Момичето от влака

АНА

17 август 2013, събота

Вечер

Мразя се за тези сълзи, те ме правят жалка. Но последните няколко седмици бяха много мъчителни, направо изсмукаха силите ми. С Том отново се скарахме, както винаги заради Рейчъл.

Набирах му от дълго време. Не спирах да мисля за бележката и за лъжата му, че не се е виждал с нея. Непрекъснато си повтарях, че е глупаво да се ядосвам, но не можех да прогоня съмнението, че между тях става нещо, и това не ми даваше покой. Как може да се вижда с нея след всичко, което ни причини? Как може изобщо да му мине подобна мисъл в главата? Защото, ако двете застанем една до друга, няма мъж на света, който би избрал нея пред мен. И то без да знае каква е всъщност.

Но след миг мислите ми тръгваха в друга посока. Понякога става и така, нали? Понякога хората си имат минало и не е толкова лесно да се откъснат един от друг, колкото и да се мъчат, не могат да се освободят. И след известно време някои престават да се борят.

Тя дойде в четвъртък, задумка по вратата, започна да вика Том. Кипнах, но не посмях да ѝ отворя. Когато си с дете, се чувстваш уязвим и слаб. Ако бях сама, щях да изляза. Щях да ѝ дам да разбере. Но заради Ийви предпочетох да не рискувам. Тази жена е способна на всичко.

Знам защо дойде. Ядосала се е, че се обадих в полицията. Хващам се на бас, че сега ще започне да плаче на рамото на Том, ще го моли да се застъпи за нея, да ми каже да я оставя на мира. Написа му бележка: "Трябва да поговорим, обади ми се възможно най-скоро, важно е" (важното е подчертано с три черти). Моментално я изхвърлих в кошчето. По-късно я извадих и я сложих в чекмеджето на нощното си шкафче до онзи зловещ имейл, който принтирах от неговата поща, и до записките ми за всички нейни обаждания и истерии. Доказателства за системен тормоз. В случай, че ми потрябват такива. Обадих се на инспектор Райли и оставих съобщение, че Рейчъл отново се навърта насам. Но досега не ми е върнала обаждането.

Трябваше да кажа на Том за бележката, но знаех, че ще се ядоса, като разбере, че съм се обаждала в полицията, затова я мушнах в чекмеджето с надеждата, че тя ще забрави за нея, но тя като напук не забрави. Обади му се тази вечер. Когато разговорът им приключи, той вече беше подпалил фитила.

– Каква е тази бележка, мамка му? – развика се на момента.

Казах му, че съм я изхвърлила.

– Нямах представа, че ще искаш да я прочетеш – отвърнах невинно. – Мислех, че искаш да се разкара от живота ни, колкото и аз.

Той извъртя очи.

– Не е там въпросът и ти го знаеш. Разбира се, че искам да се разкара. Но не искам да подслушваш телефоните и да бъркаш в пощата ми. Започваш...

– Какво?

– Нищо. Започваш да се държиш като нея.

Това беше удар под кръста. Силен и мръснишки. Най-неочаквано избухнах в сълзи, изтичах горе и влязох в банята.

Зачаках да дойде, да ме успокои, да ме целуне и да оправи нещата, както винаги, но чаках половин час, само за да чуя да казва отдолу:

Рано сутрин

– Отивам до фитнеса за няколко часа.

И преди да отговоря, външната врата се затвори.

Сега наистина започвам да действам като нея: пресушавам вам останалата от вечерята бутилка с червено вино и отварям компютъра му. По-лесно ми е да я разбера, когато се чувствам по този начин. Няма нищо по-болезнено и по-разяждащо от съмнението.

Най-накрая разгадах паролата. Оказа се скучна и пред- сказуема – Бленам – името на нашата улица. Не открих никакви уличаващи имейли, нито мръсни снимки или страстни писма. Прекарах половин час в четене на делови съобщения. Толкова досадни, че забравих за ревността.

Затварям лаптопа и го оставям на мястото му. Всъщност се чувствам отлично – вероятно е от виното и скучното съдържание на пощата му – и започвам да си мисля, че се държа глупаво.

Качвам се горе да си измия зъбите, защото не искам разбере, че съм пила отново, и решавам да сменя чаршафите в спалнята. Ще пръсна малко одеколон по възглавниците, ще облека черното копринено бельо, което ми купи за рождения ми ден миналата година, и когато се върне, ще оправя нещата!

Свалям чаршафите и замалко не се спъвам в един скрит под леглото черен сак. Сакът му за фитнес. Забравил си е сака. Няма го от час, но не се върна да го вземе. Стомахът ми се свива. Може да се е отказал, като е видял, че го няма, да е отишъл в кръчмата. Или има резервен екип в шкафчето в салона. Или в момента е в леглото с нея.

Призлява ми. Падам на колене и започвам да ровя из сака. Всичките му неща са тук, изпрани, готови да ги използва, айпадът, единствените маратонки. И още нещо: мобилен телефон. Който не съм виждала никога.

Сядам на леглото с телефона в ръка и разтуптяно сърца Ще го включа, не мога да устоя, може после да съжалявам, защото нямам представа, докъде ще ни доведе това, но ще го включа. Никой не държи резервен телефон в сака си за фитнес, освен ако не крие нещо. Едно гласче в главата ми нашепва: "Върни го обратно и забрави за него", но аз не мога. Натискам бутона за включване и чакам. И чакам. И чакам. Но се оказва, че няма батерия. Облекчението се разлива по тялото ми като морфин.

Разочаровам се, защото сега няма как да разбера, но съм и доволна, защото телефон без батерия е неизползван телефон, нежелан, не такъв, който един мъж носи непрекъснато със себе си. Сигурно е стар апарат, стои от месеци в сака и той просто не е намерил време да го изхвърли. Може дори да не е негов, може да го е намерил в залата, да е мислил да го предаде на регистратурата, но да е забравил.

Ставам от леглото и слизам долу в хола. Под масичката за кафе има няколко чекмеджета, пълни с всякакви събирани с времето боклуци: ролка със скоч, адаптери за ток, ролетки, комплект за шиене, стари батерии за телефони. Втората, която изпробвам, става. Качвам се горе, включвам телефона от моята страна на леглото и го скривам зад таблата заедно със зарядното. После чакам.

В телефона има предимно дати и часове. Не дати. Дни. "Понеделник 3 ч.?", "Петък 4:30" Понякога има отказ. "Не става утре. В сряда не мога". Няма нищо друго: без любовни излияния, без ясно формулирани предложения. Само текстови съобщения, десетки и десетки, и всичките от скрит номер. В телефонния указател няма номера, всички обаждания са изтрити.

Датите не са проблем, защото телефонът ги записва. Срещите продължават с месеци. Почти година. Когато го осъзнавам, когато виждам, че първата среща е била през септември миналата година, в гърлото ми засяда твърда буца. Септември. Ийви беше на шест месеца. Все още бях дебела, не се бях възстановила и не ми беше до секс. Изведнъж започвам да се смея, защото това е невъзможно, няма как да е истина. През септември бяхме неземно щастливи, влюбени един в друг и в бебето. Абсурдно е да се е срещал тайно с нея, просто няма начин. Щях да разбера. Не, това не е истина. Телефонът не е негов.

И все пак. Взимам доказателствата за тормоза от страна на Рейчъл от масичката и сравнявам датите им с тези на уговорените срещи в телефона. Някои съвпадат. Едни са ден или два преди това, други ден-два след това. Трети изобщо не се връзват. Възможно ли е да се е срещал с нея през цялото време, докато ми е разправял, че го тормози, че го преследва. Оплакваше се непрекъснато, а в същото време е кроял планове, как да се види с нея зад гърба ми. Но защо му се обажда по стационарния телефон, при положение, че има този и може да се свърже с него по всяко време? Просто няма логика. Освен ако не е искала аз да разбера. Провокирала е проблеми между нас.

От излизането на Том минаха два часа, където и да е бил, сигурно всеки момент ще се прибере. Оправям леглото, слагам записките си и телефона в чекмеджето на шкафчето, слизам долу, наливам си последна чаша с вино и я изпивам на екс. Бих могла да ѝ се обадя. Да ѝ вдигна скандал. Какво да ѝ кажа? Нямам моралното право да го направя, не съм сигурна, че ще мога да го понеса, особено усмивката ѝ, докато ми обяснява как през цялото това време са ме правили на глупачка. Щом го е правил с теб, защо да не го прави и с мен?

Чувам стъпки отвън. Това е той. Познавам походката му. Пъхам празната чаша в мивката, облягам се на плота и чакам. Кръвта бучи в ушите ми.

– Здрасти – казва той, когато ме вижда. Сигурно е пийнал. Поклаща се лекичко.

– Да не би да са започнали да сервират бира в залата?

Той се ухилва.

– Забравих си нещата и се отбих в кръчмата.

Точно както си мислех. Или както той си е мислил, че ще си помисля.

Той приближава към мен.

– Казвай какво си направила? – пита с усмивка, прегръща ме, притиска ме към себе си и аз усещам бирата в дъха му. – Гледаш някак виновно. Сигурно е нещо лошо.

– Том...

– Шшшшт – прошепва той, притиска устни до моите и разкопчава дънките ми. После ме обръща с гръб.

Не искам да го правя, но не знам как да му кажа "не", затова затварям очи и се опитвам да не мисля за тях двамата, да си представя нас през първите дни, когато, останали без дъх, жадни за ласките на другия, готови на всичко, го правехме във всяка от стаите на онази празна къща на Кранъм Стрийт.

18 август 2013, неделя

Рано сутрин

Събуждам се със свито от страх сърце и виждам, че още е тъмно. Струва ми се, че чувам Ийви да плаче, но когато отивам да я проверя, тя спи дълбоко, стиснала здраво ръба на одеялото между малките си пръстчета. Сещам се за телефона в чекмеджето и поглеждам към Том. Той спи с отметната назад глава и протегната нагоре лява ръка. Ритъмът на дишането му е равномерен, още е далече от събуждането. Измъквам се от леглото, отварям чекмеджето, взимам телефона и слизам долу.

Заставам в кухнята и го прехвърлям няколко пъти от едната в другата си ръка. Подготвям се. Искам да науча, но всъщност не искам. Искам да се убедя, но отчаяно се надявам да греша. Включвам го, натискам единица и я задържам. Влизам в пощенската му кутия. Няма нови съобщения, няма и запаметени. Апаратът изписва: "Искате ли да промените поздрава си?". Затварям, внезапно изтръпнала от ирационален страх, че ей сега ще звънне и Том ще го чуе горе. Бързо отварям френския прозорец и излизам навън.

Тревата под краката ми е мокра, въздухът тежи от apoмата на дъжд и рози. Чувам бавно тракане на влак някъде далече оттук. Отивам чак до оградата, после отново включвам гласовата поща: искам ли да променя съобщението си? Да, искам. Чува се сигнал, а след това нейният глас: нейният, неговият. "Здравейте, аз съм. Оставете ми съобщение".

Сърцето ми спира.

Този телефон не е негов, а неин.

Пускам го отново.

"Здравейте, аз съм. Оставете ми съобщение".

Нейният глас.

Не мога да мръдна, не мога да дишам дори. Пускам съо- бщението отново и отново. Гърлото ми се затваря, завива ми се свят и в този момент лампата горе светва.