Нещо във водата

23

Събота, 17 септември

Парите

Седнала съм на ръба на леглото в хотел „Четири сезона“ в Женева. Ваучерът, който Лейла ни издаде на Бора Бора, веднага влезе в употреба. Сърцето ми блъска в гърдите.

Марк отново говори по телефона с Танги.

Вече съм облечена за срещата. Навън е малко хладно, затова избрах втория тоалет — кожения панталон и кашмирения пуловер. Елегантен, изискан и секси — жена, която знае какво иска. Изглеждам точно като човек, който би откривал такава сметка, а до мен е сакът от „Ботега Венета“, в който се крие цяло състояние. Оглеждам се във високото огледало, а от дневната долита гласът на Марк. Жената в огледалото е богата, самоуверена. Не се чувствам по този начин, но изглеждам точно така.

Марк приключва разговора и идва при мен. Днес аз ще свърша трудната работа. Ще вляза в банката сама и ще предам парите. Усещам как сърцето ми бие до пръсване в гърдите дори само като си представя какво предстои.

— Не го мисли така — казва ми Марк. — Не си представяй как предаваш подозрителен сак насред банката. Защото на тях няма да им изглежда така. Говоря сериозно, Ерин. Не си видяла и половината от онова, което аз съм виждал в банките… Веднъж излизах с някакви петролни типове в „Мейфеър“, които разнасяха сто хиляди лири в спортен сак. Сто хиляди британски лири за една нощ по клубовете. Знам, че на нас ни се струва нереално и пари в сак със сигурност изглеждат подозрителни, но никой закон не го забранява, нали така?

Само го гледам. Май пак ще повърна. Веднъж вече го направих.

Гади ми се от нерви. Нежно цвете съм аз. Причината са болките, прииждащи дълбоко откъм утробата ми — първите признаци на бременността. Днес сутринта проверих в Гугъл. Хормони. Пресметнах според първия ден на последния си цикъл, че съм бременна от шест седмици. Явно на този етап болките са нещо съвсем нормално. Вероятно така тялото ми се подготвя да създаде едно човешко същество. Старая се да не мисля много за това. Марк още не знае. Моментът не е съвсем подходящ да му кажа, нали?

Отново усещам да ми се гади. Вълни от гадене, последвани от блажено спокойствие.

— Ами ако ме попитат откъде имам парите?

— Няма, Ерин. Няма да го направят. Ако е незаконно, със сигурност няма да искат да го знаят, нали? Замисли се. Такъв е законът — знаеш ли, че парите са незаконни, длъжен си да осведомиш властите. Ако питат всеки подозрителен човек, който иска да си отвори сметка в швейцарска банка, как се е сдобил с парите, икономиката ще се срине. Никой не си открива сметка там с пари, които е събрал от рождения си ден. Стига, Ерин!

Марк има право, разбира се.

— Сигурно ще ме вземат за компаньонка или нещо такова. Ще решат, че парите ми са от там…

— По-вероятно е да помислят, че източваш парите на съпруга си, преди да се разведеш с него. Сигурен съм, че често им се случва. Аз поне така щях да си помисля, ако те видя — усмихва се той.

Боже! В такива моменти се питам за кого съм се омъжила. Съдейки по изражението му, Марк явно смята, че ми е направил комплимент.

Нова вълна от гадене. Смълчавам се, докато отмине.

— Значи той ме очаква?

Надигам се бавно от леглото, като внимавам да не правя резки движения.

— Да, и не знае, че сме женени. Казах му, че си нова клиентка. Знае, че става дума за голям депозит в брой. И че въпросът е деликатен. Това е.

Марк си взема ябълка от кошницата в стаята и отхапва. Знам, че той не може да отиде, защото е пряко свързан с банката, но няма как да не забележа, че всъщност той не оставя никакви лични следи. В банката ще видят моето лице, това ще запомнят. Но пък хубавото на швейцарските банкови сметки е, че след като бъдат открити, информацията е защитена. Пък и името ми по паспорт е Лок. Още не съм го променила на Робъртс. Що се отнася до предишните служебни контакти на Марк, той няма никаква връзка със споменатата клиентка. Днес Ерин Лок ще си открие банкова сметка, но името ми изобщо няма да е свързано с нея. Тя ще има единствено номер. Непроследим обратно до мен. Непроследим до никого от двама ни.

Изправям се и за последен път се оглеждам. Добре съм се справила с грима и косата. Изглеждам както трябва. Като се замисля, изглеждам като човек, когото бих очаквала да видя в онази първа класа преди две седмици. Като човек, какъвто трябваше да бъда в онзи салон. Ако светът беше различен. Ако нещата винаги изглеждат както си ги представяш. Само че, както и във филмите, някои неща изглеждат по-реални, когато не са.

За секунда виждам майка си в собственото си отражение — моята млада и красива майка, но само за секунда, като вълна, набраздила водна повърхност, и после тя изчезва, отново се скрива на сигурно място. Гаденето намалява. Ще се оправя.

— Е, тръгвам — казвам.

Марк кима въодушевено и ми подава чантата.

— Колата би трябвало да е долу.

И след това съм вече сама.

В асансьора съм отразена безброй пъти в огледалната кабина, задушена от тишина. Вратата се плъзва безшумно и коридорът се скрива от поглед.

Ами ако никога повече не видя крещящия спираловиден десен отново? Ако ме арестуват в банката още щом затракам с токчетата си в мраморното фоайе? Какво ще стане със синьото кръстче вътре в мен?

Или още по-лошо — ами ако вътре ме чака човекът, който изпрати онзи есемес? Помня трите трептящи сиви точки.

Ако някак е разбрал къде отиваме? Представям си го като мъж. Разбира се, може да е жена или няколко души. „Те“ може вече да са осведомени за ходовете ни, за плановете ни. Защо не? Може да не съм догледала нещо. По-точно, „ние“ не сме догледали. Вече сме допуснали грешка, която ще ни провали. В крайна сметка с Марк сме обикновени хора от Северен Лондон, нормални, лесно откриваеми.

Сега имам по-ясна представа как е устроен техният свят, как много неща остават скрити за окото. Скромният ми живот се очертава в релеф. Коя съм била преди в общата картина и коя съм сега.

Ние, човешките същества, притежаваме огромна способност за адаптация, нали? Като растения изпълваме саксиите си. Но има и нещо повече — понякога сами избираме саксиите, някои от нас получават тази възможност. Май наистина зависи докъде сме склонни да стигнем, нали? Досега не съм го разбирала. Замислям се за Алекса, за майка й, за тяхното решение, за тяхното сбогуване. Понякога изборът, пред който сме изправени, притежава сурова красота.

Приспособена съм към сегашното ни положение. Станала съм различен човек. Виждам новата личност в огледалата край себе си. Стабилна. Неумолима.

Или поне такава изглежда. Отвътре е различна. Отвътре е само дихание и тишина. Защото съм уплашена. Чисто и просто — като заобиколена от акули във водата. Само че ще дишам дълбоко и ще се овладея, няма да изпадам в паника и няма да мисля за неща, които са извън моята власт. Не е безопасно да разсъждавам много. В момента си нямам доверие — може би докато не се кача отново в този асансьор няколко часа по-късно. После ще мога да мисля.

Все пак една мисъл успява да се прокрадне.

Отглас от нещо познато.

Мисълта е: всъщност не съм длъжна да се върна в този асансьор, нали? Изобщо не съм длъжна да се върна. Мога просто да изчезна. Мога да открия банковата сметка и да замина. Да напусна живота си. Какво ще стане, ако изчезна? Ако зарежа Марк в хотелската стая в Женева? Бих могла да се измъкна още сега със сака в ръка и просто да изчезна. Изобщо да не стигна до банката. На никого няма да липсвам, нали? Животът продължава. Винаги продължава. Сигурна съм, че ще си изградя хубаво съществуване някъде другаде. Всички ще ме забравят — Марк, приятелите ни, хората от самолета, полицията. Никога няма да намерят мен или парите, нито нероденото ни дете.

И ето го проблема. Марк. И нашият живот. Тази единствена нишка. Цялото ми тяло отмалява, когато мисля за него, все едно излизам на слънце. Марк. Единствената ми връзка с предишния ми живот, с моя живот. С живот, от който си давам сметка, че мога да се отърся като от стара черупка.

Марк и нашият живот. И нашето бебе. Нероденото ни дете. Можем да се променим заедно, нали? Ще продължим напред заедно.

Майките не бягат. Съпругите не бягат. Освен ако не бягат от нещо.

Марк е всичко, което имам. Защо да бягам от него? Ами ако избягаме заедно? Тримата. Слагам свободната си ръка върху корема, ниско, върху утробата. Там, вътре, на сигурно място, е всичко, за което си струва да се боря. Здраво стисвам очи — правя го за нашето бъдеще, за нас, за семейството ни, което създавам от кръв и кости вътре в тялото си. Скоро ще кажа на Марк. Ще го направя. Но засега тази лично моя връзка ми допада. Само ние двамата — аз и моят пасажер — още малко. Когато всичко приключи, ще споделим тайната си. Щом стане безопасно. Стисвам по-здраво дръжките на сака, кокалчетата ми стават на розови и бели петна, когато се чува дрънчене и вратата се отваря, аз прекосявам просторното фоайе и излизам на щипещия септемврийски въздух.

Оказва се много по-просто, отколкото си представях!

Танги ме посреща на стълбите на банката. Представят ме на Матилда — дребна брюнетка с безупречен кок, която ще се заеме със сметката ми днес. Тя е учтива и ефективна, докато ми обяснява процедурите.

Малко се срамувам, докато й подавам сака с парите, въпреки че вече сме се уединили в отделна стая и единствено тя вижда какво правя. Матилда го поема невъзмутимо — излишно съм се срамувала. Все едно й подавам дрехи от химическото чистене.

Раменете й се огъват леко от тежестта на сака. Нищо необичайно, допускам.

— Един момент — кимва отривисто и излиза от стаята.

Отнася парите за преброяване. Любопитно е как в свят на електронно банкиране и непрекъснато развиващи се технологии все още се налага преброяване на хартиените пари. Е, електронно, но разбирате какво искам да кажа.

Поставят шумолящите банкноти в машина, пачка по пачка, докато накрая на екранчето се появява цифрата един милион долара. Може би някъде има служител, чието единствено задължение е да прокарва хартиените пари през тези машинки.

Седя сама. И чакам. Мислите ми блуждаят.

Банкнотите може да се окажат белязани, може да бъдат проследими до незаконния си източник. Полиция, правителствени служби — всъщност всеки може да бележи банкнотите физически с маркер или с печат, или като запише серийните им номера. Разбира се, проверила съм в Гугъл. Проверила съм серийните номера на банкнотите.

Нещо повече, сигурна съм, че тези банкноти не са белязани. Няма начин хората от самолета да имат пари, белязани от правителствена служба или от полицията. Те очевидно разбират какво правят. Е, не разбират от авиация, но, общо взето, са наясно с бизнеса.

Естествено, биха могли да маркират собствените си пари, нали? Ако възнамеряват самите те да ги следят. Защо обаче да го правят? Не са знаели, че ще намерим пачките. Не са знаели, че ще ги вземем.

Понякога се налага да си напомням, че хората от самолета не са всезнаещи. Няма как да са предвидили всичко това. Онова, което се е случило на тях, а впоследствие и на нас, е случайност. Не биха могли да знаят, че ще се разбият, а ние ще намерим сака. Всичко това е непредвидимо, неизвестно. Парите категорично не са белязани. Никой няма да ги потърси. Никой няма да потърси Марк и мен.

Матилда се връща с празния сак, вече сгънат, и го слага до още топлата разпечатка. Разписката за парите в депозита. Подава ми писалка. Цифрата, която търся, е в най-лявата колонка — 1 000 000 американски долара, внесени в брой.

Подписвам.

След това оформяме ежемесечно нареждане за паричен превод в собствената ми фирмена сметка във Великобритания. От швейцарската всеки месец ще ми бъде изплащана неголяма сума от фирма фантом. Пред данъчните ще обяснявам парите като хонорар за консултантски услуги от моя страна. После, когато ни потрябва по-значителна сума за къщата или за нещо друго, ще преведем по-големи порции и ще ги обясним като комисиони по проекти. Ще издадем няколко фактури за кухата фирма — нещо арабско. Трябва да изглежда така, все едно някой е отпуснал солидни суми на британски режисьор през швейцарска сметка за заснемането на късометражни документални филми. Не се тревожете, ще платя данъка върху всички суми. Ще си водя сметка. Ще внимавам страшно много, честна дума. Цялата кореспонденция ще се препраща към частна пощенска кутия тук, в банката. Матилда ми дава два ключа за нея.

След значително по-малко документи, отколкото може да си представи човек предвид количеството пари в брой, Матилда завърта капачката на писалката „Монблан“ и се усмихва. Готови сме.

Ръкуваме се делово — сделката е приключила.

Аз съм милионерка. Парите са на сигурно място, „в банката“, както се казва.

Излизам при колата, която ме очаква, и буквално летя на крилете на успеха, необременена от тежестта на чантата. Информацията за цифровата сметка, суифт кодът, айбанът, паролата и ключовете са на сигурно място в чантата ми.

Докато слизам по каменните стъпала към мерцедеса, онази мисъл отново изплува на повърхността като пеперуда, която ту се показва, ту се скрива от поглед: не се връщай. Не се качвай в колата. Не отивай в хотела. Никога.

Не знам откъде извират подобни мисли. Отнякъде дълбоко. От подсъзнанието. От себичната част, която не желае да споделя. Нашите инстинкти, нашите рефлекторни реакции, всички онези неволни процеси, които ни даряват с мъдростта си. С първичната си мъдрост. Аз усещам силен порив да се отскубна и да избягам. Да взема нещо, което не е мое.

Представям си как Марк ме чака в хотелската стая, как крачи напред-назад, поглежда часовника си, застава до прозореца, наднича надолу към улиците на Женева, денят постепенно гасне и става нощ, светват уличните лампи, а от мен няма и следа. Ами ако не се върна?

Бих могла да отида навсякъде с парите, бих могла да направя всичко. Спирам на стълбите пред банката. На чист въздух. Бих могла да съм всеки. Разполагам със средства. Вече стигнах дотук, защо да спирам? Хиляди възможни бъдещи развития нахлуват в мислите ми. За красив живот другаде.

Нови неща. Приключения. Зейнала бездна от възможности. Страховита свобода. Колата е тук, чака ме отсреща на улицата.

Аз съм изборът, който правя. Искам ли това семейство? Наистина? Или искам нещо друго?

Продължавам да вървя към колата, дръпвам дръжката, настанявам се на кожената седалка и затръшвам вратата. Двайсет минути по-късно съм обратно в хотелската стая, в прегръдките на Марк.