Нещо във водата

9

Понеделник, 15 август

Второто интервю

Отново съм в „Холоуей“, за да се срещна с Алекса, втората затворничка, която щях да интервюирам. Надзирателя Амал го няма, днешният се казва Найджъл. По-възрастен е от Амал, към петдесет и пет, цял живот е бил в този затвор. Съдейки по вида му, бих казала, че още на двайсет и няколко е престанал да се вълнува от работата си, но ето на, още е тук. В същата стая като предишния път сме. Мисля си за Холи, която се взираше с непроницаем поглед към ивицата небе, и лицето й се превръща в това на Марк. Освобождаването на Холи и интервюто й след него са насрочени за след пет седмици, чак след сватбата, а вече — и след сватбеното ни пътешествие.

Странен влажен ден. Отпивам от нескафето за служители, което ми даде Найджъл, и чакам да дойде Алекса. Кафето е топло и силно, а в момента само това има значение. Обичам го топло и силно като мъжете. Шегувам се, естествено. Един момент, шегувам ли се всъщност? Не спах добре предишната нощ, минаха два дни от спора ни, но май вече се оправихме. Марк и аз. През уикенда отменихме резервацията за сватбения ресторант и променихме голяма част от останалите неща заедно. Всъщност беше доста забавно. С облекчение установих, че не съм свръхнапрегната булка, ни най-малко. Съкратихме някои разходи, поотпуснахме други. Вече сме готови. И Марк изглежда много по-щастлив. И по-спокоен. Пак си е същият. Мисля, че случилото се поразклати самочувствието му, но вече отново чертае планове. Не ме интересува сватбата, искам само той да е щастлив.

Найджъл се прокашля и ми кимва. Включвам камерата до мен и се изправям неловко, сякаш да поздравя непознат човек. Странното обаче при Алекса е, че след разговорите ни по телефона имам чувството, че я познавам, макар всъщност да не съм я виждала.

През прозорчето на вратата забелязвам очите й: сърдечни, спокойни, сериозни. Гледа ме под мекия си рус бретон, докато влиза. Открито лице. Светлосиньото затворническо облекло и гуменките без връзки на нея изглеждат като от скандинавска модна къща. Все едно пробва нещо ново за Лондонската седмица на модата. Много минималистично, много шик. Алекса е на четирийсет и две. Поглежда към Найджъл и го чака да кимне, преди да се настани на стола срещу мен. Протягам ръка над празната бяла маса. Тя я поема с кротка усмивка.

— Алекса Фулър — представя се тя.

— Ерин. Радвам се най-сетне да се запознаем, Алекса. Много ви благодаря, че дойдохте.

— Да, най-сетне свързах гласа с име — отговаря тя и се усмихва по-широко.

Сядаме. Иска ми се веднага да започваме, но Алекса гледа Найджъл. Присъствието му ще се окаже спънка.

— Найджъл, камерата вече е включена и записва. Имате ли нещо против да не присъствате на интервюто? Ще предоставя записите. Просто излезте пред вратата.

И през ум нямаше да ми мине да помоля Амал за същото по време на интервюто с Холи, но Алекса е най-безопасният ми събеседник. Найджъл свива рамене. Сигурна съм, че е запознат с историята на Алекса и с нейното престъпление. Знае, че ще бъда в пълна безопасност. Не съм сигурна колко безопасно е с Холи и Еди Бишъп обаче. Дали изобщо управата на затвора би оставила тези двамата без охрана?

Еди поиска още едно интервю по телефона. Получих имейл от „Пентънвил“ в неделя. Не съм сигурна какво точно желае да обсъждаме. Дано не се откаже от снимките следващия месец. Дано просто да си играе.

Изчаквам Найджъл да излезе и резето да издрънчи, чак след това започвам:

— Благодаря, Алекса. Много съм признателна за участието ви. Знам, че обсъдихме всичко по телефона, но да обобщим: ще запиша целия ни разговор днес. Ако нещо не се получи както трябва или прецените, че не сте се изразили, както ви се иска, ще ми кажете и аз ще задам въпроса отново или ще го перифразирам. Не се тревожете за поведението си пред камерата. Не й обръщайте внимание, просто разговаряйте с мен. Най-нормален разговор.

Тя се усмихва. Казала съм нещо забавно.

— От доста време не съм водила „нормален разговор“, Ерин, така че ще се наложи да проявите търпение. Ще се постарая.

Алекса се засмива. Гласът й е плътен и сърдечен. Интересно е да го чуя на живо след толкова разговори по телефона. От началото досега я интервюирах три пъти доста продължително. Успях да не засягам основните теми, защото искам да ми разкаже цялата си история за пръв път пред камера. Без подготовка. Странно е, че седи сега отсреща, съвсем истинска. Разбира се, виждала съм нейни снимки в досието, статии във вестника, историята, която Марк прочете през рамото ми само преди месец, но това тук е различно. Тя е толкова спокойна, толкова овладяна. Виждала съм снимки от ареста й преди четиринайсет години, когато е била на двайсет и осем. Сега е някак по-красива. И тогава е била привлекателна, но явно красотата й е съзряла с възрастта. Меката й тъмноруса коса е прибрана отзад на ниска опашка, леко мургавата й кожа е посипана с лунички по носа и челото.

Само донякъде се шегува, че не е водила нормален разговор. Чета го в очите й. Усмихвам се. Разбирам защо се е съгласила да участва в проекта. Носталгия по културата. Сигурно в „Холоуей“ няма много хора като Алекса. С нейния произход. Двете с нея сме от различни поколения, но определено сме сродни души.

— Ами да опитаме, а? Имате ли въпроси, преди да започнем? — питам.

— Не, може направо да започваме. — Тя оправя без нужда дрехите си и отмята бретона от очите си.

— Страхотно! Предупреждавам ви, че въпросите ми ще бъдат кратки, по-скоро като ориентири, за да се съсредоточите над темата или за да ви насоча другаде. При монтажа ще изрежа въпросите си, може да запишем допълнително и глас. Добре, да започваме. Бихте ли ми казали името си, възрастта и присъдата?

Усещам как телефонът вибрира беззвучно в джоба ми. Марк. Може би с добри новини. Предложение за работа? Боже, дано! Така всичко ще се реши с един замах. Вибрацията секва рязко. Или се е включила гласовата поща, или си е спомнил, че днес съм тук. И какво правя.

Съсредоточавам се над работата. Виждам как Алекса поема леко дъх, прогонвам мислите за Марк и затворническата стая сякаш изчезва около събеседничката ми.

— Казвам се Алекса Фулър. На четирийсет и две години и съм тук, в „Холоуей“, вече четиринайсет. Обвинението е, че съм помогнала на майка си, Доун Фулър, да се самоубие. Тя беше неизлечимо болна. Имаше рак на панкреаса. Дадоха ми най-дългата присъда. — Спира. — Максималното, отсъждано за асистирано самоубийство. В онази година пресата постоянно пишеше против либералните присъди, в медиите непрекъснато се говореше как обвиненията в асистирано самоубийство не се разглеждат в съда. Проведе се разследване и беше решено Кралската прокуратура да възприеме по-твърда линия в бъдеще. Аз просто се случих първата след промяната на правилата. Решиха тези случаи да се разглеждат като непредумишлено убийство, макар да е ясно, че не са нищо подобно.

Тя млъква за секунда. Плъзва очи покрай мен.

— Отначало мама искаше да отиде в „Дигнитас“ в Швейцария, но ние я убедихме, че ще се оправи, че ще победи болестта. Беше само на петдесет и пет и беше подложена на възможно най-интензивната химиотерапия. Лекарите вярваха, че ще унищожат тумора. Само че тя получи инфаркт. Когато прекратиха лечението, тя беше твърде отпаднала да лети, пък и аз не бих я пуснала в Швейцария. С татко посетихме онова място, докато мама още се възстановяваше в интензивното. Там беше бездушно, празно, като в онези мотели, каквито има по бензиностанциите. — Алекса дръпва ръкавите си и скрива дланите, преди да продължи. — Не можех да си представя мама да умре там.

За част от секундата се замислям за своята майка. Представям си я на легло, в някаква стая, сама. Нощта след катастрофата. И след като са я намерили потрошена и мокра от дъжда. Не знаех каква е била стаята, къде се намира и дали мама е била сама. Надявам се да не е било като стаята в Швейцария.

Алекса вдига очи към лицето ми.

— И двамата не можехме да си я представим там, затова я взехме у дома. Състоянието й се вложи още повече. Един ден ме помоли да й оставя морфина. Знаех какво означава това… — Гласът й трепва. — Сложих го върху нощното шкафче, но тя не можеше да вземе шишенцето. Постоянно го изпускаше върху чаршафите. Извиках баща си и тримата заедно обсъдихме всичко. Качих се да взема камерата, татко нагласи статива и мама каза пред обектива, а по-късно на запис в съдебната зала, че мисълта й е бистра и иска да сложи край на живота си. Показа как не може да вдигне шишенцето сама, още по-малко да се инжектира, после обясни, че ме е помолила да й помогна. След записа вечеряхме. Подредих масата в дневната със свещи. Пихме шампанско. Оставих ги двамата с татко да си поговорят. После той излезе в коридора. Не каза нито дума. Помня го. Просто мина покрай мен и отиде да си легне. Аз я завих на канапето и си поговорихме малко, но мама беше изтощена. Искаше й се да можехме да седим цяла нощ, но нямаше сили.

Дъхът на Алекса секва. Тя отмества поглед. Чакам мълчаливо.

— Беше напълно изтощена. Направих каквото ме беше помолила, после я целунах за „лека нощ“ и тя заспа. Малко след това престана да диша. — Умълчава се, после ме поглежда. — Не излъгахме. За нищо. От самото начало казвахме истината. Просто моментът беше неподходящ. С това затягане на мерките. Но такъв е животът, нали?

Тя се усмихва и аз правя същото. Не знам как е успяла да запази здравия си разум, след като е тук толкова отдавна. Само защото е помогнала на любим човек. Бих ли направила такова нещо за Марк? Би ли го направил той за мен? Взирам се в Алекса. Четиринайсет години са много време за размисъл.

— Какво работехте преди затвора? — питам, за да я върна към темата.

— Бях партньор в корпоративна адвокатска фирма. Справях се чудесно, така твърдяха всички. Мама и татко много се гордееха с мен. Още се гордеят. Но едва ли ще се върна в професията — дори да можех. Аз и не искам.

— Защо не? Защо не искате да се върнете?

— Ами, първо, защото нямам нужда от пари. Преди печелех много и инвестирах добре. Вече имаме къща. Е, на баща ми е, но ще живея при него. Ипотеката е изплатена. Благодарение на инвестициите и спестяванията си мога да се пенсионирам. Няма да го направя, но бих могла.

Тя се усмихва и се привежда напред, обляга лактите и ръцете си на масата.

— Планът ми е… ами ще се опитам да забременея. — Казва го съвсем тихо и мигом става отново млада и уязвима. — Да, знам, че годините ми са напреднали, но се консултирах с лекаря в затвора, пък и инвитро процедурите са на светлинни години от преди. На четирийсет и две съм и излизам след месец. Вече се свързахме с клиника. Записала съм си час в деня след освобождаването си.

— С донорска сперма ли? — осмелявам се да попитам.

В телефонните ни разговори не е споменавала мъж.

Сигурно малцина биха чакали четиринайсет години. Не съм сигурна, че аз бих.

— Да, с донорска сперма. Действам бързо, но не чак толкова!

Алекса изглежда искрено щастлива. Весела. Гради личността си. Гради си живот. Усещам как пулсът ми се учестява. Мисълта за бебе. За бебе от Марк. Топло усещане. Двете заедно преживяваме радостта. С Марк вече го обсъдихме. Ще започнем да се опитваме. Спрях хапчетата преди четири седмици. Ще се опитаме да направим бебе, а ако се случи на медения месец, толкова по-добре. Странно как с Алекса сме на един и същ етап, макар животът ни да е много различен.

Тя се привежда напред.

— Ще се опитам колкото се може по-скоро. Шансовете за успех намаляват всяка година, но горната граница за инвитро е четирийсет и пет, така че разполагам с три години. Три години, пълни с възможности. Здрава съм. Би трябвало всичко да е наред.

— Защо искате да имате бебе?

Въпросът прозвучава глупаво още докато го изричам. Тя обаче схваща какво имам предвид.

— Защо въобще искат хората? Сигурно защото животът ми напоследък беше изпълнен предимно с край — с край и чакане. Още преди затвора: чакаш почивните дни, по-подходящ момент, следващата година, все нещо чакаш. Вече дори не знам какво съм чакала. Сега обаче ми предстои ново начало и не се налага да чакам повече. Приключих с това, започвам да живея.

Тя се обляга назад с грейнало лице, потънала в свят, преизпълнен с възможности. Възползвам се от момента да погледна телефона си. Просрочили сме времето с десет минути. Пропуснатото ми обаждане стои на дисплея. Виждам част от рамото на Найджъл през прозорчето на вратата. Не ни припира, но не бива да насилвам късмета си.

— Благодаря, Алекса.

Достатъчно за днес. Изправям се и натискам копчето на стената, с което се отваря вратата. Отново поглеждам телефона си. Търсила ме е Каро, не Марк. Разочарованието ми е силно, болезнено. Явно още не си е намерил работа. А за секунда бях сигурна. Но нищо, още е рано. Още е рано.

Остър звуков сигнал, плъзгане на резетата и вътре леко озадачен влиза Найджъл.

Изключвам камерата.