Нещо във водата

5

Сряда, 20 юли

Първото интервю

Марк ми се обажда от службата в 7:23. Нещо не е наред. Долавям паника в гласа му. Опитва се да я овладее, но аз я усещам. Изпъвам гръб. За пръв път чувам тази нотка в гласа му. Потръпвам, въпреки че в стаята е топло.

— Ерин, чуй ме, обаждам се от тоалетната. Взеха ми блекберито и трябва веднага да напусна сградата. Пред тоалетната ме чакат двама от охраната, за да ме изведат. — Говори задъхано, но се владее.

— Какво става? — питам и в съзнанието ми прелитат представи за терористични атаки и кадри, заснети с трепереща ръка от мобилен.

Само че не е това. Знам, че не е това. Вече познавам сюжета на тази история. Чувала съм я от достатъчно много хора. Зловещо безплодна е. Марк е „освободен“.

— Лорънс ме повика в кабинета си в седем. До него стигнал слухът, че си търся работа другаде. Преценил, че е най-добре за всички засегнати страни да напусна още днес. С радост щял да ми даде препоръки, бюрото ми вече било опразнено и трябвало да предам телефона си на излизане от сградата. — Линията утихва за секунда. — Не спомена кой му е казал.

Отново мълчание.

— Но всичко е наред, Ерин. Добре съм. Нали знаеш, че като уволняват някого, веднага го изпращат в “Човешки ресурси“. Извеждат те от стаята и те водят в друга заедно с представител на отдела. Гледат да си вържат гащите, по дяволите! Пълни щуротии. От „Човешки ресурси“ те питат чувствал ли си се добре във фирмата. А от теб се очаква да отговориш: „Ами, да, беше фантастично и накрая всичко се подреди идеално. Лорънс ми направи услуга. Освободи ме, за да мога да посрещна следващото предизвикателство. Дрън, дрън“.

Марк дърдори глупости. Дори по телефона е усетил тревогата ми.

— Добре съм, Ерин. Всичко ще бъде наред. Обещавам ти. Виж, сега трябва да тръгна с онези от охраната, но след около час ще си бъда у дома.

Аз обаче не съм вкъщи. В момента съм в затвора „Холоуей“ и ми предстои първото интервю на живо. Не може да е забравил, нали? По дяволите! Моля те, Марк, дано да нямаш нужда от мен точно сега! Дано да си добре!

Ако се нуждае от мен обаче, ще отида. Мамка му. Тези две постоянно противоречащи си нужди — да се погрижиш за собствения си живот и да бъдеш нечия опора. Собственият ти живот или партньорът ти. Колкото и да се стараеш, не може да имаш и двете.

— Да се прибера ли? — питам.

Мълчание.

— Не, не, всичко е наред — казва той накрая. — Трябва да се обадя на една камара хора и да уредя нещо. Трябва да се наместя някъде, преди тази история да се раздуха. Рафи и Андрю трябваше да ми се обадят още вчера…

Чувам как някой тропа по вратата му.

— По дяволите! Ей сега, приятел! Боже. Остави ме да пусна една вода! — провиква се Марк. — Трябва да затварям, скъпа. Нямам време. Звънни ми след интервюто. Обичам те.

— И аз те обичам. — Изпращам звучна целувка, но той вече е затворил.

Тишина. Отново съм в притихналата чакалня. Надзирателят ме поглежда и се понамръщва с тъмните си строги, но добри очи.

— Не искам да досаждам, но не е разрешено да го използвате тук — промърморва той смутено.

Това му е работата обаче и той се старае. Слагам телефона на самолетен режим и го оставям върху масата пред себе си. Отново тишина. Вторачвам се в празния стол от отсрещната страна на масата. Столът, където ще седне събеседничката ми.

Усещам кратка тръпка, че съм на свобода. Не съм в онази тоалетна с Марк. За мен целият свят все още е отворен и ведър. Проблемът не ме засяга. Вината следва незабавно. Каква ужасна мисъл. Разбира се, че проблемът ме засяга. Засяга и двама ни. След няколко месеца ще се женим. Не успявам обаче да задържа усещането. Затруднението на Марк не е мое. Какво означава това? Нямам чувството, че се е случило нещо съкрушително. Чувствам се свободна и лека.

Той ще се оправи, успокоявам се. Може би затова не усещам нищо. Защото утре всичко ще бъде наред. Ще се прибера рано довечера. Ще му приготвя вечеря. Ще си отворим вино. Вино и вана.

Внезапно електрическата врата избръмчава и ме връща рязко в настоящето. Следва тихото тракане на плъзгащите се резета. Оправям бележника си. Подреждам химикалките. Надзирателят улавя погледа ми.

— Ако нещо ви смути, само ми кимнете, и веднага ще прекратим — уверява ме той. — Аз ще бъда в стаята, както сигурно са ви предупредили.

— Да, благодаря, Амал.

Усмихвам му се професионално и включвам камерата с насочен към вратата обектив. Амал натиска копчето за отваряне на вратата. Оглушително бръмчене. Ето, започва се. Първото интервю.

Механизмът на вратата отново изтрещява и на решетестото прозорче се появява ниско русо момиче. Две очи се спират върху мен, пронизват ме, после се отместват.

Изправям се още преди импулсът да е стигнал до зоната в мозъка ми, която взема решенията. Алармата отеква гръмовно в стаята. После тракането на резетата, освобождаването на магнитите.

Тя пристъпва в стаята, първата ми събеседничка, в целия си сто и шейсет сантиметров ръст. Холи Байфорд е на двайсет и три и болезнено слаба. Дългата й коса е вдигната, синият й затворнически гащеризон е провиснал. Остри скули. Прилича на дете. Казват, че разбираш кога започваш да остаряваш, ако всички край теб ти изглеждат невъзможно млади. Аз съм само на трийсет. Холи Байфорд ми се струва на шестнайсет.

Вратата избръмчава зад нея. Амал кашля. Радвам се, че е в стаята. Вчера ми се обадиха от затвора — Холи отбелязвала напредък, но все още не били склонни да я оставят без надзор. Холи продължава да стърчи без капка стеснение насред стаята. Очите й лениво обхождат мебелировката, камерата. Мен ме прескачат. Още не е регистрирала присъствието ми. И после кацат върху лицето ми. Тялото ми се напряга. Мобилизирам се. Погледът е суров. Удря ме. Твърд е. Прави я много по-солидна, отколкото внушава тялото й.

— Значи ти си Ерин — казва тя.

— Радвам се да се срещнем на живо, Холи — отговарям аз.

Телефонните ни разговори през последните три месеца бяха кратки. Говорех предимно аз, обяснявах проекта, а мълчанието отсреща понякога беше накъсвано от нейните разсеяни „да“ и „не“. Сега обаче, като я гледам пред себе си, разбирам, че мълчанието, което по телефона ми се струваше празно, всъщност е било доста пълно. Но не знам с какво по-точно.

— Искаш ли да седнеш?

— Всъщност не.

Тя остава до вратата. Безизходица.

— Холи, седни, ако обичаш, иначе ще те върна в килията — изстрелва Амал в напрегнатото мълчание.

Тя бавно дръпва стола срещу мен изпод масата и сяда с ръце в скута. Вдига поглед към матовия прозорец високо на стената на чакалнята. Стрелвам Амал с поглед. Той кимва успокоително. Давай.

— И така, Холи, започвам направо с въпросите, както говорихме по телефона. Не се притеснявай от камерата, разговаряй с мен, както говориш обикновено.

Тя изобщо не поглежда към мен, продължава да се взира в светлия квадрат горе. Дали мисли за навън? За небето? Вятъра? Неочаквано си представям Марк в такси на път за вкъщи, с кашон с вещите си в скута, затънал в блатото на собствената си бъркотия. Какво ли си мисли в момента, докато прекосява Лондонското Сити без посока? И аз поглеждам към прозореца. Над нас две чайки кръжат в безбрежната синева. Вдъхвам дълбоко вонящия на белина затворнически въздух и свеждам очи към бележките си. Не бива да се разсейвам. Изтласквам Марк назад в съзнанието си и се взирам в острото лице на Холи.

— Е, ясно ли е, Холи?

Тя свежда очи към мен.

— Моля? — пита, все едно дрънкам нещо неразбираемо.

Добре. Трябва да овладея положението. План Б. Хайде просто да приключим.

— Холи, кажи пред камерата името си, възрастта, продължителността на присъдата и обвинението, ако обичаш.

Проста и ясна инструкция. Тонът ми е заприличал на този на Амал. Нямаме време за игра, каквато и да е.

Тя се изправя на мястото си. За добро или за лошо, тази динамика й е позната.

— Холи Байфорд, на двайсет и три, пет години за палеж по време на бунтовете в Лондон — отговаря отсечено, наизуст.

Тя е една от хилядите арестувани през петте дни на бунтове в цял Лондон през август 2011-а. Бунтовете започват, когато мирен протест срещу незаконната стрелба по Марк Дъган бързо ескалира в нещо съвсем различно. Анархисти, уверени в правотата си, незабавно се възползват от безредието и в Тотнъм настава хаос. Нападат полицаи, опожаряват магазини, унищожават къщи, ограбват търговски център. През следващите няколко дни и нощи безредиците плъзват в цял Лондон. Метежници и крадци си дават сметка, че са на крачка пред полицията, и започват да координират нападението си през социалните медии. Бандитите се събират, обединяват сили и нападат магазини, след което публикуват онлайн снимки с плячката си. Хората се отдръпват, уплашени да не бъдат нападнати, а и по-лошо.

Помня как по онова време гледах неясното видео, заснето с телефон, на хора, които нахлуват в магазин на „Джей Ди Спортс“, защото им трябват маратонки и спортни чорапи.

Не ме разбирайте погрешно, не омаловажавам положението. Не можеш до безкрай да дразниш хората с неща, които нямат. Притискаш ги само донякъде. Докато те не реагират със същото.

През онези пет дни през август 2011 г. Лондон беше в състояние на свободно падане.

От всички 4600 ареста, направени през онзи ден, рекордните 2250 стигнаха до съд. Присъдите бяха бързи и строги. Властите се опасяваха, че ако замесените млади хора не станат за назидание, ще възникне тревожен прецедент. Половината от обвинените млади хора бяха под двайсет и една години. Една от тях е Холи.

Седи срещу мен на масата и отново насочва поглед нагоре към прозореца.

— Какво направи по време на бунтовете, Холи? Разкажи ни за онази нощ, както си я спомняш.

Тя сподавя смеха си, очите й се насочват към Амал в търсене на съюзник, после бавно се плъзгат към мен и лицето й отново става сурово.

— Както я помня… — подсмихва се тя. — Беше уикендът, когато застреляха Марк Дъган. Погледнах във Фейсбук и видях, че всички правят нещо щуро — нахлуват в магазини и грабят всякакви неща, дрехи и какво ли не, а полицията не прави нищо, дори не са отишли да се опитат да ги спрат. Братът на една приятелка каза, че ще ни закара да си вземем и ние нещо, но после се притесни да не му снимат номерата на колата и не го направи.

Тя млъква и отново поглежда към Амал. Той се е вторачил безизразно право напред. Холи може да говори каквото си иска.

— Както и да е, в неделя наистина навсякъде настана бъркотия. Едно приятелче, Аш, ми прати есемес, че се канят да нахлуят в „Уитгифт“. Това е най-големият търговски център в Кройдън. Аш каза да бъдем с качулки, да си скрием лицата заради охранителните камери. Отидохме адски много хора. Навсякъде по улицата имаше натрошени стъкла и всички просто си стояха. Аш тръгна да разбива електронната врата на „Уитгифт“. Алармата се включи и всички се скупчихме, защото си помислихме, че полицията скоро ще пристигне. Никой обаче не влезе, само си стояхме. После някакъв тип, който просто притичваше покрай нас, изведнъж се вряза в тълпата и се развика: „Какво чакате, по дяволите, мъпети такива!“, и се втурна вътре.

После и ние се юрнахме. Взех си малко дрехи, няколко хубави неща. Това ли те интересува?

Тя млъква. Мъртвият й поглед отново се приковава категорично върху мен.

— Да, Холи, точно това ме интересува. Продължавай, моля.

Кимвам й и се опитвам да остана равнодушна, безстрастна. Не искам нещата да се объркат. Тя отново се подсмихва и се размърдва на мястото си. Продължава.

— После огладняхме и се върнахме на главната улица. Хората хвърляха разни неща — автомати за вестници, тухли, запалени бутилки. Преграждаха улицата с контейнерите за смет. Аш се присъедини и когато видяхме полицията, си плюхме на петите обратно към спирката. Там беше спокойно и един голям автобус беше спрял на средата на пътя със светнати фарове и още пълен с хора. Искахме да се сврем за малко на сигурно място, обаче шофьорът отказваше да отвори вратите. Ядоса се, разкрещя се, започна да ръкомаха. После някой отвори задната врата и хората от автобуса започнаха да се изсипват от онзи край, защото ги беше страх да не ги нападнем или нещо такова. Шофьорът напълни гащите от страх, защото сега, на отворена врата вече не можеше да се прави на храбрец. После и той тръгна да бяга, а ние се настанихме в автобуса.

Тя се обляга на стола си доволно и отново вдига очи към прозореца.

— Беше гот. Качихме се на горния етаж, излегнахме се на задните седалки и хапнахме малко пилешко. Пийнахме. Тогава са снимали лицата на всички. — Отбелязва го замислено. — Както и да е, излях малко „Джак Даниълс“ на задните седалки и го запалих с един от онези безплатни вестници ей така, на шега. Аш се разкикоти, защото не очакваше, че мога, а после цялата задна част на автобуса пламна. Всички се разкикотихме и започнахме да хвърляме още вестници, защото горе и бездруго цареше хаос. Разпали се много силно и вонеше, затова излязохме да гледаме отвън. Аш казваше на всички, че аз съм го направила. Вече целият автобус гореше. Минувачите ни поздравяваха с пляскане на ръце или с потупване на юмруци, беше пълна лудница. Направихме страхотни снимки с телефона ми. Не ме гледай така. Не съм малоумна. Нямаше да кача снимките онлайн или нещо подобно.

— Холи, как те заловиха? — питам с неутрален тон.

Очите й се откъсват от мен. Зарязва предизвикателността.

— Оказа се, че някой ме е снимал с мобилния си — как паля автобуса и как гледаме. И Аш, който казва, че аз съм го подпалила. На следващия ден излезе и снимка на първа страница на местния вестник. Как гледам горящия автобус. Използваха я в съда. Имаха и видеото, докато сме били вътре.

Гледала съм го. Холи с блеснал поглед като дете, което гледа фойерверки, весела, жива. Приятелят й Аш — заплашителна планина от мускули и спортни дрехи до нея, нейният закрилник. Смущаваш се от смеха, от вълнението, от гордостта. Смразяваш се, като гледаш поведението й сега, защото знаеш какво я кара да се усмихва.

— Вълнуваш ли се, че скоро си отиваш у дома?

Почти не очаквам откровен отговор, но трябва да попитам.

Тя отново поглежда към Амал. Смълчава се.

— Да, хубаво ще е. Липсват ми моите хора. Искам пак да облека нормални дрехи. — Холи свива рамене под широкия си гащеризон. — Да хапна нормална храна. Тук направо ще ме уморят от глад, адски е безвкусно.

— Смяташ ли, че някога пак ще направиш нещо такова, след като излезеш? — питам аз.

Струва си да пробвам. Тя се усмихва, най-сетне. Изпъва гръб на стола.

— Категорично не. Никога няма да направя такова нещо.

Холи пак се подсмихва. Дори не се старае да излъже убедително. Възнамерява да го направи отново, и още как. Започвам да се чувствам неловко от разговора. За пръв път се питам дали Холи не е психично болна. Искам интервюто да свърши.

— Какви планове имаш за бъдещето?

Поведението й тутакси се променя — лицето и позата стават други. Отново изглежда по-дребна, някак уязвима. Тонът на гласа й неочаквано става нормален, глас на двайсет и три годишна жена. Учтив, открит, дружелюбен. Промяната е дълбоко смущаваща. Не се съмнявам, че това е лицето, което ще види комисията по освобождаването.

— Ами говорих със затворническата благотворителна организация да се включа като помощничка, за да съкратя изпитателния срок. Искам да се върна в обществото и да докажа, че отново може да ми се има доверие. Ще ми помогнат да си намеря работа и ще се постарая заедно с надзорника си да се върна в правия път — казва тя мило и бодро.

Притискам я.

— Но какво искаш, Холи? Какво бъдеще? Какво възнамеряваш да направиш с живота си, след като излезеш от тук? — Старая се тонът ми да е равен, но усещам вкуса на собствените си думи.

Тя отново се усмихва невинно. Лази ми по нервите и й е приятно.

— Тепърва ще видим. Засега искам само да изляза от тук. За после не знам. Ще почакаме и ще се изясни, нали? Но очаквай… велики дела, Ерин. Велики дела. — И смразяващата усмивка се връща.

Поглеждам към Амал. И той ме поглежда. Това е абсолютно ужасяващият вид на нещата.

— Благодаря, Холи. Фантастично начало. За днес стига — казвам аз и изключвам камерата.