. Беше цялата в кръв. Разтревожих се, предложих да те изпратя до вас, но ти не искаше и да чуеш. Беше... много ядосана. Мисля, че се бяхте карали с твоя човек. Той се отдалечаваше надолу по улицата. Предложих ти да го настигна, но ти отказа. Той се качи в колата и пое нанякъде. Той беше... беше с някого.

– С жена?

Той кима и навежда глава.

– Да. Влязоха заедно в колата. Реших, че за това е била разправията.

– И после?

– После ти си тръгна. Изглеждаше малко... объркана. Тръгна си и не спираше да повтаряш, че нямаш нужда от помощ. Казах ти, че бях прекалил, затова просто продължих пътя си. Минах през подлеза и се срещнах с моя приятел. Това беше.

Докато изкачвам стълбите към апартамента, мога да се закълна, че виждам сенки над себе си и стъпки някъде на горния етаж. Някой чака на площадката. Естествено, оказва се, че няма никого и апартаментът си е цял и непокътнат, но за всеки случай решавам да проверя всяка стая, надниквам под моето легло и онова на Кати, отварям гардеробите и бюфета в кухнята, където не може да се побере дори и дете.

След три обиколки на апартамента най-после спирам . Качвам се горе, сядам на леглото и прехвърлям наум разговора с Анди. Той съответства на онова, което си спомня но не е кой знае какво разкритие. С Том сме се скарали. Аз съм се подхлъзнала и съм се ударила, а той се е качил в колата при Ана. По-късно се е върнал да ме търси, но аз вече съм си тръгнала. Предполагам, че съм хванала такси или съм се качила обратно на влака.

Седя на леглото, гледам през прозореца и се чудя защо ми олеква. Може би защото все още нямам отговори. Може би защото въпреки съвпадението между спомените ми и казаното от други хора все още нещо ми се изплъзва. Изведнъж ми просветва: Ана. Том не ми е споменавал, че е ходил някъде с нея, но има и друго. Когато я видях да се отдалечава, да влиза в колата, с нея нямаше бебе. Къде е била Ийви през това време?

17 август 2013, събота

Вечер

Трябва да говоря с Том и да подредя събитията в главата си, защото колкото повече мисля, толкова по-малко смисъл намирам, и започвам отначало. Оставих му бележка преди два дни, а той все още не се е свързал с мен и това ме тревожи. Снощи не ми вдигна телефона и днес не отговаря цял ден. Нещо не е наред и не мога да се отърва от усещането, че причината е в Ана.

Знам, че когато чуе какво направи Скот, той също ще иска да говори с мен, и знам, че ще иска да ми помогне. спирам да мисля за онзи ден, когато се видяхме в колата му за онова, което се събуди в нас.

Вдигам телефона и набирам номера му, пеперудите в стомаха ми пърхат ли пърхат, както се случва винаги, докато чакам да чуя гласа му, толкова енергичен, колкото и преди години.

– Да?

– Том, аз съм.

– Да?

Сигурно Ана е до него и той не иска да произнесе името ми на глас. Изчаквам малко, за да му дам време да отиде в другата стая и да се отдалечи от нея. Чувам въздишката му.

– Какво има?

– Ами... исках да поговорим. Както казах в бележката...

– Какво? – прекъсва ме той. Звучи раздразнено.

– Оставих ти бележка преди два дни. Налага се да поговорим...

– Не съм получавал никаква бележка. – Още една въздишка, този път по-тежка. – Да му се не види! Ето защо ми се муси тия дни.

Сигурно Ана е взела бележката и не му я е дала.

– Какво искаш? – пита нервно.

Искам да затворя, да набера отново и да започна разговора на чисто. Да му кажа колко се радвам, че се видяхме в понеделник на езерото.

– Исках да те питам нещо.

– Какво? – сопва се той. Наистина е ядосан.

– Всичко наред ли е?

– Какво искаш, Рейчъл?

Цялата съживена преди седмица нежност е изчезнала напълно. Иде ми да се набия за онази бележка. Явно съм му навлякла неприятности.

– Исках да те попитам за онази вечер, когато Меган Хипуел изчезна.

– Божичко, нали говорихме за това. Не може да си забравила толкова скоро.

– Аз просто...

– Беше пияна – казва рязко той. – Казах ти да се прибереш вкъщи. Ти не ме послуша. Тръгнах си, но после обиколих няколко пъти квартала. Не те намерих.

– А къде беше Ана?

– Вкъщи.

– С бебето ли?

– Да, с бебето.

– И не е била в колата с теб?

– Не.

– Но...

– Ох, за Бога! Тя трябваше да излезе, а аз да гледам бебето. Но ти се появи и тя промени плановете си. А аз изгубих още няколко часа от живота си да тичам след теб.

Съжалявам, че се обадих. Всичките ми надежди се сриват за миг, призлява ми, сякаш студено острие на нож човърка вътрешностите ми.

– Добре – отвръщам. – Просто си го спомням по друг начин... Виж, когато ме видя, бях ли се ударила? Имах ли рана на главата?

Поредната тежка въздишка.

– Изненадан съм, че изобщо си спомняш нещо, Рейчъл. Беше мъртво пияна. Отвратително, гнусно пияна. Не можеше да направиш и една крачка.

Докато го слушам, гърлото ми постепенно се свива. И друг път съм го чувала да говори така. Така ме режеше! Лошите дни, в най-лошите, когато вече му беше писнало от мен и се отвращаваше от вида ми.

– Беше паднала на улицата – продължава злобно той. – Плачеше, беше просто развалина. Защо питаш за това?

Не намирам веднага думите, отнема ми прекалено много време да отговоря и той продължава:

– Виж, трябва да вървя. И ако обичаш, не се обаждай повече. Сто пъти ти казах. Колко още трябва да те моля? Не се обаждай, не оставяй бележки и не идвай тук. Това разстройва Ана. Ясно?

И ми затваря.

18 август 2013, неделя

Ранна сутрин

Цяла нощ седя на дивана в компанията на телевизора. Страхът набъбва в гърдите ми и продължава да расте. Вътрешната съпротива също набира сили. Сякаш съм се върнала назад във времето и раната от онова време отново се отваря. Толкова е глупаво! Каква идиотка съм била да си въобразя, че имам шанс заради един разговор, заради няколко минути да взема поведението му за нежност, когато е било носталгия, примесена с чувство за вина. Болката е ужасна. Оставям я да ме завладее, трябва да я изживея, защото ако продължа да я потискам, никога няма да си иде.

Бях идиотка и за друго. Как можах да си помисля, че между мен и Скот има връзка и аз мога да му помогна? Така, значи аз съм идиотка. Свикнала съм да върша глупости, но няма нужда да продължавам, нали? Вече не. Докато лежах тук през нощта, си обещах, че ще се справя с това. Ще се махна оттук. Ще замина далече. Много далече. Ще си намеря работа. Ще си върна моминското име, ще скъсам всякакви отношения с Том и ще направя така, че никой да не може да ме открие. Ако реши да ме търси, разбира се.

Почти не съм спала. Лежах на дивана, кроях планове, и всеки път, когато се унасях, чувах гласа на Том в главата си съвсем ясно, сякаш е до мен и устните му докосват ухото ми: "Беше мъртво пияна. Отвратително, гнусно пияна". И се стрясках, срамът ме заливаше като вълна и прогонваше съня. Срамът е едно на ръка, но имаше и друго – силно усещане за дежавю, защото съм чувала тези думи и преди. Точно същите.

Превъртах забравената сцена в главата си отново и отново: събуждам се с кръв по възглавницата, вътрешността на бузата ме боли, сякаш съм я ударила, ноктите ми са мръсни, главата ме цепи ужасно. Том излиза от банята и онзи израз на лицето му – наполовина обидено, наполовина гневно ме изпълва с ужас и страх.

– Какво стана?

Той ми показва сините по ръката и по гърдите, където съм го ударила.

– Не вярвам на това, Том. Никога не бих ти посегна! Никога не съм посягала на някого през целия си живот.

– Беше мъртво пияна, Рейчъл. Не си ли спомняш какво прави снощи?

И ми разказва, но аз продължавам да не вярвам, защото нищо от онова, което ми говори, не ми е присъщо.

И после онази случка със стика за голф. Сивата дупка в мазилката вторачваше невидимото си око в мен всеки път когато минавах оттам. Така и не можах да свържа агресията, която ми разказа той, със страха, който си спомнях.

Или си мислех, че помня. След известно време се научих да не питам какво се е случило или да не споря, когато той услужливо ми поднасяше информацията, защото не исках да знам подробности, не исках да слушам какво съм казала и направила, когато съм била отвратително, гнусно пияна. Понякога ми казваше, че ще ме запише и ще ми пусне записа на сутринта. Но не го направи. Прояви милост.

След още малко време се научих не само да не питам какво е станало, когато се събудех в такова състояние, но и да се извинявам. Извиняваш се за това, че си такава, каквато си, и казваш, че повече никога, ама никога няма да правиш така.

И наистина, вече не го правя. Мога да благодаря на Скот за това. Толкова ме е страх, че никога не бих излязла посред нощ да си купя алкохол. Страхувам се да не нараня главата си извън дома, защото тогава ставам уязвима.

Трябва да бъда силна, това е.

Клепачите ми натежават и главата ми пада на гърдите. Намалявам звука на телевизора почти до нулата и се обръщам към облегалката на дивана, свивам се и мятам юргана върху себе си. След малко се унасям, усещам, че този път ще заспя, и изведнъж – бам, земята под леглото ми се разтърсва и аз скачам със сърце в гърлото. Видях го. Видях го.

Бях в подлеза, а той вървеше срещу мен, зашлеви ме през устата, после вдигна ръка, в свитите му в юмрук пръсти имаше ключ. Усетих изгаряща болка, когато металът се заби в черепа ми.