Момичето от влака

МЕГАН

13 юни 2013, четвъртък

Сутрин

Не мога да заспя в тази горещина. По кожата ми пълзят невидими мравки, навсякъде ме сърби. Не си намирам място. Скот просто излъчва топлина. Все едно че лежа до запален огън. Опитвам се да се отдалеча максимално от него и скоро се оказвам на ръба на леглото. Това не се търпи. Може би е по-добре да отида в свободната стая и да легна на пода, но той мрази да се събужда сам, това винаги води до разправии. Започва да се заяжда, да пита за какво точно съм използвала стаята или за кого съм си мислела, докато съм лежала там. Понякога ми се иска да му изкрещя: "Остави ме на мира! Остави ме да дишам спокойно!".

Безсънието ме изнервя. Имам чувството, че вече се караме, макар и само във въображението ми.

Мислите се въртят в главата ми като въртележка и нито една не се застоява за дълго.

Задушавам се, не мога да си поема въздух. Кога стана толкова малка тази къща? Кога животът ми стана толкова скучен? Това ли исках наистина? Не си спомням такова нещо. Знам само, че преди няколко месеца се чувствах много по-добре, а сега не мога да мисля, не мога да спя, не мога да рисувам и желанието ми да избягам става неудържимо. Нощем, докато лежа будна, чувам тих, но упорит шепот: "Измъкни се оттук!". Когато затворя очи, главата ми гъмжи от образи от миналото и бъдещето, от неща, които желаех, за които мечтаех, неща, които съм имала и съм захвърлила. Няма как да намеря място в този живот, накъдето и да се обърна, всичко е мъртво – затворената галерия, къщите на тази улица, досадното внимание на жените от досадния курс по пилатес, железопътната линия в края на градината и тези влакове, отнасящи други хора по други места, неизменно припомнящи ми, по десетки пъти на ден, че за разлика от тях аз оставам тук.

Имам чувството, че ще полудея.

Само преди два-три месеца се чувствах по-добре, имах напредък. Харесваше ми. Харесвах го. Той ме правещ по-щастлива. Сега всичко ще остане недовършено и аз никога няма да стигна до основния проблем. Вината е моя, разбира се, държах се глупаво, като дете, защото мразя да ме отхвърлят. Трябва да се науча да губя. Сега ми е неудобно, направо ме е срам. Бузите ми пламват само при мисълта за случилото се. Не искам да се разделим така. Не искам по-следното му впечатление от мен да е такова. Искам да ме види пак, да ме погледне с други очи. И знам, че ако отида при него, той ще ми помогне. Просто е такъв човек.

Трябва да стигна до края на историята. Трябва да разкажа на някого поне веднъж. Да изкажа всичко на глас. Ако не го излея навън, то ще ме изяде. Празнината, която оставиха у мен, ще се разширява все повече, докато ме погълне.

Ще трябва да преглътна гордостта и срама си и да отида при него. Знам, че ще ме изслуша. Аз ще го накарам.

Вечер

Скот си мисли, че съм на кино с Тара, а аз стоя вече петнайсет минути на улицата пред апартамента на Камал и се колебая да почукам ли, или да си тръгна. Страхувам се от начина, по който ще ме погледне след последната ни среща. Трябва да му покажа, че съжалявам, затова се облякох подходящо: съвсем обикновено, с дънки и тениска, не си сложих и грим. Не идвам да го прелъстявам и той трябва веднага да го разбере.

Сърцето ми забързва, когато се изправям пред вратата и натискам звънеца. Никой не отваря. Лампите са запалени, но няма никакво движение. Сигурно ме е видял отвън и сега седи горе, надява се да реша, че го няма, и да си тръгна. Но аз нямам такова намерение. Решила съм се и могат да ме избутат оттук само със сила.

Звъня втори път, после трети, най-после чувам стъпки по стълбите и вратата се отваря. Камал се появява по анцуг и бяла тениска, бос, с мокра коса и зачервено лице.

– Меган – възкликва, изненадан, но не ядосан, което е добро начало. – Добре ли си? Всичко наред ли е?

– Съжалявам – казвам аз.

Той отстъпва назад и ме пуска вътре. Вълната на благодарност е толкова мощна, че я усещам почти като любов.

Камал ме повежда към кухнята. Там е пълна бъркотия: мивката и плотът са затрупани с купища немити съдове, около кошчето са нападали празни картонени опаковки от храна. Това ме кара да се замисля; може би е разстроен от нещо. Заставам на прага; той се обляга на плота срещу мен и скръства ръце на гърдите си.

– Какво мога да направя за теб? – пита, надява професионалната си маска и ме поглежда безизразно. Приисква ми се ди го ощипя, само за да се усмихне.

– Трябва да ти разкажа... – започвам, но спирам, защото не мога да се хвърля веднага надолу с главата, трябва ми въведение. Затова сменям тактиката. – Исках да се извиня за случилото се миналия път.

– Добре – кима той. – Не се тревожи. Ако искаш да говориш с някого, мога да ти препоръчам друг колега, но аз не мога...

– Моля те, Камал!

– Меган, не бива повече да те консултирам.

– Знам, знам. Но не мога да започна всичко отначало с друг човек. Просто не мога. Стигнахме твърде далеч. Трябва да ти разкажа. Само веднъж. После ще си тръгна, обещавам. Никога повече няма да те безпокоя.

Той накланя главата си настрани. Не ми вярва. Мисли си че ако ми позволи да се върна, никога няма да може да се отърве от мен.

– Моля те, изслушай ме сега! Няма да трае дълго. Просто имам нужда някой да ме изслуша.

– Съпругът ти не може ли? – пита той, но аз тръсвам глава.

– Не мога... не мога да му кажа. Не и след толкова време. След това... няма да ме възприема по същия начин. За него ще се превърна в друг човек. Няма да знае как да ми прости. Моля те, Камал. Ако не изхвърля отровата, никога повече няма да мога да заспя спокойно. Изслушай ме, не като терапевт, като приятел.

Раменете ми увисват, той се обръща и аз си мисля – край. Сърцето ми замира. Но той отива до шкафа и вади две чаши.

– Добре, но като приятел – казва. – Искаш ли вино?

И ме кани в хола. Осветено от стандартна лампа на тавана, помещението има същия неугледен вид като кyxнята. Сядаме от двете страни на стъклена масичка, oтpyпана с вестници, списания и менюта на различни ресторанти за доставка по домовете. Сключвам ръце около чашата. Отпивам. Виното е червено, но студено, неприятно. Преглъщам и отпивам отново. Той чака да започна, но на мен ми е трудно, много по-трудно, отколкото си мислех. Пазих тази тайна прекалено дълго, цяло десетилетие, една трета от живота ми, и няма да е лесно да я извадя на бял свят. Но трябва да започна да говоря. Ако не го направя сега, никога няма да имам смелостта да изрека думите на глас, ще загубя тази способност завинаги, те ще заседнат в гърлото ми и ще ме задушат в съня ми.

– След като напуснах Ипсуич, се преместих в къщата на Мак на края на пътя за Холкман. Това съм ти го казвала, помниш, нали? Беше твърде изолирано, най-близките ни съседи бяха на няколко километра от нас, а най-близките магазини – на още няколко. В началото непрекъснато вдигахме купони. В хола винаги имаше по няколко души, останали да прекарат нощта у нас, а през лятото заспиваха на хамака отвън. Но в един момент ни писна, Мак ги разкара един по един, хората престанаха да идват и си останахме само двамата. Минаваха дни, без да видим жива душа. Пазарувахме от магазина на бензиностанцията. Беше странно, но след всичко... след Ипсуич, след онези мъже и всичко, което бях направила, имах нужда от това. Харесваше ми да бъдем само ние, старите релси в тревата, дюните и неспокойното сиво море.

Камал накланя главата си на една страна и ми се усмихва. Коремът ми се свива на топка.

– Звучи прекрасно, но не мислиш ли, че го виждаш през романтични очила? "Неспокойното сиво море"?

– Какво от това? – отвръщам аз. – А и не мисля, че е просто романтика. Бил ли си на север от Норфолк? Това не ти е Адриатическо море. Там то е неспокойно и стоманено-сиво.

Той вдига ръце и казва с усмивка.

– Добре.

Топката в корема ми се отпуска. Напрежението напуска раменете и ръцете ми.

– Бях щастлива с Мак. Знам, че не беше мястото, за което мечтаех, и живота, какъвто го исках, но след смъртта на Бен и случилото се след това, там наистина се чувствах добре. Мак ме спаси. Взе ме от улицата, обикна ме и ми даде сигурност. И изобщо не беше скучен. Ако трябва да бъда честна, тогава взимахме много наркотици, а няма как да ти е скучно, като непрекъснато си в небесата. Бях щастлива. Наистина.

Камал кима.

– Разбирам те, макар да си мисля, че щастието ти не е било истинско – казва той. – Поне не е трайно щастие, не могло да издържи дълго.

Засмивам се.

– Тогава бях на седемнайсет. Бях с мъж, който ме вълнуваше и който ме обожаваше. Далече от родителите си, онази къща, в която всичко, всичко ми напомняше за мъртвия ми брат. Не ми трябваше трайно щастие. Имах нужда от него тогава и там. В онзи момент.

– Какво стана после?

Изведнъж ми се струва, че светлината в стаята е недостатъчна. Стигаме до момента, за който не смея да говоря.

– Забременях.

Камал кима, чака да продължа. Част от мен иска той да ме спре, да зададе някакви въпроси, но той мълчи и чака. Става още по-тъмно.

– Когато разбрах, беше прекалено късно да го махна. Трябваше да го направя, но бях толкова... глупава, толкова невежа. Никой от нас не я искаше.

Камал става, отива до кухнята, връща се с руло кухненска хартия и ми го подава, за да изтрия сълзите. После сяда отново. След дълга пауза продължавам. Той седи точно като при нашите сеанси, с очи, вперени в моите, с ръце в скута си, търпелив, неподвижен. Тази пасивност, този покой изискват невероятен самоконтрол. Сигурно е изтощително.

Краката ми се разтреперват, коленете започват да подскачат, сякаш съм кукла на конци. За да ги спра, ставам, отивам до вратата на кухнята, връщам се, разтварям широко пръсти.

– И двамата бяхме глупави – продължавам след малко. – Не осъзнавахме нещата, продължавахме в същия дух. Не отидох на лекар, не се хранех правилно, не взимах допълнително витамини. Не направих нищо, което обикновено правя. Продължихме да живеем постарому. Не разбирахме, че нещата са се променили. Аз ставах все по-дебела и ленива, уморявах се лесно и се изнервих. И двамата станахме раздразнителни, често се карахме, но нищо съществено не се промени, докато не се появи тя.

Той ме оставя да си поплача. Премества се на стола до мен и сяда толкова близо, че коленете му опират в бедрото ми. Навежда се напред, не ме докосва, но е съвсем близо, мога да усетя силния и натрапчив аромат на чисто тяло в мръсната му стая.

Продължавам шепнешком, не ми се струва редно да разкажа това на висок глас.

– Реших да родя вкъщи. Колкото и да е глупаво, имам предубеждение към болниците, може би защото последния път, когато влязох там, беше, когато Бен умря. Освен това не пасвах на профила. Пушех, пиех, не можех да понасям лекциите им. Не можех да търпя нищо. Всичко ми се струваше някак нереално, сякаш това с раждането никога нямаше да се случи наистина.

Мак имаше една приятелка, беше медицинска сестра, тя трябваше да ме обучи. Когато започнаха болките, момичето дойде и всичко мина добре. Искам да кажа, че не беше толкова зле. Разбира се, беше гадно, болеше много и се страхувах, но... тя се роди. Беше много мъничка. Не си спомням теглото ѝ. Ужасно е, нали? – Камал не отговаря. Не мърда от мястото си. – Но беше прекрасна. Имаше тъмни очи и руса коса. Изобщо не плачеше, още от първите дни си спеше по цяла нощ. Беше добро момиче. – Спирам за момент, въздъхвам дълбоко и продължавам: – Очаквах всичко да е много трудно, но не беше. – Все още е тъмно, но аз вдигам поглед и Камал е там, гледа ме право в очите и погледът му е мек, приятелски. Чака да продължа. Устните ми пресъхват, затова отпивам нова глътка и преглъщам с мъка.

– Нарекохме я Елизабет. Либи.

Толкова ми е странно след толкова години да произнеса името ѝ на глас.

– Либи – повтарям отново и се наслаждавам на вкуса в устата си. Искам да го повтарям отново и отново. Камал взима ръката ми в своята, палецът му може да усети пулса ми. – Един ден се скарахме. Не си спомням за какво беше. Непрекъснато се джафкахме за нещо, започвахме с дребни разправии, но те почти веднага преминаваха в големи скандали. Не се биехме, нищо такова нямаше, но си крещяхме, аз заплашвах да си отида, а той просто излизаше и не се прибираше с дни. – Това беше първият ни скандал след раждането. Той излезе и ме остави сама. Либи беше на два месеца. Покривът течеше. Помня ясно звука от капките по кофите в кухнята. Бях толкова уморена! И ми беше студено. Пийнах малко, за да се стопля, но това не помогна, затова реших да вляза във ваната.

Взех Либи с мен и я сложих на гърдите си. Главичката ѝ беше точно до брадичката ми.

Стаята става все по-тъмна и аз отново се пренасям там, лежа във водата, телцето на Либи е върху моето. Една свещ над главата ми хвърля неравен пламък около нас. Чувам как пращи, подушвам миризмата на восък, усещам студа около врата и голите ми рамене. Тялото ми натежава, потъва във водата. Толкова съм уморена! Изведнъж свещта угасва и става студено. Толкова студено, че зъбите ми започват тракат и цялото ми тяло се тресе. Имам чувството, че къщата та се люлее, вятърът фучи, разкъсва ламаринените плочи на покрива.

– Заспах – казвам, но не мога да продължа, отново съм там, тя не е вече на гърдите ми, телцето ѝ е между ръката ми и ръба на ваната и лицето ѝ е във водата. И двете бяхме толкова студени!

В първия момент никой от нас не помръдва. Нямам сили да го погледна, но когато най-сетне вдигам поглед, той изглежда отвратен от мен. Не казва нищо, слага ръка на рамото ми и ме придърпва към себе си. Лицето ми се озовава до гърдите му. Вдишвам аромата му и чакам да се почувствам различно, нещо да се промени, да ми стане по-леко или по-тежко сега, когато и друго човешко същество знае как стоят нещата. Усещам облекчение, защото от реакцията му разбирам, че не ме обвинява. Не е шокиран, не ме мисли за чудовище. Тук съм в безопасност, с него съм в пълна безопасност.

Не знам колко време оставам в прегръдките му, но когато идвам на себе си, чувам телефона ми да звъни. Не отговарям, но миг по-късно чувам сигнал за съобщение. От Скот е. Написал ми е: "Къде си?". Веднага след това телефонът отново започва да звъни. Този път е Тара. Освобождавам се от ръцете на Камал и отговарям.

– Меган, не знам къде си и какво правиш, но трябва веднага да се обадиш на Скот. Звъня ми четири пъти. Казах му, че си изтичала до магазина да вземеш вино, но не мисля, че ми повярва. Обаждал ти се е и не си вдигнала.

Вижда ми се разтревожена, знам, че трябва да я успокоя, но нямам сили за това.

– Добре – казвам глухо. – Благодаря ти, Тара. Сега ще му се обадя.

– Меган... – започва тя, но аз затварям, преди да чуя изречението докрай.

Часът е малко след десет. Тук съм от два часа. Изключвам телефона и се връщам при Камал.

– Не искам да се прибирам – казвам тихо.

Той кима, но не ме кани да остана. Вместо това казва:

– Можеш да дойдеш пак, ако искаш. Някой друг път.

Пристъпвам напред, с една крачка преодолявам разстоянието между нас, повдигам се на пръсти и го целувам. Той не се отдръпва.