Момичето от влака

РЕЙЧЪЛ

15 юли 2013, понеделник

Сутрин

Когато си тръгвах, Кати ме повика и ме прегърна, но сдържано. Мислех, че ще се смили и въпреки всичко няма да ме изрита от апартамента, но, избягвайки погледа ми, тя мушна в ръката ми написана на машина бележка – официално известие за напускане с днешна дата. Стана ми жал за нея, наистина, но не толкова, колкото за мен самата. Тя ми се усмихна тъжно и каза:

– Не ми е приятно да го правя, Рейчъл, повярвай ми. Цялата сцена беше ужасно неловка. Стояхме в коридора, който при цялото ми старание с парцала и белината все още миришеше на повръщано. Сълзите бяха на очите ми, но не исках да развалям и без това скапаното ѝ настроение, затова се усмихнах бодро и казах:

– Не се притеснявай, Кат, няма никакъв проблем.

Сякаш ме моли да ѝ направя някаква услуга и аз откликвам с радост.

Във влака сълзите ми най-после потичат и аз ги оставям, без да ми пука от хорските погледи. Може кучето ми да е избягало, може да са ми открили смъртоносна болест. Или да съм ялова разведена алкохоличка.

Колко ужасно! Боже, как стигнах дотук? Кога започна това свободно падане? Можех ли да го спра? Кога завих по грешния път? Не беше когато срещнах Том, напротив, той ме спаси от мъката след смъртта на татко. Не беше и когато безгрижни, полудели от щастие, се оженихме в онзи студен майски ден преди седем години. Тогава бях щастлива, успешна, платежоспособна. Нито когато се преместихме на номер двайсет и три в по-голяма и по-красива къща от онази, в която си представях, че ще живея на двайсет и шест години. Спомням си съвсем ясно първите дни, помня как се разхождахме наоколо боси, поемайки топлината на дъсчените подове, и оглеждахме празните стаи, притихнали в очакване да бъдат запълнени. Имахме големи планове, непрекъснато обсъждахме какво да засадим в градината, какви картини да окачим по стените, в какъв цвят да боядисаме свободната стая, която още тогава бях нарекла в себе си "детската".

Предполагам, че се случи тогава. Може би в този момент нещата тръгнаха в грешната посока, в момента, когато спрях да си мисля за нас като за двойка, а като за семейство. Щом веднъж картината заседна в съзнанието ми, вече не ми беше достатъчно да сме двама. Това ли беше моментът, когато Том ме погледна по друг начин и разочарованието в очите му започна да отразява моето собствено? Когато той загърби всичко, за да сме заедно, а аз му показвах, че не ми е достатъчен?

Оставям се на сълзите и избърсвам очите си чак някъде към Нордкоут, тогава се взимам в ръце, обръщам известието на Кати с гръб и започвам да пиша списък със задачите за днес:

Да отида до библиотека "Холбърн".

Да напиша писмо до мама.

Да се свържа с Мартин за препоръки.

Да разбера кога са срещите на АА ("Анонимни алкохолици") в централен Лондон или в Ашбъри.

Да кажа на Кати, че ме изхвърлиха от работа?

Когато влакът спира на семафора, вдигам поглед и виждал Джейсън. Застанал е на терасата и гледа надолу към линията. Имам чувството, че гледа право в мен, и още по-странно, сякаш ме е гледал така и преди. Сякаш наистина ме е виждал. Представям си, че ми се усмихва и незнайно защо ме хваща страх.

Той обръща гръб на линията и след миг влакът тръгва.

Вечер

Намирам се в спешния кабинет на университетската болница и стискам зъби от болка. Едно такси ме бутна, докато пресичах Грейс Ин Роуд. Искам да отбележа: макар че бях много разсеяна и някак трескава, бях трезва като монахиня. Имам дълга над сантиметър рана над дясното си око и в момента ми я зашива един ужасно красив и млад, но за съжаление, делови и индиферентен към пациентките си доктор. Когато привършва, той се заглежда в цицината на главата ми.

– Не е отсега – помагам му аз.

– Изглежда доста прясна – казва той.

– Прясна е, но не е от днес.

– Имали сме малка схватка?

– Ударих се, докато влизах в колата.

Той оглежда дълго раната и поклаща глава:

– Наистина ли е от колата? – Отдръпва се и ме поглежда в очите. – Не ми изглежда така. По-скоро ми се струва, че някой ви е ударил по главата.

При тези думи кръвта ми изстива. В главата ми изниква картина: аз се дърпам назад и вдигам ръце да се предпазя от някого. Така ли е станало наистина? Лекарят се приближава отново и оглежда отблизо раната.

– Било е с нещо остро, назъбено...

– Не – прекъсвам го аз и се опитвам да убедя колкото него, толкова и себе си, – беше в ръба на вратата на колата. Ударих се, докато се качвах в нея.

– Добре, добре – усмихва се той, вдига поглед от раната и се навежда леко, за да може очите ни да са на едно ниво. – Иначе как се чувстваш... – поглежда в бележките си и добавя: – Рейчъл?

– Добре съм.

Той впива очи в моите; не ми вярва. Оглежда ме загрижено. Сигурно си мисли, че ям бой от съпруга си.

– Добре. Ще почистя тази рана, защото не ми изглежда добре. Има ли на кого да се обадим да те вземе? Съпруг например?

– Разведена съм.

– Някой друг тогава? – пита той, без да ме поглежда. Изобщо не му пука, че съм разведена.

– Да, приятелката ми. Тя сигурно ще се тревожи за мен – отговарям и давам телефона и името на Кати.

Кати няма да се тревожи, не ме очаква днес, но аз се надявам да ѝ стане жал, като чуе, че ме е бутнало такси, и да ми прости за снощната идиотщина. От друга страна, може би ще си помисли, че са ме блъснали, защото съм била пияна. Не знам дали да не помоля доктора да ми вземат кръвна проба или нещо подобно, за да имам доказателство, че съм трезва. Усмихвам му се, но той не поглежда към мен, пише нещо в бележника си. Зарязвам идеята, и без това е тъпа.

Шофьорът на таксито не беше виновен, а аз. Слязох на платното... всъщност изтичах на платното и се оказах пред колата му. Нямам представа накъде се бях затичала. Изобщо не мислех, не и за себе си. Мислех за Джес. Която не е Джес, а Меган Хипуел, и от вчера вечерта се води изчезнала.

Бях в библиотеката на Теоболд Роуд. Пишех писмо на майка си (не ѝ казах нищо съществено, беше писмо за опипване на почвата, просто исках да разбера какво мисли за дъщеря си в момента) през моя Yahoo акаунт. На първата си страница Yahoo помества извадки от новините, най-важното, пришито към пощенския ти код. Само Господ знае откъде ми знаят пощенския код, но е факт. Там имаше снимка на Джес, на моята Джес, идеалната блондинка с къща до железопътната линия, и под нея пишеше: ИЗЧЕЗНАЛА ЖЕНА ОТ УИТНИ.

В първия момент се поколебах. Приличаше на нея, изглеждаше точно така, както я виждах в съзнанието си, но все пак се усъмних. После прочетох новината, видях адреса и разбрах.

Полицията на Бъкингамшър се тревожи все повече за изчезналата Меган Хипуел, двайсет и девет годишна, живееща на Бленам Роуд в Уитни. Жената е видяна за последен път от съпруга ѝ, господин Скот Хипуел, в събота вечерта към седем часа, когато е излязла на среща с приятелка. Изчезването е "неприсъщо за нея", казва господин Хипуел. Меган Хипуел е облечена с дънки и червена тениска. Висока е сто шейсет и два сантиметра, слаба, с руса коса и сини очи. Моля всички, които имат някаква информация за местонахождението на госпожа Хипуел, да се свържат с най-близкия полицейски участък.

Изчезналата е Джес. Няма я от събота. Потърсих повече информация в Гугъл. Новината се появи и в "Уитни Аргъс", но без други подробности. Спомних си, че тази сутрин видях Джейсън или Скот, както се оказа в действителност, да стои на терасата. Гледаше ме и ми се усмихваше. Скочих грабнах чантата, изхвърчах от библиотеката и се оказах на пътя, точно пред черното такси.

– Рейчъл? Рейчъл! – опитва се да привлече вниманието ми докторът. – Приятелката ти дойде да те прибере.