Нещо във водата

31

Сряда, 28 септември

Лоти

Този път съм от другата страна.

Седя срещу Шарлът Макинрой в прекрасната й кухня и се питам какво представлявам сега. Преди по-малко от месец бях съвсем обикновен човек, гражданка, жена без особени възгледи. Седях от страната на добрите, а срещу нас бяха лошите. Въпросът дали са лоши по природа или заради направения от тях избор, беше чисто теоретичен. Така или иначе, тези хора бяха различни от мен, дълбоко различни. Аз си бях най-нормален човек. Сега от страната на добрите седи Лоти.

Но всъщност била ли съм изобщо нормален човек? Защото не съм се променила вътрешно, нали? Разсъждавам по същия начин. Постъпвам по същия начин. Искам каквото искам. Държа се така, както съм се държала цял живот. Погрешно ли беше това? Сбърках ли? Наруших много закони — маловажни, надявам се, но все пак би трябвало да съм в затвора. Еди е бил осъден на седем години само за пране на пари. Настръхвам при тази мисъл.

Лоти е мила, ведра и умна, както може да се очаква от дъщерята на Еди Бишъп.

Наистина си приличаме. Лекарка е в спешното отделение на болницата в Левишам. Работи много, но с радост успява да намери време за мен. Не съм сигурна, че на нейно място бих проявила същото великодушие, но тя иска да помогне. Добър човек е. Стреми се да постъпва правилно. Не е като баща си.

Неочаквано се чудя по какви изобретателни начини с Марк ще навредим на децата си. Ако Марк изобщо иска да имаме деца, когато най-сетне му кажа. Ръката ми се спуска към корема и остава там, допълнителна преграда от кожа, от плът и кости, която да предпазва нероденото ми дете от света навън.

Предишния ден вечерта след прегледа й в клиниката говорих с Алекса. Може би вече е бременна. Ще си направи тест след две седмици и ще разбере. Знам, че не бива, но споделих с нея за моето бебе. Вълнението й ме увлече и й разкрих тайната си. Трябваше да кажа на някого. Бременна съм вече от осем седмици. Тя ме посъветва да отида на лекар, да пия фолиева киселина, да не ям меко сирене.

Пия фолиева киселина, откакто се върнахме от Женева. Крия хапчетата в дъното на шкафчето в банята. Тя обаче има право, трябва да отида на лекар. Важно е, настоява Алекса. Обяснявам й, че в момента съм твърде заета. Възникнали са проблеми. Иска ми се да й кажа и какви са, но не мога, разбира се. Не мога.

Разривът между мен и Марк се задълбочава. Притискам го. Не искам диамантите да разрушат брака ни.

— Нали сме екип? — прошепна той в леглото снощи.

И аз кимнах, разбира се, но той поклати глава.

— Тогава предлагам да зарежем диамантите. — Гласът му звучеше напрегнато. — Все още има време да се откажем от сделката. Полицията може вече да ни наблюдава. Кой знае, може би имаш право, може би и замесените с хората от самолета ни наблюдават. А сега искаш да забъркаш и престъпници от Ист Енд. Нарочно вършиш глупости, Ерин. Излагаш и двама ни на опасност. Изпълни своята част от сделката с Еди, направи му тази услуга, но му кажи, че вече не се нуждаеш от помощта му за диамантите.

Марк е прав за едно — някой определено ни наблюдава, напълно сигурна съм. Тази седмица получихме още две безмълвни съобщения на телефонния секретар, а не са от Еди. Не знам дали са свързани с хората от самолета или с полицията, но някой ни държи под око. Някой ни изпраща послание.

Вече е късно да се отказвам от сделката с Еди — човек не се отдръпва от такива познанства, не се получава така, пък и Марк ще ми благодари после, сигурна съм. И ето ме тук — изпълнявам своята част от уговорката. Непременно ще се получи.

Дъщерята на Еди замислено отпива от чая си, докато нагласям камерата и статива. В кадър Лоти е осветена странично от френските прозорци към мократа есенна градина. Рязка светлина, но деликатна като филигран.

През визьора ми се струва спокойна. У дома. Пълна противоположност на хората от затворническите ми интервюта.

Включвам камерата.

— Лоти, миналата седмица посетих баща ви в „Пентънвил“. Той говори за вас с много обич. Бяхте ли близки в детството ви?

Ще карам бавно. Ще я предразположа. В крайна сметка нямам представа какви са чувствата й към него.

Тя си поема дъх. Знае, че ще задавам въпроси, но сега, когато ги чува, интервюто най-сетне става съвсем реално. Важни въпроси, които изискват отговори. Стръмно изкачване към миналото.

— Бяхме близки, Ерин. Трудно ми е да преценя дали повече, отколкото в други семейства. Нямам база за сравнение. В училище страняха от мен. Сега ги разбирам. Имам деца и никога не бих допуснала да общуват с хора като баща ми. По онова време обаче мислех, че вината е моя, че нещо с мен не е наред. Че никой от семейството ми не е. И всъщност това много ни сближи с татко. Бях по-близка с него, отколкото с майка ми. Мама беше… труден характер. Винаги е била такава. Мисля обаче, че точно затова я обичаше баща ми. Харесваше му предизвикателството. И наградата. Все казваше, че скъпата поддръжка води до добри показатели. Като при автомобилите. Както и да е, мама беше трудна. Особено за мен. Бях обаче малкото ангелче на татко. Беше добър баща. Наистина. Разказваше ми приказки. Държеше се чудесно с мен. Да, бяхме много близки.

Поглежда ме очаквателно, иска да чуе следващия въпрос.

— Запозната ли бяхте с работата му? С живота му извън времето, което прекарва с вас.

Обикновено интервюираните се нуждаят от малко време да се съсредоточат, да преценят какво да кажат, но при Лоти не е така. Сякаш е очаквала възможността да го направи.

Тя поглежда навън към градината за секунда, после отново към мен.

— Не знаех нищо, докато не станах на тринайсет. Тогава ме преместиха в друго училище. Изпратиха ме в частен колеж. Татко печелеше добре. Сигурно тогава съм мислела, че е бизнесмен. Всички му се възхищаваха, доверяваха се на мнението му. Струваше ми се най-големият шеф. Вкъщи винаги имаше хора. Елегантно облечени. Срещаха се с татко в дневната. Мама и татко имаха отделни дневни. Така живеехме — поглежда ме тя с извити вежди.

Кимам. Разбирам. Бракът е бил труден. Майка й се оженила повторно, докато Еди бил в затвора. Семейството се разделило след процеса, всеки поел по свой път.

— И така, дали знаех за татко? — съсредоточава се отново Лоти. — Помня нощта, когато най-накрая се досетих. Както ви казах, бях на тринайсет. Тъкмо бях започнала в новото училище. Беше през уикенда, вкъщи имаше хора — обичайните и нови. Бяха в дневната на татко, а аз бях при мама и гледах филм. Излязох да взема още пуканки от кухнята. Къщата ни беше голяма. Чух странен шум откъм коридора, нещо като плач, но зловещ плач. Реших, че посетителите вече са си тръгнали и татко гледа „Спасяването на редник Райън“ или нещо подобно. Често го гледаше. Харесва Том Ханкс. Взех пуканките и отидох неговата дневна. Татко се беше облегнал на бюрото. Вътре бяха и трима от колегите му. Телевизорът не беше пуснат. На пода пред него имаше някакъв мъж. Ридаеше. Всички в стаята се вторачиха в мен, закована на прага, но онзи човек продължаваше да плаче, не можеше да престане. Татко не изглеждаше изненадан да ме види. Остана равнодушен. И още беше с палтото си. Това съм запомнила. Беше с палто, като че ли всеки момент щеше да излезе. Като че ли нямаше да остане. В този момент мама се зададе по коридора, видя, че съм се натъкнала на някаква сцена, и ме грабна. Заведе ме горе. Държа се много внимателно — браво на нея. Каза ми, че човекът, когото съм видяла, е лош, че татко ще се оправи с всичко. Той се качи десетина минути по-късно. Попита ме дали съм добре. Прегърнах го силно. И много дълго. Сякаш се опитвах да върна нещо в него. Или да изтръгна нещо от него. Но тогава разбрах, че лошият човек е той. Добрите хора не причиняват такива работи. Дори на злодеи. Просто не го правят. След това отношението ми към него се промени. Станах предпазлива. Ще ми се да можех да се похваля, че татко изобщо не забеляза промяната в мен. Нали разбирате? Още го обичах. Не бих искала да го наскърбя.

Лоти млъква, мисълта й се откъсва от миналото и се насочва към мен.

— Чакайте, не съм сигурна, че може да използвате това. Не искам да ме викат в съда или нещо такова, нали разбирате? Всъщност не знам какво точно видях. Беше достатъчно… за да се досетя. — Усмихва ми се колебливо.

— Не се тревожете. Трябва да покажа на адвокатите много неща, преди да излъчим документалния филм. Ще си отбележа да ги попитам. Ако законът не позволява да го използваме, лесно ще го изрежем. Притеснявате ли се да не би да разстроите Еди? — попитах.

Тя се засмива изненадано.

— Не, определено не се тревожа дали ще разстроя баща си. Тези неща се случиха — ако не му допада, проблемът си е негов. Но не желая да свидетелствам срещу него. Има граница, която няма да пресека.

Заявява го спокойно. Давам си сметка, че не са много нещата от живота, способни да разстроят Лоти. Крушата не пада по-далече от дървото. Може би тя и Еди имат повече общо помежду си, отколкото й се иска да повярва.

Преценявам, че сега е моментът.

— Лоти, бих искала, ако не възразявате, да ви пусна един видеоматериал. Това е послание, което баща ви записа по време на интервюто ни в събота. Знам, че сте решили да не го виждате през последните седем години, затова ще разбера, ако не искате да гледате материала.

Карам предпазливо. Нуждая се от помощта на Еди, но няма да се държа като пълен негодник, за да я получа. Ако Лоти не иска да го вижда повече, проблемът е негов, не мой.

Тя кима — отначало бавно, после по-енергично. Иска. Иска да го види.

— Добре, ако сте сигурна. — Вадя лаптопа си и го плъзвам върху масата. — Ще заредя филма и после ще оставим камерата да записва, ако не възразявате.

Искам да заснема как тя гледа посланието на Еди. Искам реакцията й. Искам хората да я видят. Искам и услугата, и материала.

Побутвам лаптопа към нея и тя натиска копчето. Ръцете й литват към устата.

Може би той изглежда по-възрастен. Или по-тъжен. Може би е заради анцуга или празната бяла стая. Може би е по-слаб и по-немощен, отколкото го помни. Не знам. Но седем години са много време. Взирам се в очите й. Гледа като вкаменена. Чувам думите на Еди от предишната седмица.

Виждал е снимки на Бен, от сватбата им.

Очите й се присвиват. Усмихва се зад дланите.

Бен е свестен човек, направила е хубав избор. Той се гордее и с работата й.

Лоти се намръщва.

Еди се гордее с житейския й избор.

Тя отпуска ръце безжизнено върху масата.

И после прозвучава главното му послание.

Направил е неща, за които съжалява. Но ще се промени.

Очите й се пълнят със сълзи. Застива. Сълзите капят от миглите й върху масата. Вече не забелязва присъствието ми в стаята. Не съществува никой друг — само бащата и дъщерята.

Повече няма да я въвлича в онзи свят. Ще бъде в безопасност. Далече от това.

Лоти изтрива сълзите си. Изопва гръб. Сериозна е. Поема дъх.

Ще бъде страхотен дядо.

Нищо.

Ще раздава бонбони на всички.

Изблик на смях, който изчезва бързо.

Обича я.

Мълчание. Нищо.

Тя натиска надолу екрана на лаптопа, докато щракне.

После ми се усмихва напрегнато.

— Отивам да си взема кърпички. Един момент. — И излиза от кадър.

Когато се връща, очите й още са зачервени, но се е овладяла. Малко е смутена от изблика на чувства. Включвам отново камерата.

— Как се почувствахте, Лоти? Бихте ли могли да дадете на баща си още един шанс? Да го допуснете в живота си, след като бъде освободен? — Самата аз искам да узная, не само Еди.

Не знам какво бих направила на нейно място. Мога да предположа, но действителността рядко отговаря на предположенията, нали? Поне за важните неща.

Тя се усмихва. Леко, някак неловко.

— Извинете… малко ми е трудно. Боже, мислех, че всичко това е останало зад гърба ми! Наистина. Какво ме попитахте? Дали ще го допусна отново в живота си? Ами не. Не е добра идея. Сигурна съм, че хората, които гледат това, ще застанат на страната на баща ми. На страната на страдалеца. Той е много обаятелен, знам. Но не, няма да го направя. И ще ви кажа защо. Защото е убивал хора, истински хора. Извинете — твърди се, че е убивал хора. По дяволите! Изтрийте това. Той е осъден престъпник. Неблагонадежден е, манипулативен и опасен, а аз имам деца. Две малки деца и съпруг, когото обичам. Съпругът ми има семейство, което също не иска да вижда моя баща. Харесвам живота си. Харесвам го, какъвто е. Сама си го изградих от нулата. Затова не ме разбирайте погрешно, Ерин, признателна съм за образованието, което получих, за възможностите, които ми бяха предоставени, но влагам всичко в работата си. Ходя в болницата всеки ден въпреки семейството си, не благодарение на него.

Поглежда право в обектива.

— Татко, знам, че ще гледаш това. Затова ме чуй. Обичам те. Обичам те много, но не мога да бъда отговорна за теб. Ти си направил своя избор. Радвам се, че се гордееш с мен. Ще продължа да ти давам поводи за гордост, но не те искам в живота си. Знай го и уважи решението ми.

Приключила е. Кимва ми, друго няма да има. Изключвам камерата.

— Знам, че го мислите за свестен, но всъщност не го познавате, Ерин. Имайте ми доверие. Прекрасно е, че искате щастлив край за всички ни, но няма да се получи. Той не е такъв човек. Небрежен е. Небрежен е с хората. Просто изчезват от полезрението и от вниманието му и той го намира за нормално. Е, не е. Затова предпочитам да го няма. Оценявам усилието ви, наистина. Когато го видите отново, му предайте, че изглежда добре. Ще му хареса.

Говорим още малко, докато си събирам нещата. Грижливо прибирам заснетия материал, все едно е златен прах.

Направих, каквото можах. Тя не е глупачка, ако се бях застъпила за него още, щеше да заподозре, че нещо става. Предадох й информацията, молбата му и я оставих да избира. Само това мога да направя. Надявам се да е достатъчно за Еди.