Момичето от влака

АНА

13 август 2013, вторник

Сутрин

Тази сутрин наблюдавах как Том се стяга за работа, как слага ризата и вратовръзката си. Изглеждаше малко разсеян, сигурно проверяваше наум графика си за деня – срещи, ангажименти, кой, какво, къде. И изведнъж изпитах ревност. За пръв път му завидях за лукса да стане сутрин, да се облече, да излезе и да обикаля града с определена цел в името на заветния чек.

Не че ми липсва работата (бях брокер на недвижими имоти, не неврохирург, никое дете не си мечтае да стане брокер, нали?), но обичах да обикалям из скъпите къщи, когато собствениците не си бяха у дома, да прокарвам пръсти по мраморните повърхности и да надничам в огромните им като стаи гардероби. Обичах да си представям какво щеше да е, ако живеех така, каква личност щях да бъда тогава. Убедена съм, че няма по-важна работа от отглеждането на едно дете, но това не се цени. Не и в този смисъл, който в момента ме интересува – във финансовия. Искам да съберем пари, да напуснем тази къща и тази улица. Толкова е просто. Може би не чак толкова просто. Том тръгна на работа и аз седнах в кухнята да се боря с Ийви да хапне нещо за закуска. Преди два месеца ядеше всичко. Сега, ако не е кисело мляко с ягоди, не го близва. Знам, че е нормално и аз непрекъснато си го повтарям, докато почиствам косата си от изплютия жълтък или пълзя по пода и обирам хвърлени лъжички и обърнати купички с храна. Не спирам да си го повтарям.

И все пак, когато най-после приключихме с храната и тя, щастлива и доволна, се заигра, си позволих да пролея няколко сълзи. Позволявам си го много рядко, само когато Том не е у дома и само за малко, колкото да излея насъбралото се в мен. Докато миех лицето си в банята, се загледах в огледалото и забелязах колко уморена изглеждам, колко размъкната и занемарена съм, и изведнъж отново почувствах нужда да облека рокля и високи токове, да оправя косата си и да сложа грим, да изляза на улицата и да накарам мъжете да се обръщат след мен.

Работата ми липсва, но повече ми липсва и онова, което ми носеше тя през последната доста успешна за мен година, когато се запознах с Том. Липсва ми позицията на любовница.

Беше приятно. Много приятно дори. Не чувствах никаква ви-на. Но се преструвах, че чувствам. Нямаше как иначе с моите омъжени приятелки, живеещи във вечен страх заради младите домашни помощници или хубавите млади момичета в офисите на съпрузите им, които можеха да разговарят за футбол и да прекарват половината си живот по спортните зали. Трябваше да им кажа, че, разбира се, чувствам се ужасно, разбира се, съчувствам на жена му, че "не съм предполагала, че може да стане така, но просто се влюбихме, какво друго можем да направим?".

Истината е, че никога не съм се чувствала зле заради Рейчъл, дори и преди да разбера за проблемите ѝ с алкохола и за трудния ѝ характер, който превръщаше живота му в ад. Тя просто не беше реална за мен, а и аз бях изцяло погълната от емоциите си. Виждах се като жената, която преобръща животи и няма защо да го отричам, това ме очароваше. Да е онази, заради която съпругът предава съпругата си, въпреки че я обича, беше истинско предизвикателство. Това те прави фатална жена.

Тогава продавах една къща на Кранъм Стрийт 24. Оказа се трудна сделка, защото на последния кандидат да я купи не му разрешиха да тегли заем срещу ипотека. Имаше нещо съмнително в кредитното му досие, затова решихме да направим проучване чрез независим източник, за да сме сигурни, че всичко е наред. Продавачите вече се бяха изнесли и къщата беше празна. Аз трябваше да отида и да отворя на експерта.

С отварянето на вратата стана ясно, че нещата ще се случат. Никога не бях правила подобно нещо, никога, дори в съня си, но в начина, по който ме погледна, в усмивката му имаше нещо неустоимо. Не успяхме да се въздържим, направихме го в кухнята, на плота до мивката. Беше лудост, но ние не бяхме на себе си. Той често ми повтаряше: "Не очаквай разум от мен. Няма как да съм разумен, щом става дума за теб".

Взимам Ийви и двете излизаме в градината. Тя бута количката си напред-назад и забравила тазсутрешната буря, се смее на себе си и бърбори весело. Всеки път, когато ми се усмихне, сърцето ми ще се пръсне от щастие. Колкото и да ми липсва работата, това би ми липсвало много повече. А не бих го допуснала повече, няма начин отново да я оставя в ръцете на детегледачка, независимо от квалификацията и всеотдайността ѝ. След Меган не бих я поверила на друг човек.

Вечер

Том ми се обади, че тази вечер ще закъснее, трябвало да из- веде един клиент на по питие. С Ийви тъкмо се приготвяхме за вечерната разходка. Бяхме в нашата спалня и аз я преобличах. Бях спуснала наполовина завесите, за да не нагрява прекалено стаята през деня. Вечерта беше прекрасна, къщата плуваше в богата оранжева светлина, но в следващия момент слънцето се скри зад един облак и внезапно всичко стана призрачно сиво. Отидох да отворя прозореца и тогава я видях. Рейчъл стоеше от другата страна на улицата и гледаше към къщата. След малко се обърна и пое бавно към гарата.

И сега седя в спалнята и забила нокти в дланите си, треперя от ярост. Ийви хленчи и рита с ръце и крака, но аз съм толкова ядосана, че не искам да я взема от страх да не я изпусна.

Том ме увери, че е оправил нещата. Каза ми, че ѝ се е обадил в неделя и двамата са разговаряли. Тя му обяснила, че се е сприятелила със Скот Хипуел, но нямала намерение да го вижда повече и следователно вече нямало да се мотае из квартала. Заяви, че има обещанието ѝ и той ѝ вярва. Каза още, че била с акъла си, била трезва и нямало истерии, не го заплашвала, нито го умолявала да се върне при нея. Според него вече се оправяла.

Вдишвам дълбоко няколко пъти и взимам Ийви, оставям я да легне на коленете ми и я хващам за ръцете.

– Това вече е прекалено, нали, скъпа?

Толкова е мъчително! Всеки път, когато реша, че нещата се оправят, че най-после сме забравили за Рейчъл, тя цъфва отново. Имам чувството, че никога няма да можем да се отървем от нея.

И усещам как дълбоко в мен започва да надига глава едно малко дяволче. Том ме увери, че всичко е отминало и тя няма повече да ни безпокои. Но ето че го прави и аз не мога да не се запитам дали наистина полага усилия да се отърве от нея, или една част от него се радва вътрешно, че тя не може да продължи напред.

Слизам в кухнята и ровя из чекмеджето за визитката на инспектор Райли и преди да съм размислила, набирам номера ѝ.

14 август 2013, сряда

Сутрин

В леглото сме, ръцете му са на бедрата ми, горещият му дъх пари кожата на врата ми. Потното му тяло е върху моето.

– Трябва да го правим по-често – казва задъхано.

– Знам.

– Имаме нужда от повече време за себе си.

– Така е.

– Липсваш ми – прошепва той. – Липсва ми това. Искам повече.

Извъртам се, лягам отгоре и го целувам по устните. Очите ми са плътно затворени в опит да потисна чувството за вина, защото отидох в полицията зад гърба му.

– Трябва да заминем някъде – мълви той. – Само двамата. Да избягаме за малко.

И да оставим Ийви. На кого, искам да попитам. На родителите ти, с които не си говорите? Или на мама, която е толкова крехка, че едва успява да се грижи за себе си? Но не го казвам на глас, не казвам нищо, просто го целувам още по-страстно. Ръката му слиза надолу по бедрото ми и го стиска силно.

– Къде искаш да отидем? На Мавриций? Или на Бали?

Засмивам се.

– Не, сериозно – отдръпва се той и се вглежда в очите ми. – Заслужаваме една почивка, Ана. Ти го заслужаваш. Годината беше тежка.

– Но...

– Но какво? – дарява ме с една от прекрасните си усмивки той. – Ще измислим нещо за Ийви, не се тревожи.

– Няма ли да е скъпо?

– Не го мисли.

– Но... – не ми се иска да го казвам, но трябва. – Значи нямаме пари да се преместим от тази къща, а за почивка на Мавриций или на Бали имаме?

Той издува бузи, после изпуска бавно въздуха и ляга до мен. Не биваше да го казвам. Мониторът на камерата в детската оживява. Ийви се събужда.

– Аз ще я взема – казва той, става и излиза от стаята.

На закуска Ийви си знае своето. За нея се е превърнало в игра да отказва храната, да клати глава с вирната нагоре брадичка и здраво стиснати устни, докато малките и свити в юмручета ръце бутат купата с храна пред нея. Търпението на Том се изчерпва.

– Нямам време за игрички – обръща се той към мен. – Ще трябва ти да я нахраниш.

Става и ми подава лъжицата с измъчено лице.

Поемам въздух.

Няма нищо, уморен е, има много работа и е кисел, защото тази сутрин отказах да участвам във фантазиите му за романтична почивка.

Какво толкова, аз също съм уморена и искам да говорим за пари и за цялата ситуация, която няма да се оправи, ако той просто грабне палтото си и излезе. Естествено, не го казвам на глас. Вместо това нарушавам даденото пред себе си обещание и отварям дума за Рейчъл.

– Тя отново души наоколо – започвам кротко. – Каквото и да сте си говорили онзи ден, номерът ти не минава.

Той ме поглежда остро.

– Какво искаш да кажеш с това "души наоколо"?

– Вчера беше тук, стоеше на улицата отсреща.

– Сама ли беше?

– Да. Какво значение има?

– Мамка му! – извиква той и лицето му потъмнява, както винаги, когато се ядоса. – Казах ѝ да стои настрана. Защо не ми го каза снощи?

– Не исках да те разстройвам – казвам тихо, съжалила, че повдигам въпроса. – Реших, че е по-добре да не те тревожа.

– Господи! – изръмжава той и тряска празната си чаша в мивката. Звукът стряска Ийви и тя се разплаква. Това нажежава още повече обстановката. – Не знам какво да ти кажа скъпа. Когато говорихме, тя беше добре. Изслуша ме и обеща да не идва повече насам. Изглеждаше здрава... като едно време.

– Изглеждала е добре? – поглеждам го аз, преди да ми обърне гръб, улавям израза на лицето му и го хващам в крачка. – Нали каза, че сте говорили по телефона?

Той поема рязко въздух и се обръща към мен, вдига ръка и казва с непроницаемо лице:

– Да, скъпа, така ти казах, защото знаех, че ще се ядосаш ако разбереш, че сме се виждали. Ето, предавам се, наистина те излъгах. За да ти спестя тревоги.

– Шегуваш ли се?

Той ми се усмихва, поклаща глава и пристъпва към мен все още вдигнал ръце.

– Съжалявам. Извинявай. Тя искаше да поговорим очи в очи и аз реших, че така ще е най-добре. Просто говорихме.Срещнахме се в едно малко кафене в Ашбъри и бяхме заедно двайсет минути, най-много половин час. Това е.

Прегръща ме и ме притиска до гърдите си. Опитвам да се измъкна, но той не ме пуска, мирише страхотно и аз не искам да се караме. Искам двамата да сме на една страна.

– Съжалявам – прошепва в косите ми той и аз отговарям.

– Няма нищо.

Замълчавам си, защото вече съм взела мерки по въпроса. Вчера вечерта говорих с инспектор Райли и в мига, когато започнахме разговора, разбрах, че постъпвам правилно, защото, когато ѝ съобщих, че съм видяла Рейчъл да излиза от къщата на Скот Хипуел "няколко пъти" (леко преувеличих), тя определено се заинтригува. Искаше да знае дати и часове (успях да ѝ дам две дати, за останалите смънках нещо), пита дали двете са се познавали от времето, преди Меган да изчезне и дали мисля, че Рейчъл има сексуални отношения с господин Хипуел. Признавам, че досега не бях се замисляла за подобна възможност – не мога да си представя, че Скот Хипуел ще се прехвърли от Меган на Рейчъл, особено като се има предвид, че трупът на жена му още не е изстинал в гроба. Ето защо не се спрях на този въпрос, но ѝ напомних за случая с Ийви – опита за отвличане, – в случай че е забравила.

– Тя е много нестабилна – настоях пред нея. – Сигурно си мислите, че преувеличавам, но не бих поела риск, когато става дума за семейството ми.

– Разбира се – отвърна тя. – Благодаря ви за обаждането. Ако забележите нещо друго, което ви се стори подозрително, моля да ме уведомите.

– Нямам представа какво се прави в такива случаи, но явно предупрежденията не помагат. Ще е добре да се помисли за ограничителна заповед. Но заради Том се надявам да не се стига дотам.

Том излиза за работа и аз завеждам Ийви в парка. Двете се люлеем на люлките, после се качваме на малките дървени кончета и когато я връщам в количката, тя заспива веднага, което ми дава възможност да направя една обиколка из магазините. Тръгвам по задните улички към големия магазин на "Сейнзбъри". Оттук е много по-далече, но е тихо, няма никакви автомобили и пътят минава покрай Кранъм Стрийт 34.

Дори и сега, когато минавам оттук, кръвта ми кипва, в стомаха ми започват да пърхат пеперуди, на устните ми се появява усмивка и бузите ми порозовяват. Спомням си как подтичвах по стълбите с надеждата никой от съседите да не види, че влизам, приготвях се в банята, слагах парфюм и бельо от онова, което се слага не за да се носи, а само да бъде свалено. Получавах съобщение по телефона и след минути той чукаше на вратата. Качвахме се горе и прекарвахме час-два в спалнята. Той казваше на Рейчъл, че има среща с клиент или че ще се види с приятели на по бира.

– Не се ли притесняваш, че може да провери? – попитах го веднъж, а той поклати глава, отхвърляйки тази възможност. "Аз съм добър лъжец", ми каза веднъж. Друг път подметна: "И да провери, на сутринта няма да си спомня нищо". Тогава започнах да осъзнавам колко зле стоят нещата в семейството му.

Споменът за тези разговори изтрива усмивката от лицето ми. Представям си Том как се смее заговорнически и казва: "Аз съм добър лъжец", докато пръстите му галят корема ми и слизат бавно надолу, и картината изобщо не ми харесва. Наистина е добър лъжец, иде му отвътре, виждала съм го как убеждава хората в хотела, че сме младоженци, чувала съм го да клинчи от работа заради "важни семейни причини". Всички правят такива неща, само че когато Том го прави, му вярваш.

Мислите ми се връщат към тази сутрин. Да, хванах го в лъжа, но той си призна веднага. Няма за какво да се тревожа. . Сигурна съм, че не се среща тайно с Рейчъл. Би било смешно. Може някога да е била привлекателна – когато са се запознали, е била направо умопомрачителна, виждала съм техни снимки: огромни черни очи, щедри форми, всичко – но сега е просто една дебелана. Но каквато и да е, никога не би се върнал при нея след всичко, което му причини – на него, на мен – след целия този тормоз, нощните обаждания и стотиците съобщения.

Спирам сред щандовете с дрехи. За радост, Ийви продължава да спи в количката. Замислям се за тези телефонни разговори, за онзи път – по-скоро няколко пъти, – когато я събудих и видях, че лампата в банята свети. Припомням си гласа му – тих и нежен, зад затворената врата. Той я успокояваше, знам, че беше така. Каза ми, че понякога дотолокова се поддавала на гнева, че го заплашвала да дойде вкъщи или в работата му, да се хвърли под влака. Том може да е много добър лъжец, но аз знам кога казва истината. Не може да ме заблуди.

Но в крайна сметка ме заблуди, нали? Когато ми каза, че е говорил с Рейчъл по телефона и тя е звучала добре и била весела, не се усъмних нито за миг. И когато се върна в понеделник вечерта и аз го попитах как е минал денят му, ми каза, че сутринта имал една ужасно скучна среща. Изслушах го, показах разбиране и нито за миг не ми мина през ума, че не е бил на никаква среща, а е пил кафе в Ашбъри с бившата си съпруга.

Връщам се вкъщи и продължавам да мисля за тези неща, премислям всичко, докато разтоварвам съдомиялната машина внимателно и прецизно, защото Ийви продължава да спи и тракането на съдовете може да я събуди. Той ме заблуди. И знам, че невинаги е откровен с мен. Спомням си историята с родителите му. Покани ги на сватбата, но те отказаха да дойдат, защото не одобрявали, че е напуснал Рейчъл. Винаги съм го намирала за странно, защото в двата случая, когато съм разговаряла с майка му, тя изрази удоволствие да ме чуе. Беше мила, интересуваше се за мен и за Ийви.

– Надявам се скоро да можем да я видим – ми каза накрая, но когато споменах пред Том, той отхвърли предложението.

– Иска да я поканя само за да може да ми откаже – заяви той. – При нея всичко е игра за надмощие.

На мен не ми заприлича на жена, която търси надмощие, но си замълчах и повече не повдигнах въпроса. Отношенията в семейството по принцип са неразгадаеми за външния човек. Явно си има причина да ги държи настрана. И мисля, че го прави за наше добро – моето и на Ийви.

Защо тогава се чудя истината ли ми каза тогава? Сигурно е заради тази къща и нещата, които се случват напоследък – те ме карат да се съмнявам в себе си, в нас. Ако не внимавам, могат да ме подлудят и да свърша като Рейчъл.

Сядам в кухнята и чакам да свърши програмата на пералнята, за да извадя чаршафите от сушилнята и да ги кача горе. После мисля да пусна телевизора, може пък да попадна на епизод на "Приятели", който не съм гледала. Или да се заема с йога упражненията за разтягане. Замислям се за книгата до леглото си. За две седмици съм прочела само дванайсет страници. Сещам се за лаптопа на Том, оставен на масата в хола. И правя онова, което никога не съм допускала, че мога да направя. Грабвам бутилката с червено вино, която отворихме снощи на вечеря, и си наливам една чаша. После донасям лаптопа в кухнята и се опитвам да позная паролата.

Правя същото, което е правила тя: пия сама и душа около него. Нещата, които той толкова е мразил. Аз също! Наскоро – тази сутрин – нещата се промениха. Щом ме лъжи имам право да проверя. Така е честно, нали? Така е справедливо. Заемам се с паролата. Опитвам имена във всякакви комбинации: моето и неговото, неговото и това на Ийви, моето и на Ийви, после имената и на тримата в прав и обърнат ред. Продължавам с датите: деня, когато се запознахме първия път, когато правихме секс. Номер трийсет и четири – номерът на къщата на Кренъм Стрийт, после номер двайсет и три – на тази къща. Опитвам се да мисля като него. Мъжете често използват за парола любимите си футболни отбори, но Том не е по футбола, предпочита крикет, и аз опитвам с "Бойкот", "Ботъм" и "Ашез". Но не знам имената на тазгодишните претенденти за титлата. Пресушавам чашата и сипвам втора. Всъщност се забавлявам от сърце, все едно че редя пъзел. Сещам се за любимите му музикални групи, филми и актриси и ги пиша. После правя опит с "парола" и "1234".

Отвън се чува ужасно скърцане, като нокти по черна дъска. Влакът от Лондон спира на семафора. Стискам зъби и отпивам дълга глътка от виното. И в този момент забелязвам часа. Божичко, вече е почти седем, Ийви още спи, а той ще се прибере до минути. В същия момент чувам подрънкване на ключове и сърцето ми спира.

Затварям лаптопа, грабвам го и скачам, събаряйки стола. Ийви се събужда и се разплаква. Оставям компютъра в хола, преди да влезе, но Том веднага разбира, че има нещо, и втренчва се в мен и ме пита:

– Какво става?

– Нищо, нищо – отвръщам. – Без да искам съборих един стол.

Той вдига Ийви от креватчето, а аз минавам зад него и улавям образа си в огледалото в коридора. Лицето ми е бяло като платно, а устните – червени от виното.