Нещо във водата

40

Понеделник, 3 октомври

Празнота

След последното обаждане седя в тишината и усещам празната къща като черупка. От полицията казаха, че ще дойдат до час. Не ми остава друго, освен да чакам.

Той ми липсва. Мозъкът е интересно нещо, нали? Липсва ми толкова много, че чак ме боли. Боли ме и не разбирам защо. Не разбирам какво се случи. Може би никога не можеш да опознаеш друг човек истински, нали?

Кога се промени това? В деня, когато той си изгуби работата ли? Или нещата открай време са стояли така?

Няма как да разбера дали сме били нещо хубаво, което се е развалило, или нещо лошо, което впоследствие се е разбулило. Така или иначе, ако можех да върна нещата, каквито бяха, щях да го направя. Без капка колебание. Ако можех да легна в обятията му за последен път, бих живяла в лъжа до края на живота си. Ако можех, щях.

Не знам защо се пресягам към телефона. Не влиза в плана. Просто искам да говоря с него. За последен път. Няма да навреди. Набирам номера на мобилния на Марк и за секунда, когато се свързвам, дъхът ми спира в гърлото, струва ми се, че той е вдигнал, че е жив и че всичко случило се преди това е просто някаква измама. Марк ще ми обясни, ще се върне при мен у дома и аз отново ще го притисна в прегръдките си. Само че, разбира се, не е той, Марк не е жив, не е било измама и той няма да се върне при мен — чувам съобщението за гласовата му поща. Плътния му и уверен глас, най-любимия ми звук на света. И когато прозвучава сигналът накрая, едва успявам да проговоря.

— Марк? — Гласът ми звучи накъсано и удебелено. — Много ми липсваш. Толкова ми се иска да си дойдеш у дома. Ела си, Марк. Моля те, моля те. Не знам защо се случи така, защо се отчужди от мен. Но много съжалявам. Съжалявам, че не се държах добре с теб, че не постъпвах правилно… не казвах каквото трябва. Извинявай. Обичам те повече, отколкото можеш да предположиш. И винаги ще те обичам.

Оставям телефона и се разридавам в празната къща.

Снощи в леглото обещах на Бог много неща, в които не вярвам. Ще върна всички пари. Ще направя всичко отново, каквото си беше преди.

Преди да дойдат полицаите, разглеждам албумите със снимки. Направихме ги заедно миналата Коледа след годежа. За бъдещите ни деца: мама и татко като млади.

Толкова много спомени. Лицето му, озарено от огъня, и размазаните коледни лампички зад него. Мирисът на пушек. Греяното вино. Пръстите ми, които се плъзгат по дебелия му пуловер. Косата му на бузата ми. Уханието му, съвсем отблизо. Тежестта на тялото му. Целувките му. Любовта му.

Истинско ли беше? Нещо? Струваше ми се истинско. Съвсем истинско.

Това бяха най-хубавите мигове от живота ми. Всеки ден, прекаран с него.

В сърцето си вярвам, че всичко беше истинско. Марк се боеше да не се провали. Беше повреден. Знам го. И аз съм повредена. Иска ми се да можех да го спася. Иска ми се да можех да спася и двама ни. Той изгуби работата си. Всъщност това се случи. Вече знам какво означава то за някои мъже. След финансовата криза умираха хора. Някои скачаха, други вземаха хапчета или се пропиваха. Марк оцеля. Оцеля осем години повече от някои свои приятели.

Знаеше, че не може да се върне към предишната си работа, а не искаше да започва от нулата. Не искаше да бъде нещо по-незначително от преди. Вече разбирам, че се е ужасявал да не се наложи да се върне назад, да се върне в Ист Райдинг, обратно на дъното, обратно в самото начало. А страхът разяжда душата.

Ще ми се да го бях забелязала. Ще ми се да бях съумяла да го оправя.

Но вече всичко приключи. Него го няма. Сама съм. Може би няма да се опитвам отново. Няма да имам сили. Ще обичам Марк до сетния си час. Защото независимо дали беше истински или не, аз го обичах.

По дяволите, липсва ми.

Когато пристига полицията, аз съм развалина.