Нещо във водата

2

Петък, 8 юли

Сутринта на годишнината

Онази сутрин се събудихме преди изгрев. Марк и аз. Беше годишнината от деня на запознанството ни.

Отседнахме в бутиков хотел на брега в Норфък. Марк го намери в притурката „Как да ги похарчите…“ на „Файненшъл Таймс“. Абонат е на вестника, но има време да чете само притурките. Вестникът се оказа прав, че това е „уютното провинциално убежище на мечтите ви“. И аз се радвам, че го послушахме. Разбира се, парите, които харчим, не са мои, но вероятно скоро ще станат.

Хотелът е идеалното местенце с пресни морски дарове, студена бира и кашмирени одеяла. „Челси на морето“, така го наричат пътеводителите.

Прекарахме последните три дни в разходки, докато не започнахме да усещаме мускулите си натежали и отпуснати, бузите си — поруменели от английското слънце и вятър, косата си — ухаеща на гора и солено море. Разходка и после секс, къпане и храна. Рай.

Хотелът е построен през 1651 г. като междинна странноприемница за митнически служители, отправили се към Лондон, и се гордееше с факта, че лорд Нелсън, прочут жител на Норфък и победител в битката при Трафалгар, бил редовен клиент тук. Отсядал в стая номер 5, съседна на нашата, и идвал тук да взема пощата си всяка събота по време на петте си безработни години. Любопитно е, че и лорд Нелсън е останал без работа. Мислех, че ако служиш във флота, просто си във флота и толкова. Но ето на. Случва се и на най-изтъкнатите от нас. Както и да е, през годините в хотела се провеждали пазари за добитък, заседания на местния съд и панаири.

Брошурата на масичката в стаята ведро ни осведомяваше, че предварителните съдебни изслушвания по небезизвестния процес за убийствата в Бърнам били проведени в помещението, което сега служеше за частна трапезария на горния етаж. „Небезизвестен“ беше спорно определение. Аз определено не бях чувала за него. Затова прочетох.

Историята започва през 1835 г. със съпругата на обущар, която повърнала неудържимо по време на семейна вечеря пред погледа на съпруга си. Въпросната госпожа Тейлър била отровена с арсеник. Отровата била сипана в брашното в килера, а по време на аутопсията следи от арсеник били открити в лигавицата на стомаха й. Разследването на отравянето установило, че господин Тейлър имал любовна връзка със съседката им, някоя си Фани Билинг. А Фани Билинг пък неотдавна била купила арсеник за три пенса от местния аптекар. Арсеникът се озовал в чувала с брашното и след това — в кнедлите, сложили край на живота на госпожа Тейлър. Допускам, че съпругът се е въздържал от консумацията им онази вечер. Вероятно господин Тейлър е бил на безвъглехидратна диета.

Според допълнителна информация от друг съсед по време на съдебното дело Катрин Фрари имала достъп до дома на семейство Тейлър през онзи ден и я чули да казва на Фани преди разпита: „Дръж си езика зад зъбите и нищо няма да ни направят“.

Разследването установило, че съпругът на Катрин и детето й също са умрели внезапно през предходните две седмици.

Полицаите заподозрели умисъл. Изпратили в Норич стомасите на съпруга на Катрин и на детето й, където анализът потвърдил наличие на арсеник. Свидетел в къщата на Тейлър твърдял, че е видял как Катрин се грижи за болната госпожа Тейлър след повръщането и как слага някакъв бял прах „на върха на ножа от хартиен плик“ в овесената каша на госпожа Тейлър и я трови повторно. Този път фатално. Двете жени отровили и снахата на Катрин седмица преди това.

Катрин и Фани били обесени в Норич за убийствата на съпрузите си, както и за убийството на госпожа Тейлър, детето на Катрин и снахата на Катрин. Според „Найлсис Уикли Реджистър“ от 17 октомври 1835-а двете били „изпратени във вечността пред огромно множество зрители (20 000 или 30 000), повече от половината бяха жени“. Изпратени във вечността. Все едно са стока.

Странно как на някого му беше хрумнало да включи „убийствата в Бърнам“ в хотелска брошура, особено като се има предвид какви клиенти идваха тук през почивните дни.

Алармата ни събужда в четири и половина сутринта в топлото ни гнездо от гъши пух и египетски памук. Обличаме се мълчаливо, приготвили сме дрехите си още предишната нощ: тънки памучни тениски, туристически обувки, джинси и вълнени пуловери за времето преди изгрева. Правя кафе с малката кафеварка в стаята, докато Марк се сресва в банята. Изобщо не е суетен, но като повечето мъже на трийсет и няколко подготовката му за излизане се свежда предимно до ресането. На мен обаче това ми допада — тънка пукнатина в съвършенството му. Харесва ми, че се приготвям по-бързо от него. Пием кафето напълно облечени върху завивката на отворени прозорци, аз в прегръдката му, мълчим. Разполагаме с достатъчно време да се качим на колата и да стигнем до брега преди зазоряване. Според информационната брошура до леглото слънцето трябва да изгрее в пет и пет.

Пътуваме почти мълчаливо до Холкам Бийч, дишаме и размишляваме. Заедно сме, но всеки е сам с мислите си и с другия. Опитваме се да не се разделяме с все още плътната сънливост. Има някаква ритуалност във всичко. Понякога става така, нещата се случват по този начин. В живота ни се прокрадва малко вълшебство и ние го подхранваме като растение. Не ни е за пръв път, това е едно от любимите ни неща. Сутринта на годишнината. Докато паркираме, се питам дали ще продължим да празнуваме този ден и когато се оженим след два месеца. Или денят на сватбата ще стане новият ни празничен ден?

Излизаме от колата в плътната тишина на Холкам Хол. Звучна птича песен пронизва безмълвието. Стадо сърни на съседната поляна вдигат очи, когато затръшваме вратите на колата, и застиват. И ние ги поглеждаме, за миг всички сме неподвижни, после сърните отново се навеждат към тревата.

Колата ни е сред първите на паркинга, покрит с глина и чакъл. По-късно тук ще стане доста оживено — винаги е така, — ще се появят кучета и семейства, фургони за коне и ездачи, цели роднински кланове, които се възползват от последните хубави дни. Явно топлото време няма да се задържи. Но нали всяка година казват същото?

Още няма жива душа, когато поемаме по чакълестите пътеки към пустата необятност на Холкам Бийч — шест километра и половина златистобели пясъци, граничещи с борова гора. Вятърът откъм Северно море превива дивите треви и вдига пясък във въздуха от хребетите на високите дюни. На километри има само току-що навят пясък и море. Неземна гледка на светлината преди зазоряване. Гола и свежа. Винаги усещам това като ново начало. Като Нова година.

Марк ме хваща за ръка и двамата поемаме към брега. Преди водата събуваме обувките си и нагазваме в леденото море, навили джинси до коленете си.

Неговата усмивка. Очите му. Топлата му длан, стиснала моята. Рязкото и напрегнато усещане от ледената вода върху стъпалата ми, което нагоре по краката лумва в бяла топлина. Улучили сме точния момент. Небето започва да се прояснява. Смеем се. Марк отброява последните секунди до 5:05 според часовника си и двамата търпеливо отправяме поглед на изток над водата.

Цялото небе изсветлява, преди слънцето да се покаже над сребристата вода. Жълто набраздява хоризонта и се смекчава до прасковено и розово, когато докосва най-ниските облаци, а отвъд тях цялото небе става искрящосиньо. Лазурносиньо. Толкова е красиво. Толкова е красиво, че ми се гади.

Когато студът става непоносим, аз газя обратно до брега и на плиткото се навеждам да почистя стъпалата си от пясъка, преди отново да се обуя. Годежният ми пръстен улавя отражението на слънцето върху кристалната вода. Мъглата рано сутрин се е разсеяла, въздухът е наситен със солена и свежа влага. Така сияен. Така прозрачен. Небето е синьо като на екран с висока резолюция. Най-хубавият ден от годината. Винаги. Толкова много надежда, всяка година.

Марк ми предложи миналия октомври, след трийсет и петия си рожден ден. Бяхме заедно от години, но въпреки това, кой знае защо, се изненадах. Понякога се питам дали събитията не минават незабелязано край мен по-често, отколкото при други хора. Може би не внимавам достатъчно или просто не съм достатъчно възприемчива. Нещата често ме изненадват. Винаги се учудвам да науча от Марк, че на еди-кого си не му е допаднало нещо, как някой ме харесва или има друга силна реакция. И сигурно така е по-добре. Ако не знаеш нещо, то не може да те нарани.

Марк забелязва всичко. Много го бива с хората. Грейват, когато го видят. Обичат го. В редките случаи, когато с него вършим нещо поотделно, хората ме питат озадачени и разочаровани: „Марк няма ли да дойде?“. Не го приемам лично, защото и аз така се чувствам. С Марк всичко е по-хубаво. Той слуша, слуша истински. Гледа те в очите. Не нападателно, а да вдъхне увереност — погледът му казва: „Аз съм тук и това ми стига“. Интересува се от хората. Погледът на Марк няма скрити мотиви — той просто е тук, с теб.

Сядаме на висока дюна и пред нас се ширват морето и небето. Тук горе духа повече. Вятърът вие в ушите ни. Добре, че съм с дебел пуловер. Грубата ирландска вълна ме топли и понамирисва на животно. Разговорът се насочва към бъдещето. Към нашите планове. На този ден винаги чертаем планове. Нещо като новогодишни решения, само че взети по средата на годината. Още от дете обичам да планирам. Приятно ми е. Приятно ми е да преценявам нещата. Преди да се запознаем, Марк не беше вземал такива решения, но бързо привикна — този стремеж към бъдещето му допада.

Решенията, които вземам по средата на годината, не са нищо необикновено. Да чета повече, да гледам по-малко телевизия, да работя по-рационално, да прекарвам повече време с близките си хора, да се храня по-правилно, да пия по-малко, да бъда щастлива. А Марк казва, че иска да се съсредоточи повече над работата си.

Той е банкер. Да, знам — ужас и безумие. Само едно мога да кажа — Марк не е задник. Повярвайте ми. Определено не е възпитаник на Итън, член на пиянски мъжки клуб и отбор по поло. Марк е обикновено момче от Йоркшър, което е успяло. Вярно, баща му не е бил миньор или нещо такова. Господин Робъртс е работил като пенсионен съветник за „Пруденшъл“ в Ист Райдинг.

Марк се издигна бързо в Лондонското Сити, издържа съответните изпити, стана брокер, специализира в търговията с държавни облигации, повишиха го и тогава се случи. Финансовата криза.

Всички, които разбираха какво става, бяха ужасени още от първия ден. Предвиждаха много ясно как ще се развият нещата. Формално погледнато, Марк беше добре. Работата му не беше застрашена — дори беше по-сигурна от преди, защото той специализираше в нещо, за което всички се нуждаеха от помощ след кризата — държавния дълг. Само че бонусите намаляха. Ние не пострадахме, не разчитахме на помощи, но много от приятелите на Марк бяха уволнени, което беше ужасно. Плашех се, като гледах как възрастни хора пропадат на дъното — те имаха деца ученици и ипотеки, които вече не можеха да си позволят да плащат. Съпругите им не бяха работили, откакто бяха забременели. Никой нямаше резервен план. През онази година хората идваха на вечеря у дома и плачеха. Тръгваха си от къщи, ръсейки извинения, усмихваха се храбро и обещаваха пак да се видим, след като се върнат по родните си места и отново вземат живота си в ръце. С повечето не се срещнахме повече. Научавахме, че са се върнали при родителите си в Бъркшър или обратно в Австралия или са се развели.

Марк отиде на работа в друга банка — всичките му колеги на предишното място бяха освободени и той вършеше работа за петима, затова рискува и се премести.

Новата банка не ми харесва. Нещо не е наред. Мъжете там някак съумяват да са едновременно дебели и жилести. Не са във форма, пушат, срещу което преди не възразявах, но сега ми създава усещане за нервна потиснатост. Тревожи ме. Мирише на злоба и на съкрушени мечти. Понякога колегите на Марк излизат с нас да пийнем по нещо, подиграват се и говорят гадости за съпругите и децата си, все едно мен ме няма. Все едно, ако не бяха съпругите им, те щяха да се излежават на някой плаж.

Марк не е като тях, грижи се за себе си. Тича, плува, играе тенис, поддържа здравето си, а сега прекарва единайсет часа дневно с тези мъже. Знам, че има силна воля, но усещам как те малко по малко го пречупват. И сега, точно на този ден, на нашата годишнина, ми съобщава, че би желал да се съсредоточи повече над работата си.

Да се „съсредоточи“ означава да се виждаме по-рядко. А той и бездруго вече се товари прекомерно. Всеки работен ден става в шест и половина, обядва на бюрото си и се прибира у дома в седем и половина напълно изтощен. Вечеряме и си говорим, понякога гледаме филм и после Марк си ляга в десет и веднага заспива. А на сутринта всичко се повтаря.

— Точно това ми се иска да променя — казва ми той. — Работя там вече година. Когато се преместих, ме уверяваха, че ще съм на този пост само първоначално, докато преструктурират отдела. Така че не върша точно онова, за което ме наеха.

Той въздъхва. Разтрива с длан лицето си.

— Не възразявам, но трябва да си поговоря с Лорънс. Налага се да обсъдим годишния ми бонус или смяна на екипа, защото някои от тези палячовци нямат никаква представа какви ги вършат. — Млъква и ме поглежда. — Говоря сериозно, Ерин. Не исках да ти го казвам, но след сделката в понеделник Хектор ми се обади разплакан.

— Защо ще плаче? — учудвам се аз.

Хектор работи с Марк от години. Когато Марк напусна първата банка след кризата, обеща на Хектор да му намери работа. И удържа обещанието си. Договори работа и за Хектор на новото място — или наемат и двамата, или никой.

— Нали знаеш, че онзи ден чакахме изчисленията, преди да подпишем сделката? — поглежда ме той изпитателно.

— Да, обадиха ти се на паркинга — отговарям и му кимвам да продължи.

Вчера на обед той излезе от кръчмата и цял час крачи по чакъла отпред, докато храната му изстиваше. Аз си четях книга. Работя на свободна практика, така че добре познавам това „сноване с телефона“.

— Да, Хектор ме увери, че е получил цифрите. През почивните дни е много трудно да се свържеш с момчетата от търговския отдел и това сериозно го спъваше. Бяха свикали заседание след почивните дни, за да обсъдим извънредните часове работа и добрите практики. Нелепо е. Както и да е. Хектор говорил с Ню Йорк, опитал се да обясни, че никой не е на работа, поради което цифрите се бавят, и онези направо откачили. Андрю… нали помниш Андрю от Ню Йорк? Казах ти за…

— Онзи тип, който те наруга по телефона на сватбата на Брайъни? — прекъсвам го.

Марк изсумтява и се усмихва.

— Да, това е Андрю. Той е… много нервен. Но както и да е. Андрю се разкрещял на Хектор по телефона, Хектор откачил, сложил просто някаква цена и изпратил документите. Легнал си. А когато се събудил, го очаквали стотици пропуснати обаждания и имейли. Оказва се, че сложили допълнителна нула. Грег и другите от търговския го направили нарочно, за да забавят сделката. Мислели, че Хектор ще провери, преди да изпрати нещата, и ще ги накара да поправят цифрите следващата седмица, когато всички сме в офиса, само че Хектор изобщо не проверил. Подписал и изпратил. А това е законен договор.

— Боже, Марк! Не може ли просто да каже, че е станала грешка?

— Не може, скъпа. Затова Хектор ми звънна и се опита да ми обясни как допуснал, че всичко е наред, че винаги проверява… но Андрю му поръчал да изпрати нещата и… после се разплака. Ерин, имам чувството, че съм заобиколен от пълни… — Марк се овладява и клати печално глава. — Затова ще започна да се оглеждам за нещо ново. Нямам нищо против да вземам по-нисък бонус, ще се примиря дори с по-ниска заплата — пазарът и бездруго няма да стане като преди. Кого заблуждаваме? Просто не желая повече стрес. Искам си живота. Искам теб, бебета и нашите вечери заедно.

Харесва ми как звучи. Много. Прегръщам го, притискам глава към рамото му.

— И аз го искам.

— Добре. — Марк ме целува леко по косата. — Ще си намеря хубаво ново място, ще подам предизвестие, след като се успокоят нещата около Хектор, ще си взема натрупаната отпуска за сватбата и медения месец и се надявам да започна отново през ноември. Навреме за Коледа.

Марк не за пръв път ще го прави — всички във финансовия сектор задължително вземат два месеца отпуска между назначенията, защото така се предотвратява търговията въз основа на вътрешна информация. На практика това е платена ваканция. Плана си го бива. Добър е за него. Аз обаче също имам нужда да се освободя за няколко седмици от работа. Можем да се възползваме заедно, да си организираме хубаво сватбено пътешествие. В момента работя над първия си пълнометражен документален филм, но до сватбата ще съм приключила с началния етап от снимките и ще има прекъсване от три-четири седмици, преди да започна втората част. Планът определено може да проработи в наша полза.

В гърдите ми плисва топлина. Това е хубаво. Така ще е по-добре за нас.

— Къде да отидем? — пита Марк.

— На сватбено пътешествие ли?

За пръв път го обсъждаме сериозно. До сватбата остават само два месеца. Уговорили сме всичко останало освен медения месец. Темата е като неразопакован подарък. Защо да не я обсъдим сега? Очертава се нещо вълнуващо — да имам Марк само за себе си за няколко седмици.

— Хайде да се развихрим. Може би за последен път ще разполагаме с време или пари за такова нещо.

— Да! — провиква се той, въодушевен като мен.

— Две седмици, не, три седмици — предлагам аз.

Присвивам очи, докато премислям графика на снимките и интервютата, които трябва да взема. Ще мога да отделя три седмици.

— Това вече е сериозна работа. Карибите? Малдивите? Бора Бора? — пита той.

— Бора Бора. Звучи идеално. Нямам представа къде се намира, но звучи фантастично. Майната му. Първа класа? Може ли да пътуваме в първа класа?

Той ми се усмихва до ушите.

— Може да пътуваме в първа класа. Ще резервирам.

— Страхотно!

За пръв път ще летя в първа класа. И тогава изтърсвам нещо, за което сигурно после ще съжалявам:

— Ще се гмуркам с теб. Ще опитам отново. Ще се потопим заедно в дълбокото.

Казвам го, защото ми се струва, че това е всичко, което мога да дам на Марк, за да му покажа колко го обичам. Като котка, стиснала мишка в уста. Иска или не, ще я пусна в краката му.

— Ти сериозно ли?

Поглежда ме загрижен, слънцето присвива очите му, бризът роши тъмната му коса. Не е очаквал това.

Марк е квалифициран водолаз. Опитва се да ме накара да се гмуркам с него на всяко пътуване, но аз винаги се плаша. Имах неприятно преживяване веднъж, преди да се запознаем. Изпаднах в паника. Нищо сериозно, но цялата тази работа ме ужасява до смърт. Не ми харесва да се чувствам като в капан. Само като си представя налягането и бавното издигане под вода, тръпки ме побиват. Но искам да го направя за него. Нов живот, нови предизвикателства.

Усмихвам се.

— Да, категорично!

Мога да го направя. Едва ли е чак толкова трудно. Дори децата го могат. Ще се справя.

Той ме поглежда и казва:

— По дяволите, обичам те, Ерин Лок!

— По дяволите, и аз те обичам, Марк Робъртс.

Той се приближава, накланя главата ми, целува ме.

— Истинска ли си? — пита и ме приковава с поглед.

И преди сме играли тази игра, която изобщо не е игра. Или пък е? Може би е надлъгване.

Всъщност той ме пита: „Това истинско ли е?“. Твърде хубаво е, може би е заблуда, грешка. Може би го лъжа. Лъжа ли го?

Замислям се за секунда. Отпускам мускулите на лицето си, докато той се взира в мен. Оставям зениците си да се свият като имплозия на Вселената и отговарям спокойно: „Не“. Не, не съм истинска. Страшно е. Правила съм го няколко пъти. Изчезвала съм от самата себе си. Заличавала съм се. Като телефон, който възстановява фабричните си настройки.

— Не, не съм истинска — отговарям с открито и безизразно лице.

Трябва да изглеждам убедително. Получава се най-добре, когато изглежда реално.

Очите му трепват и пробягват по лицето ми, търсят кукичка, пукнатина, за която да се хванат и да проумеят. Но там няма нищо. Аз съм изчезнала.

Знам, че той се тревожи. — Дълбоко в себе си се притеснява, че някой ден наистина ще изчезна. Ще си тръгна. Това помежду ни не е реално. Той ще се събуди и в къщата всичко ще е същото, само че мен няма да ме има. Познавам този страх, виждала съм как пробягва по лицето му понякога, когато сме навън с приятели или стоим далече един от друг в пълна с хора стая. Виждам това изражение и разбирам, че Марк е истински. И в момента е изписано на лицето му. И това ми стига.

Пускам усмивката си да пропълзи и лицето му грейва от радост. Смее се. Поруменява от прилив на чувства. И аз се засмивам, той отново обхваща лицето ми с длани и притиска устни към моите. Все едно съм спечелила състезание. Все едно се връщам от война. Браво на мен. Боже, обичам те, Марк. Той ме придърпва сред тръстиките на соленото тресавище и започваме да се любим отчаяно, с длани, пълни с вълнен пуловер и мокра кожа. В мига на кулминацията прошепвам в ухото му:

— Истинска съм.