Нещо във водата

27

Сряда, 21 септември

Второто интервю на Алекса

Слагат нещата й на плота. Спомени от един човешки живот. Отдръпваме се и я оставяме да ги прегледа. Тя се разписва.

Камерата се фокусира върху предметите. Телефон „Нокия 6100“, един от първите мобилни апарати с интернет връзка. Най-търсеният през 2002-ра, Алекса е била сред първите му притежатели. Един бог знае кой би го взел сега.

Кафява кожена чанта „Мълбери“. Отваря я. Вече невалидни карти на „Американ Експрес“, банкноти, монети. Дали и банкнотите не са вече излезли от обращение? Тази от пет лири беше променена отново миналия септември, непрекъснато я променят. Замислям се за всички портфейли по затворническите складове, в които има такива банкноти, напълно безполезни.

Черен сгъваем чадър. Половин пакет дъвки „Ригли екстра“. Избелял билет за пътуване в Зона 1–2. И това е. Животът на Алекса.

— Много благодаря — усмихва се сърдечно тя на надзирателя от Тринидад.

Явно се разбират чудесно.

— Удоволствието е мое, скъпа. Пожелавам ти приятен ден. И се надявам повече да не се видим, ако ме разбираш!

Мъжът се смее гърлено и се усмихва широко на красивата жена пред себе си.

Алекса прибира вещите си в малък кремав сак и се отправя към изхода.

Спира се на вратата, докато последният надзирател я освободи. Фил, Дънкан и аз сме се скупчили зад нея. Това е единственото освобождаване от затвора, което сме получили разрешение да заснемем. Алекса пък е единствената затворничка, позволила ни това ниво на достъп. Всички чувстваме колко интимен е този жест. Измъкваме се покрай нея, излизаме на дъжда и камерата се насочва отново към изхода, докато Алекса излиза във влажния есенен ден и вратата се затваря зад нея.

Вече е навън. Вдига поглед, дъждът мокри лицето, лекият вятър роши косата й. Тя вдъхва дълбоко, гърдите й леко се издигат и спускат. Приглушеното боботене на уличното движение по Камдън Роуд. Вятърът в дърветата.

Когато отново свежда поглед, очите й са плувнали в сълзи. Не продумва. Всички се смълчаваме, докато крачим като конвой към улицата и я снимаме.

На пътя тя се спира за секунда и сълзите започват на воля да капят по бузите. Вдига глава и се усмихва.

Заразително е. Вече всички се усмихваме.

В огромната празнота на новопридобитата свобода на Алекса планът ни сигурно е удобен насочващ парапет. Отправяме се към гара „Уотърлу“, където Алекса ще се качи на влак за Фолкстън в Кент. Там е новият й дом. Семейното жилище. Пътуваме до там заедно, ще я снимаме в определени моменти през следващите два дни. С облекчение напускам Лондон за една нощ. Все очаквам Анди да влети през вратата. Невероятно изтощително е, диамантите прогарят дупка в пода на тавана ни. Това пътуване ще отвлече мислите ми от проблема. Ще ми помогне да се съсредоточа.

Резервирала съм кола, която да ни закара до гарата, но Алекса предпочита да повърви. Поемаме пеша под ръмящия дъжд.

Тя спира пред кафене, за да си купи прясно изцеден портокалов сок. Стоим и гледаме как яркооранжевите портокалови полумесеци преминават през сокоизстисквачката и се превръщат в течност. Тя отпива през сламката. Кимва.

— Вкусно е. — И се усмихва.

Купува още три сока за всеки от нас с парите от издръжката, която по закон й се е полагала през четиринайсетте години в затвора, и продължаваме.

Спираме в Каледониан Парк, където тя сяда на една мокра пейка, а ние се отдръпваме, за да не й пречим да се наслади на дърветата, небето, хората, които разхождат кучета или бягат за здраве. Тя попива всичко с очи.

Накрая нарушава мълчанието, обръща се към нас:

— Може ли да спрем за минутка? Седнете до мен.

Тя потупва мократа пейка. Странна гледка сме четиримата, седнали един до друг — слабата Алекса, едрият тонтехник Дънкан от Глазгоу, операторът Фил и аз. Всички гледаме право напред през ситния дъждец, а Фил продължава да снима какво виждаме, поставил камерата в скута си.

— Благодаря ви, че сте тук — казва Алекса, докато се взираме към сивия Лондон. — Това е най-хубавият ден в живота ми.

Да, записваме думите й.

За щастие, влакът не е пълен. Заснемаме отделни моменти, когато можем: първият вестник на Алекса, първият й джин с тоник, първият шоколад.

Снимаме и в спокойното селце Хокинг, където бащата на Алекса, Дейвид, ни очаква на алеята пред къщата. Тя търси опипом дръжката на вратата на таксито, намира я и изхвърча навън. Баща и дъщеря се спускат един към друг. Руменият седемдесетгодишен мъж притиска дъщеря си в мечешка прегръдка. Двамата се вкопчват един в друг.

— Вече си у дома — казва той като обещание. — В безопасност.

И я притиска силно. Накрая Дейвид се обръща към нас, а главата на Алекса се е поместила идеално в сгъвката на ръката му. И двамата сияят.

— Заповядайте, влизайте. Да си направим чай. — Кани ни с жест към къщата и ни въвежда вътре, а Фил остава последен и продължава да снима.

Оставяме ги насаме, когато светлината отслабва, и се отправяме към Фолкстън и „Премиър Ин“, където ще пренощуваме.

Нищо не е първокласно освен цените. Сапунът е някаква антибактериална пяна от закрепен на стената резервоар. Обаждам се на Марк някак неохотно. Чувствам се ужасно, че го засегнах вчера, но той ще се разтревожи, затова се принуждавам да го направя. Марк ми съобщава, че има страхотни новини за работата си. Днес с него се свързал потенциален клиент, който научил за новата фирма от колега, и го уверил, че ще се премести при него, когато започне дейността си. Освен това Хектор е потвърдил, че определено ще се премести — с радост ще се присъедини към Марк. Ще бъде ново начало и за двамата. Радвам се, че е решил да вземе нещата в свои ръце. Не му е хрумнало нищо ново за диамантите, бил е много зает. Уверявам го, че ще намерим решение, винаги намираме. Просто трябва да проявим търпение. Аз ще довърша снимките с Алекса и после с Еди в събота. Ще имам време да измисля нещо.

Новата фирма е спасителен пояс за Марк. В момента на пазара на труда е мъртвило и той наистина не знае какво би правил без нея. Целувам го за „лека нощ“ по телефона и заспивам на твърдото си като камък легло, идиотски ухилена.

Алекса трябва да бъде в клиниката за фертилитет в десет и половина на следващия ден в Лондон. След последния ни разговор аз се оказах бременна — странно, нали? Тайният ми спътник ще дойде с нас.

Днес сутринта Алекса е мълчалива, напрегната, здраво стиска длани, докато седим в чакалнята на болницата. Имаме разрешение да заснемем днешната й консултация. Проучила съм малко процедурата, но всъщност нямам представа какво да очаквам.

След известно наместване успяваме да се поберем заедно със снимачната техника в неголемия кабинет.

Д-р Прахани, поддържана жена на четирийсет и няколко със сериозна и вдъхваща увереност усмивка, кани Алекса да седне и сключва ръцете си с добре поддържан маникюр върху документите на бюрото.

— Главната цел на днешната консултация е да установим дали действително се нуждаете от инвитро, или може да предпочетем по-слабо инвазивния метод на инсеминация. Тази процедура е много по-проста — в лабораторията избираме най-добрата сперма от донора ви и после я въвеждаме направо в матката с помощта на катетър. Намесата е минимална, неинвазивна и ще отнеме не повече от пет минути. Очевидно е защо това е предпочитаният метод.

Алекса извива вежди и кимва вероятно в знак на съгласие.

Изследванията са елементарни и учудващо бързи. Вземат кръв на Алекса. След това дръпват завесата около леглото, ние с Фил и Дънкан наблюдаваме на монитор пикселираните чернобели кадри от вътрешността на матката на Алекса.

Странно колко малко знаем за плодовитостта, за бременността. Това е най-важната тема за човечеството, а въпреки това имам чувството, че се мъча да чета на урду.

Броят на яйцеклетките й е добър. Тялото на Алекса се отпуска облекчено. За да се подсигурят, на следващия ден ще извлекат стойностите на антимюлеровия хормон, но засега положението изглежда обещаващо.

Прегръщаме се пред клиниката. Отношенията ми с нея са се отклонили от професионалната плоскост и вече са лични. Преживели сме два дни, наситени с емоции. Алекса се шегува, че й се иска да задържи Дънкан като животинче, от което да черпи емоционална подкрепа. Смея се. Тя е забавна. Пък и Дънкан наистина е здравата брадясал напоследък. Уговаряме се с Алекса да се чуем по Скайп неофициално на следващата вечер. Просто да проверя как е.

Странно защо, имам чувството, че я познавам. Истински. И че тя познава мен. Попада някъде между предишното ми съществуване и новото, което градя в момента. Алекса ми се струва по-жива от всеки друг, когото познавам. И изведнъж осъзнавам, че не ми е все едно какво ще стане с нея.