Момичето от влака

АНА

7 август 2013, сряда

Сутрин

Разбрах, докато бях с момичетата от Националния детски тръст. Седяхме на обичайното място до прозореца, децата бяха пръснали легото по целия под, Бет се опитваше (за пореден път) да ме убеди да се присъединя към нейния литературен клуб и точно тогава се появи Даян. Изгледа ни важно, като човек, който е скрил в джоба си парче сочна вкусна клюка. Едва сдържаше вълнението си, докато вкарваше двойната количка през тясната врата.

– Ана – извика тя и ме погледна тържествено, – видя ли това?

И ми показа вестник със заглавие МЕГАН ХИПУЕЛ – ДЕТЕУБИЙЦА? ВЪЗМОЖНО ЛИ Е ТОВА? Онемях. Взряна в заглавието, неочаквано за себе си избухнах в сълзи. Ийви се изплаши и ревна с мен. Беше ужасно.

Отидох до тоалетната да се измия (и Ийви също) и когато се върнах, всички говореха оживено, но шепнешком. Даян ме погледна леко иронично.

– Наред ли е всичко, скъпа?

Сигурна съм, че се наслаждаваше на момента.

Трябваше да си тръгна, нямаше как да остана при това положение. Всички бяха ужасно загрижени, всички казваха че трябва да е истински кошмар за мен, но аз виждах прикритото презрение по лицата им и неодобрителните погледи. На челата им беше изписано: "Ти си най-лошата майка на на света".

По пътя към къщи се опитах да се свържа с Том, но ме препратиха към гласовата му поща. Оставих му съобщение да ми се обади веднага, опитах се да говоря спокойно, почти весело, но треперех цялата, краката едва ме държаха.

Не си купих вестник, но не удържах на изкушението и прочетох статията онлайн. Всичко звучи някак неясно. "Изто-чници, свързани с разследването по случая "Меган Хипуел" твърдят, че преди десет години Меган може би е замесена в убийството на собственото си дете". "Източниците" предполагаха, че това може да е мотив за нейното убийство. Водещият инспектор по разследването, Гаскил, който разговаря с нас след изчезването ѝ, "не направи коментар".

Том ми се обади – беше в промеждутъка между две бизнес срещи и не можеше да си дойде. Опита се да ме успокои и каза всичко, което трябваше да каже, заяви, че сигурно е поредната медийна бомба.

– Знаеш, че не бива да се вярва и на писаното във вестниците.

Замълчах си, не вдигнах врява, защото той беше този, който предложи тя да ни помага с Ийви. Сигурно се чувства ужасно сега.

И е прав за вестниците. Може това да няма нищо общо с истината. Но кой би измислил подобна история? И защо ще стига дотам? Не мога да спра да си мисля, че всъщност знаех. Винаги съм знаела, че в тази жена има нещо странно. В началото си мислех, че просто е незряла, но беше нещо повече, тя просто не беше в час. Вглеждаше се единствено в собствената си личност. Няма защо да лъжа. Доволна бях че си тръгна. Доволна съм и сега.

Аз съм горе в банята. Том гледа телевизия с Ийви. Двамата не си говорим и вината е моя. Щом влезе вкъщи, се нахвърлих срещу него.

Набирах му цял ден. Не можах да се скрия от мислите си за нея, не можах да го преодолея, тя беше навсякъде. Беше тук, в дома ми, прегръщаше детето, хранеше го, преобличаше го и си играеше с него, докато си почивах. Изброявах в главата си всички моменти, когато съм я оставяла сама с Ийви, и това ме побърка.

После дойде параноята. Това чувство, чувството, че някой ме наблюдава, ме тормози от мига, когато стъпих в тази къща. В началото го отдавах на влаковете. Настръхвах от всички онези безлики лица, вперили поглед право в нас през прозорците. Това беше една от причините да не искам да се преместя тук, но Том нямаше намерение да си напусне къщата. Каза, че ще загубим много пари, ако я продадем.

Първо бяха влаковете и Рейчъл. Тя ни следеше, непрекъснато се появяваше на улицата, звънеше ни. После се включи и Меган, когато беше тук с Ийви. Винаги съм имала усещането, че едното ѝ око е в мен, сякаш непрекъснато ме преценяваше, осъждаше способностите ми на майка, обвиняваше ме, че не мога да се справя сама. Знам, че е глупаво, но го усещах така. После се сетих за онзи ден, когато Рейчъл дойде и взе Ийви, и цялата изтръпнах. Днес страховете ми се струваха реални.

Цял ден бях с тези мисли в главата и когато Том се върна, вече бях готова за война. Посрещнах го с ултиматум: трябва да се махнем, няма начин да останем в тази къща и на тази улица, знаейки за всичко, случило се тук.

Накъдето и да се обърна, виждам Рейчъл, а сега към нея ще се включи и Меган. Ще мисля за всичко, до което се е докосвала. Това е прекалено. Казах му, че не ме интересува дали ще вземем добра цена за нея или не.

– Ще те заинтересува, когато се наложи да се преместим на някое далеч по-лошо място, защото иначе няма да се справим с изплащането на ипотеката – отбеляза той напълно логично.

Попитах го не може ли да помоли родителите си за по мощ – те имат много пари. Но той заяви, че няма да ги вземе никога, повече няма да ги моли за нищо. И тогава се ядоса, каза, че не иска да говори повече за това. Всичко е заради мен, те му се разсърдиха, когато напусна Рейчъл. Не трябваше да споменавам за тях, това винаги го разстройва. Но не мога да издържам повече. Отчаяна съм, защото всеки път, когато затворя очи, я виждам да седи тук, на масата в кухнята, с Ийви в скута си. Да, играеше си с нея, усмихваше ѝ се, говореше ѝ, но винаги беше някак фалшиво, сякаш искаше да е тук. И с радост ми връщаше Ийви, когато дойдеше време да си ходи. Сякаш не обичаше усещането за бебе в ръцете си.