Момичето от влака

РЕЙЧЪЛ

18 август 2013, неделя

Следобед

Седим във формата на малък триъгълник в хола: Том – прекрасен баща и отговорен съпруг – е на дивана с бебето на колене, съпругата му е до него. А отсреща е бившата съпруга, седи и отпива от чая си. Така правят цивилизованите хора. Аз съм в кожения фотьойл, купен от "Хийлс" веднага след сватбата – първата мебел, с която се сдобихме като семейство – скъпа вещ, облицована в мека кремава кожа. Помня колко се радвах, когато го донесоха. Свих се в него, щастлива, сигурна в меката му вътрешност, и си помислих: "Ето това е бракът – сигурност, топлина и уют".

Том ме наблюдава със сключени вежди. Мисли какво да направи, как да оправи нещата. Не се тревожи за Ана, виждам го. Проблемът съм аз.

– Тя приличаше на теб – казва неочаквано, обляга се назад и намества дъщеря си в по-удобна поза. – Приличаше, но не напълно. Имаше твоята... объркана душа. Знаеш, че не мога да устоя на това – ухилва се той. – Харесва ми да съм рицар в блестящи доспехи.

– Ти не си ничий рицар – отговарям тихо.

– О, Рач, недей така! Не си ли спомняш? Не помниш ли колко страдаше, когато баща ти почина, колко много искаше някой да бъде до теб, да те утешава, да те обича? Аз ти дадох всичко това. Накарах те да се почувстваш сигурна и в безопасност. После ти реши да обърнеш гръб на всичко. Не можеш да ме виниш за станалото.

– Мога да те виня за много неща, Том.

– Не, не – размахва пръст към мене той. – Хайде да не пренаписваме историята. Бях добър с теб, Рач. Понякога.. ме изкарваше извън нерви. Но аз бях добър с теб. Грижех се за теб – казва той и тогава разбирам: той лъже себе си, както лъже мен. Наистина вярва, че е бил добър с мен.

Детето се разплаква и Ана скача на крака.

– Трябва да я преобуя – казва тя.

– Не сега.

– Мокра е, Том. Трябва да я сменя. Не бъди жесток, моля ти.

Той пронизва Ана с поглед, но ѝ подава детето. Опитвам се да уловя погледа ѝ, но очите ѝ бягат от моите. Когато тръгва по стълбата, сърцето ми се качва в гърлото, но веднага се връща в гърдите, защото Том става и слага ръка на рамото ѝ.

– Смени ѝ памперса тук – казва той. – Ето тук, на масата.

Ана отива в кухнята, слага бебето на масата и му сменя памперса. Миризмата му изпълва стаята и стомахът ми се преобръща.

– Ще ни кажеш ли защо го направи? – питам го аз.

Ана спира работата си и поглежда към нас. Стаята е тиха, детето мълчи.

Том поклаща глава, сякаш не иска да повярва.

– Беше точно като теб, Рач. Не можеше да спре. Не знаеше кога да затвори страницата. Не... слушаше. Помниш ли как винаги си спорила с мен, как искаше винаги последната дума да е твоя? Меган беше същата. Не слушаше.

Той се размърдва, навежда се напред и слага лакти на коленете си, сякаш ми разказва интересна история.

– В началото всичко беше просто. Чукахме се за забавление. Тя ме подведе. Повярвах ѝ, че иска само това. Но после се промени. Не знам защо. Започна да ме занимава със себе си. Ту имала лош ден със Скот, ту нещо друго или просто ѝ беше скучно, и изведнъж започваше да говори за нас, как трябвало да заминем някъде заедно, как трябвало да напусна Ана и Ийви и двамата да започнем на чисто. Сякаш бих го направил. И ако не бях на нейно разположение, когато ме викаше, побесняваше, обаждаше се тук, заплашваше ме, казваше, че ще дойде у нас и ще разкаже на Ана за нас. Но изведнъж спря и аз си отдъхнах. Реших, че най-после е проумяла, разбрала е, че не ме интересува вече. В събота обаче се обади отново, каза, че трябва да се видим, защото имала да ми казва нещо важно. Не ѝ обърнах внимание и тя отново започна да заплашва – каза, че ще дойде и ще разкрие цялата истина. В началото не се разтревожих, защото Ана излизаше. Помниш ли, скъпа? Трябваше да вечеряш с приятелки, а аз щях да гледам детето. Реших, че нещата ще се подредят, тя щеше да дойде и аз щях да я посрещна с Ийви. Щях да я накарам да разбере. Но после се появи ти, Рач, и прецака всичко.

Той се обляга назад и протяга широко разкрачените си крака напред. Големият мъж заема голямо пространство.

– Всичко е по твоя вина. Ана не отиде на вечеря с приятелките си. Върна се след пет минути, ядосана и разтревожена, защото ти отново се мотаеше наоколо. Била си на гарата с някакъв тип и тя се страхуваше, че може да дойдеш. Страхуваше се за Ийви.

– Затова, вместо да оправя нещата с Меган, трябваше да се разправям с теб. – Той свива устни. – Боже, още потръпвам от отвращение, като си те представя. Приличаше на парцал, вонеше на вино... Опита се да ме целунеш, помниш ли?

Той издава звук, сякаш повръща, после се засмива с глас. Ана също се засмива, но не мога да разбера дали го прави, защото наистина ѝ е смешно, или да го успокои.

– Трябваше да те накарам да разбереш, че повече не искам да те виждам около нас. Повлякох те към подлеза, за да не правиш сцени на улицата. Казах ти да стоиш настрана. Ти се разплака, започна да хленчиш. Ударих ти един шамар, за да ти затворя устата, но ти се разрева още по-силно – скърца със зъби той. Мускулите на ченето му играят. – Толкова се ядосах! Не исках нищо друго, освен вие с Меган да ни оставите на мира. Имам си семейство. Имам добър живот. – Той поглежда към Ана, която се опитва да настани детето в столчето за хранене. Лицето ѝ не издава никаква емоция. – Животът ми е хубав, въпреки теб, въпреки Меган, въпреки всичко – повтаря той. – Меган дойде малко след това. Вървеше надолу по Бленам Стрийт. Не можех да я оставя да отиде у нас и да говори с Ана. Предложих ѝ да поговорим някъде на спокойствие, това беше единственото, което исках. Качихме се в колата и отидохме до Корли Ууд. Понякога ходехме там, когато нямаше свободен терен. Правехме секс в колата.

При тези думи Ана потръпва.

– Повярвай ми, Ана, не исках нещата да се развият по този начин – поглежда я Том, после се навежда и забива поглед в дланите си. – Започна да говори за бебето. Не знаеше дали е мое или на съпруга ѝ. Искаше да каже всичко на всички, дори заяви, че няма нищо против да го виждам, ако се окаже мое. Казах ѝ, че не ми пука за това дете, нямах никакъв интерес към него.

Той поклаща глава.

– Тя се ядоса, но когато Меган се ядоса... Тя не е като Рейчъл. При нея няма хленчене и сълзи. Започна да крещи, да ме нарича как ли не, да ругае, каза, че отива директно при Ана, че няма да позволи да я игнорирам, че детето трябва да познава баща си. Боже, нямаше край! Не знам... просто исках да млъкне. Взех един камък... и... – Том заби поглед в лявата си ръка, сякаш виждаше камъка в нея.

Затваря очи и въздъхва дълбоко.

– Ударих я само веднъж, но тя... – той издува бузи и изпуска бавно въздуха. – Не исках да я убивам. Просто исках да спре. Започна да кърви. Развика се, вдигна страшен шум. Опита се да избяга от мен, започна да пълзи. Нямаше какво друго да направя. Трябваше да довърша започнатото.

Слънцето се е скрило и в стаята вече тъмнее. Тихо е, чува се единствено накъсаното дишане на Том. Отвън не влиза никакъв шум. Не мога да си спомня откога не съм чувала влак.

– Сложих я в багажника на колата – продължава той, – излязох от пътя и навлязох навътре в гората. Нямаше никого. Наложи се да копая...

Дишането му забързва, става още по-плитко.

– Трябваше да копая с голи ръце. Страхувах се... – той хвърля бърз поглед към мен, – че някой може да дойде. Беше трудно. Ноктите ми се изпочупиха. И ставаше много бавно. Спрях и се обадих на Ана, че съм навън и те търся.

Той прочиства гърлото си.

– Пръстта беше рохкава, но въпреки това не успях да изкопая много. Страхувах се, че някой може да ме види. Реших, че ще намеря начин да се върна и да оправя нещата по-късно, когато се успокоя. Мислех да я преместя някъде... да я скрия по-добре. Но после започна да вали и нямаше как.

Той ме поглежда и смръщва вежди.

– Бях сигурен, че полицията ще заподозре Скот. Тя ми беше разказвала колко много я ревнува, как ѝ чете имейлите и проверява телефона ѝ. Мислех... Имах намерение по някое време да подхвърля телефона ѝ в дома му. В един момент можех да намина като добър съсед, да изпием по една бира. Не знам. Нямах ясен план. Не го обмислих добре. Защото това не беше планирано убийство, а ужасен инцидент.

Изразът на лицето му отново се променя. Прилича ми на небе с облаци – в един момент е тъмно, в следващия просветва слънце. Том става, прекосява хола и отива бавно в кухнята, където Ана седи до масата и храни Ийви. Той я целува по косата, взима Ийви и я изважда от столчето ѝ.

– Том... – протестира Ана.

– Всичко е наред – усмихва ѝ се той. Отива с дъщеря си на ръце до хладилника и вади една бира. Поглежда към мен и пита: – Ти искаш ли?

Завъртам глава в знак на отказ.

– Да, предполагам, че така е по-добре – кима той.

Почти не го чувам. Изчислявам разстоянието до вратата и се чудя ще мога ли да стигна до нея, преди да ме хване. Ако не е заключена, ще успея. В противен случай ще стане лошо. Скачам изведнъж и хуквам. Стигам до коридора, ръката ми вече докосва дръжката на вратата, когато бутилката ме уцелва в тила. Главата ми експлодира от болка, пред очите ми се спуска бяла пелена и аз падам на колене. Пръстите му сграбчват косата ми и ме повличат обратно към хола. Там ме пускат и той застава над мен с крака от двете ми страни. Детето все още е в ръцете му, но Ана е до него и се опитва да го вземе.

– Дай ми я, Том. Моля те. Ще я нараниш.

Той подава разплаканата Ийви на жена си и казва нещо.

Чувам го да говори, но сякаш се намира на десетки метри от мен. Различавам отделните думи, ала те не ми говорят нищо, не се отнасят за случващото се в момента.

– Качи се горе – казва ѝ той. – Влез в спалнята и затвори вратата. Не се обаждай никъде, ясно? Говоря сериозно, Ана. Не бива да се обаждаш, докато Ийви е тук. Не бива да прецакваме нещата.

Ана не поглежда към мен. Притиска детето до гърдите си, прескача ме и заминава нагоре.

Том се навежда, мушка ръцете си в колана на дънките ми и ме завлича в кухнята. Започвам да ритам, опитвам се да се хвана за нещо, но не успявам. Не виждам добре, сълзите замъгляват погледа ми и всичко пред мен сякаш плува във вода. Болката в главата ми се усилва. Докато ме влачи, тя се удря в пода и светът пред мен се завърта. Нещо ме уцелва по слепоочието, следва нажежена до бяло адска болка и после – нищо.