Нещо във водата

24

Неделя, 18 септември

Мъртви ли сме вече?

У дома сме от два дни. Няма да ви лъжа — чувството е странно. Времето. Светлината. Завръщането. Там, откъдето сме започнали. Според плана трябва да продължим по обичайния начин. Да изпълняваме задълженията си, да се срещаме с приятели, да говорим за сватбата и, разбира се, отново да се заловим за работа. Е, поне аз. Утре сутринта ще снимаме Холи в дома й — по-точно в дома на майка й, — затова тази вечер трябва да премисля много неща. Да се върна отново в играта. Важно е всичко да изглежда като преди.

Марк се заема с основаването на консултантска фирма. Идеята е страхотна — той притежава нужните умения и има професионалния опит да помага на хората с много пари да спечелят още повече благодарение на правилно преценени инвестиции. Идеята зрее още откакто пристигна есемесът на Рафи. След като не може да си намери работа, Марк възнамерява да си създаде! Вече разполагаме и с нужния първоначален капитал. Няма да се примири, че е безработен, ще запретне ръкави и ще предизвика събитията. Планира накрая, когато фирмата му потръгне, да стане партньор на Хектор, който работи за хедж фонд, откакто го освободиха. Срещнаха се през уикенда, за да обсъдят потенциален списък с клиенти. За да улесним нещата, Марк твърди, че за първоначален капитал всъщност използва обезщетението, което получил, когато са го освободили от банката. Никой освен Каро не знае, че всъщност Марк не е получил никакви пари. И защо не, да му се не види? Светът се отдръпна от Марк, защо той да не се опита да го настигне?

Трябва да прегледам бележките си, преди да отида с Фил да интервюирам Холи утре. Странно ми е да си представя, че докато ние сме се носели по синьозелените вълни под слънцето, Холи е излязла на хладното сивкаво лондонско слънце за пръв път от пет години. Дънкан, моят тонтехник, не може да се присъедини към нас, затова Фил ще се заеме и със звука. Голямо бижу е.

Много работа има да се свърши преди утрешния ден, но ми е трудно да се съсредоточа. Мислите ми сноват между два свята. Между стария и новия ми живот.

Поглеждам към Марк, който сортира купчини визитни картички. Стотици, хиляди, събрани за дванайсет години, изпълнени със срещи, вечери, събития, питиета с хора от бранша — зад всяка визитка се крие човек. Човек, който би могъл да ни бъде от полза сега. Марк е запазил всяка картичка, която е получил. Помня, когато за пръв път ги видях в чекмеджето му, помня ужаса. Сега той ги разглежда и свързва всяка от тях с конкретно време и място, с ръкостискане, разговор, усмивка.

Марк се е запознавал с много хора през годините, може да успеем да намерим купувач за камъните чрез някой от деловите му контакти. Той проучи законовата страна на продажбата на диаманти — удивително е колко неща можеш да намериш в интернет. Не знам как са се оправяли хората без Мрежата. Ние със сигурност не бихме могли да направим това, което вършим сега.

Проучих в Гугъл „Хатън Гардън“ — диамантения квартал на Лондон, докато бяхме в салона на летището на връщане от Женева. Разсеяно, просто търсех къде се продават скъпоценни камъни. Прецених въпроса като относително безопасен за Гугъл. Неособено подозрителен. Винаги можех да кажа, че след сватбата с Марк сме се уговорили да продадем годежния ми пръстен, за да покрием ипотеката. И това е възможност — да продадем диамантите лично, само че сигурно ще предизвикаме подозрения. По-добре ще е да ги продадем през частен търговец, през посредник.

Марк се опитва да ни подсигури във всяко отношение — е, доколкото е възможно. Явно ще се окаже сложно, но не е незаконно човек да продава диаманти. Просто е много деликатно. Той разпитва предпазливо. След като всичко това приключи, ще трябва да изтрием харддисковете си.

Спомням си компютъра в Бора Бора. Дали са открили откъде е влизано в имейл акаунта им? Дали са разбрали къде сме били? Дали изобщо търсят, или просто са се изпарили? Търся в интернет имената на фирмите, които помня от преведените имейли, но не откривам нищо. Тези хора са призраци. Привидения.

Вече е късно, когато телефонът у дома звънва. Наближава шест, обгръща ни лондонският сумрак, озарен от синкавото сияние на мониторите на лаптопите ни. Аз скачам — звънът ме връща в действителността, но Марк ме изпреварва. Очаква обаждане за диамантите.

Поведението му тутакси се променя, когато чува гласа отсреща. Отпуска се.

— А, здравей.

Майка му. Сюзан. Познавам по тона му — провлачен и закачлив. Двамата много се обичат.

Опитвам се да се вглъбя в проучването си, докато той разказва на Сюзан за медения ни месец. Тя знае, че сме се върнали малко по-рано заради моето „хранително натравяне“, но това е първият им истински разговор за пътуването ни. Акули, силно слънце, пусти плажове, пътуването с хеликоптера, печене на слънце и почивка. Не знам колко време продължава разговорът, но се вслушвам внимателно, когато тонът на Марк се променя.

— Какво?

Той се напряга, застива мълчаливо с изопнато лице, докато приглушеният й глас повтаря. Поглежда ме. Нещо става. Нещо не е наред. Махва ми и аз заставам до него и телефона.

— Мамо, Ерин е до мен, ще й дам телефона. Кажи и на нея каквото каза на мен. Не, просто го повтори. Моля те, мамо, просто…

Подава ми телефона. Поемам го объркана и го вдигам към ухото си.

— Сюзан?

— Здравей, миличка. — Гласът й звучи меко и малко объркано. — Не знам защо Марк се ядоса толкова. Просто говорех за медения ви месец…

— О? — Поглеждам към Марк, който се е облегнал на канапето и ми кима да продължа разговора.

— Да, казвах му какъв късмет сте извадили, защото новината от вчера… — Тя млъква, като че ли имам представа за какво говори.

— Каква новина, Сюзан?

— Във вестника. За случилото се. — Опитва се да ми подскаже, но нямам представа за какво.

По дяволите! Каква новина? Поглеждам Марк. За самолетната катастрофа ли? Да не би да са намерили самолета? И вестниците да са отразили новината.

— Извинявай, Сюзан, но какво пише във вестника? — Старая се гласът ми да звучи спокойно.

— За злополуката с онази млада двойка. Тъкмо казвах, че за късмет, вече не сте там, защото знам, че преди време и ти си преживяла инцидент при гмуркане. Толкова е опасно. Добре че не сте били там.

О, боже! Млада двойка. Добре ли са?

— Какво точно се е случило, Сюзан? — Давам знак на Марк да потърси в интернет.

— Чакай да си спомня. Ами инцидентът станал в събота. Прочетох май в „Мейл он Съндей“ днес сутринта. Вестникът е някъде тук. Не знаех, че толкова ще се заинтригувате. Много е тъжно, разбира се. А, ето го, чакай да намеря новината.

Чувам я да шумоли, търсейки из отрупаната си с вестници кухненска маса, докато поглеждам към Марк, приковал очи към екрана на лаптопа. Поглежда ме — намерил е новината. Дава ми знак да приключвам разговора със Сюзан. Чувам я как шумоли и цъка с език отсреща по телефона. Провиква се приглушено:

— Греъм, виждал ли си някъде „Мейл“?

Не мога да я чакам.

— Сюзан, Сюзан? Всичко е наред, не се тревожи. Ще потърся новината по-късно.

— А, добре, скъпа. Извинявай. Ужасно е, нали? Може би ги познавате. Не помня имената им, но са били млада двойка. Изглеждаха много приятни хора. Имаше и снимка. Мъчно ми е за близките им. Тъкмо казвах на Марк, че е късметлия, задето не сте били в морето тогава. Много тъжно. Но не искам да развалям хубавите ви спомени, явно сте прекарали чудесно. Донесете снимки, като дойдете за Коледа. Ще ми е приятно да ги разгледам.

— Да, непременно. Ще донесем. — Възползвам се от естествената пауза в разговора: — Сюзан, трябва да тръгвам. Извинявай, но съм сложила да варя макарони, а Марк излезе от кухнята. Да ти звънне ли утре?

Марк извива вежди, когато споменавам макароните. Свивам рамене: какво друго да кажа?

— Разбира се, скъпа, няма да те задържам. Да, предай му, че утре вечер ще съм свободна. Сутринта ще играя бридж, затова да звънне по-късно следобед. Чудесно. Дочуване, миличка.

— Дочуване. — Затварям и избухвам: — Мамка му!

— Ела да видиш.

Стоварвам се на канапето до него и ужасено преглеждам статиите.

„Британско семейство загинало по време на гмуркане в Бора Бора“, пише в „Гардиън“. „Смърт в рая“, съобщава „Мейл он Съндей“. „Водолазна трагедия с британци“ — „Сън“.

Новината не е на първа страница, но повечето вестници я съобщават.

Съпрузи от Великобритания са се удавили заедно на гмуркане в Бора Бора, след като изпаднали в паника и свалили кислородното си оборудване.

Британска двойка е загинала по време на трагичен водолазен инцидент на почивка на полинезийския остров Бора Бора тази седмица.

Даниъл (35 г.) и Сали Шарп (32 г.) са загинали при нещастен случай на остров Бора Бора. Инцидентът се случил, докато двамата се гмуркали заедно с водолазния инструктор на хотела в Южния Пасифик.

Според очевидци двамата изпаднали в паника и свалили кислородните си маски на осемнайсет метра дълбочина недалече от хотел „Четири сезона“.

Говорител на полицията от острова съобщава, че двамата са глътнали много морска вода, а аутопсията впоследствие разкрива, че дробовете им също са били пълни с вода.

Според местен новинарски уебсайт няма признаци за нищо съмнително.

Изследвано е оборудването на двойката и специалистите не са открили проблеми, но са установили, че главните кислородни бутилки на британците са били празни.

В резервните им бутилки имало въздух, но съпрузите Шарп изпаднали в паника и не успели да ги използват, обясняват властите.

Трагедията се разиграла в събота следобед, на 17 септември, на деветия ден от планираната почивка на младата двойка.

Проблемите започнали десет минути след началото на половинчасовото гмуркане, когато управителят на фонд „Инвестекс“ Сали забелязала, че индикаторът на кислородния й апарат е в червената зона, и дала знак на инструктора, че въздухът й свършва. Хотелският инструктор Конрадо Теналия (31 г.) се опитал да се намеси, но скоро станало ясно, че съпругът на Сали, Даниъл Шарп, също има проблеми. Инструкторът не бил в състояние да помогне и на двамата едновременно, съпрузите изпаднали в паника заради безнадеждната ситуация и започнали да боравят неумело с оборудването си. Свидетели от друга група гмуркачи твърдят, че „нещата бързо се влошили“. Според гмуркачката Касия Везели (29 г.) маските и на двамата паднали, защото те се „мъчели“, което вероятно още повече е задълбочило паниката им. Инструкторът се опитал да се намеси, но нещата излезли извън контрол.

„Ние, другите гмуркачи, също се ужасихме, защото не знаехме какво да направим. Не знаехме какво се случва. Допуснахме, че и другите кислородни бутилки не са наред, затова изплувахме да потърсим помощ от лодката. Инструкторът ни даде знак да изплуваме бавно, защото видя, че всички сме уплашени. Беше много страшно“, споделя Касия пред местните новинарски агенции.

Първите пристигнали на мястото на инцидента не успяват да реанимират двамата туристи. Смъртта им е обявена при пристигането им в болницата във Ваитапе.

Британското посолство в столицата на френска Полинезия Папеете съобщава, че оказва съдействие на близките.

Бора Бора е международна туристическа дестинация, известна с морските си курорти. Мястото е еднакво популярно сред младоженци и заможни туристи, а в луксозните хотели отсядат знаменитости като Дженифър Анистън и Джъстин Теру, Бенедикт Къмбърбач и Софи Хънтър, Никол Кидман и Кийт Ърбан, и клана Кардашиян.

Курортът привлича и любители на гмуркането, които искат да се запознаят с тропическия животински свят.

Според Международния водолазен справочник мястото, където двамата съпрузи са намерили трагичната си кончина, е описано като подходящо за гмуркачи с всякакви умения.

Според справочника на мястото няма „почти никакво течение“, а максималната дълбочина е осемнайсет метра — най-голямата, до която е позволено гмуркане без свидетелство за напреднали на Професионалната асоциация на водолазните инструктори или сходно на него.

С Марк притихваме изумени.

Мили боже! Двойката, с която ходихме на излет в планината. Приятните ни спътници са мъртви. И как само са намерили смъртта си! Пълен ужас! Долавям отглас от паниката, която сигурно ги е обзела. По дяволите. Овладявам я. Прогонвам я.

Въпросът увисва във въздуха. Всъщност въпросите са два. И двамата мислим за същото. Убити ли са били? Дали някой нарочно не е повредил оборудването им?

— Какво смяташ? — нарушавам накрая напрегнатото мълчание.

Седим в мрака, а слабото сияние на компютърния екран осветява пребледнелите ни лица.

— Може да е нещастен случай — казва той.

Не съм сигурна дали е въпрос или твърдение. Съпрузи на трийсет и няколко години са загинали в нашия курорт три дни след като влязох в имейл акаунта на хората от самолета. Два дни след като напуснахме острова.

— Дали, Марк? Иска ми се да бъде нещастен случай. Моля те, кажи ми, че е така.

— Виж, водолазните инциденти не са рядкост. Да, наистина е странно съвпадение — и времето, и мястото, — но това не означава непременно, че са били убити. От полицията не подозират нищо нередно, нали?

— Икономиката на острова се крепи на туризма, Марк! Няма да кажат на пресата, че там убиват туристи!

— Да, имаш право, но това не е най-лесният начин да убиеш някого, нали? Като изпразниш кислородната бутилка? Така де, бутилката може да попадне у когото и да било от групата. Или пък хората просто да не изпаднат в паника, да използват резервните бутилки и да се справят, нали така? Ами ако са направили точно това? Нямаше да умрат, нали? Не ми прилича на предварително подготвено нападение.

Вече започва да си вярва. Влиза в ролята. И звучи логично. Празната кислородна бутилка е доста посредствено оръжие за убийство.

— Само че онези хора — ако са били там — сигурно са ги следили, Марк. Сигурно са знаели, че семейство Шарп не могат да се гмуркат, наблюдавали са ги по време на тренировката в басейна. Не знаем, може би не за пръв път правят така, че убийство да изглежда като инцидент.

Чувствам се странно, когато произнасям фамилията на семейство Шарп на глас. Иска ми се да не го бях направила. Името увисва във въздуха чудато и тромаво. Всъщност не ги познавах, не знаех кои са. Странно как имахме общи спомени с тези двама мъртъвци. Непознати млади британци на меден месец. Същите като нас, но мъртви.

Помня ги от курорта. Само си кимахме. Разговаряхме за дреболии. Но пък те бяха пристигнали само преди три дни, а ние вече бяхме намерили сака. Не обръщахме внимание на нищо.

Марк нарушава мълчанието.

— Просто не съм сигурен, че има извършител, Ерин. Това е. Адски е странно, че се е случило, не го оспорвам, но защо просто не са ги убили? Изобщо искал ли е някой да ги убие? Така де, излишно сложно е, нали, скъпа? Защо не са ги убили, докато спят, не са ги отровили или… и аз не знам! Ако онези хора са толкова богати и влиятелни, колкото си мислим, защо са го направили по този начин? И защо точно семейство Шарп? Боже, дори не приличат на нас! — Марк вече е напълно убеден.

Една дреболия обаче продължава да ме човърка.

— Марк, откъде ще знаят, че сакът е намерен от двама съпрузи? — После ме връхлита нова мисъл. — Откъде ще знаят да търсят британска двойка, Марк!?

Сграбчва ме страх. Така де, откъде ще знаят? Освен ако не сме оставили следа? Да не би да съм пропуснала нещо? Да съм оставила важна улика? Марк бавно затваря очи. Той знае защо. О, боже. Има нещо, което не ми е казал.

— Какво има, Марк? Кажи ми!

Вече не се шегувам, скачам на крака. Рязко натискам ключа на лампата и стаята се облива в светлина. Той примигва, мигновено заслепен.

— Седни, Ерин. Всичко… е наред. Моля те, скъпа.

Потупва уморено възглавницата на канапето до себе си. Надявал се е никога да не водим този разговор. Измервам го строго с поглед, преди да седна. Той потрива лице и се обляга с дълбока въздишка.

— Мамка му! Добре, ето какво… Когато се върнах да изтрия данните за регистрацията ни от компютърната им система, уж че търся обицата ти… — Издиша силно през устата. — Мамка му. Срещнах инструктора по водни спортове.

— Пако ли?

— Да. Той ме попита дали сме получили сака си.

Мамка му.

— Един от носачите му бил споменал, че сме оставили сака си на лодката. И Пако са чудел дали в крайна сметка сме си го получили. Явно служителят, на когото предадохме сака, изобщо не е разбрал за какво става дума.

— Ти какво направи, Марк? — питам настойчиво.

Всъщност не искам да чуя отговора. Защото, ако го чуя, ще стане реален.

— Трябваше да му кажа нещо. Затова… не знам, просто импровизирах. Не обмислих последиците, нищо такова… просто го казах.

Мълча. Чакам.

— Попитах Пако за какво говори и се престорих на объркан, после изведнъж уж си спомних, че другата двойка британци, семейство Шарп, са споменали за някакъв сак по време на похода ни в планината. Намерили са някаква чанта или нещо подобно. Носачът явно ни е объркал, така му казах. Обясних му, че не ни се случва за пръв път — вероятно заради акцента ни. И той се засмя. Така приключихме разговора.

— А сега те са мъртви — казвам.

— А сега те са мъртви — повтаря Марк.

Замисляме се над твърдението и всички последици от него.

Семейство Шарп или са преживели водолазен инцидент, или са били убити, защото някой ги е взел за нас. Възможно е да сме убили двама души.

— Защо му го каза? — питам безстрастно, но настойчиво, защото съзнавам, че не е имало как Марк да предвиди какво ще се случи.

На негово място бих направила същото, нали?

— Не знам… Просто го направих. — Той търка лицето си и простенва.

— Мислиш ли, че са били онези хора? Те ли са ги убили?

Марк отпуска ръка и се взира в мен. Трезво, съсредоточено.

— Честно ли? Няма как да знам, Ерин. Но това е доста сложен начин да убиеш някого. По-вероятно е нещастен случай. Обаче — и съзнавам колко е ужасно, — ако са били убити, вече никой не търси нас. Ако е било нарочно, ако са потърсили и после са убили „двойката, намерила сака“, историята е приключила, нали? Те са мъртви. Не са успели да намерят изчезналия сак. Всичко е приключило. Ние сме в безопасност. Да, наистина, допуснах грешка, но от все сърце се радвам, че не се случи с нас. Радвам се, че никой не ни търси.

В тона му долавям окончателност. Марк хваща ръката ми и аз навеждам очи към здраво сплетените ни длани. Той има право. И аз се радвам, че не сме били ние. Мъртви сме. И — странно защо, само за секунда — се чувствам в безопасност.

Почти съм сигурна, че не сме оставили следа, но не изцяло. Чувам какво говори Марк, но дълбоко в сърцето си знам, просто знам, че онези хора продължават да ни търсят. Дали да не позвъня в полицията?

Не го изричам на глас. Марк вече си го е втълпил — никой не ни търси. Може да ми повтаря по хиляди различни начини, че всичко вече е приключило, но пак няма да му повярвам. Знам, че още дълго ще ни преследват. Затова преставам да настоявам. Зарязвам темата. Или някога сама ще стигна до същия извод, или никога няма да го направя.

— Имаш право — казвам.

Той ме прегръща със силните си ръце и ме придърпва към себе си в притихналия ни дом.