Нещо във водата

15

Вторник, 13 септември

Точка в морето

Марк вкарва координатите в джипиеса и потегляме. Поредният великолепен ден, наситен лазур над и под нас, докъдето поглед стига.

Предишната вечер прегледах новините за бурята. Не се споменава за изчезнала яхта или хора. Само публикувани в Инстаграм и заснети от туристи снимки на буреносни облаци и на прекършени дървета.

Докато прелитаме по вълните, си мисля за призрачния кораб по време на бурята. Беше закотвен през цялото време, нали? Възможно ли е да са били те? И да са го напуснали по време на бурята? Защо ще отплават точно тогава? Хората не постъпват така. Яхтите имат имена, движението им се отбелязва, сигурна съм, че вече щяхме да сме чули дали има изчезнал кораб. Щяхме ли наистина? Няма сведения онлайн.

Кого заблуждаваме? Сакът не е паднал от малката туристическа яхта. Хартиеният кръг във водата, диамантите, парите във вакуумирания плик, телефонът, пистолетът. Сигурна съм, че собственикът на този сак няма навика да регистрира надлежно придвижването си. Който и да е той, едва ли е оставил следа, по която лесно да тръгнем.

Имам чувството, че сме близо до нещо, до което не ми се иска да бъдем. До нещо опасно. Още не ми е съвсем ясно какво е, но ми се струва близо. Но пък може да се дължи на парите, попаднали в ръцете ни изневиделица, а кой не обича такива неща? Явно някой е допуснал грешка и ако не вредим на никого… може да задържим парите. Готови пари. Не е като да нямаме нужда.

Днес стигаме до мястото само за петнайсет минути — според Марк е благодарение на прилива и дрейфа, но не го слушам внимателно. Няма и следа от хартиения кръг. Все едно никога не го е имало. На километри край нас има само вода. Ако Марк не беше записал координатите в събота, нямаше да можем да намерим мястото.

Откакто той предложи да се гмурнем да търсим останки, в съзнанието ми се таи ужасно предчувствие. Всъщност не ми се иска да намерим кораб. Никак, ама никак не ми се иска. И нещо повече. Мисълта, която най-силно се мъча да потисна, е, че ще намерим нещо друго. Този път във водата няма да кръжат акули, а ще има нещо друго. Още по-лошо.

Марк усеща напрежението ми. Приготвяме се мълчаливо, а той ми хвърля окуражителни погледи. Според него останките ще са на около четирийсет метра. За сравнение — това е с два метра повече от височината на статуята Христос Спасител в Рио. Аз не мога да се гмурна на повече от двайсет и той го знае. Само че видимостта на дъното е почти съвършена, така че ще можем да видим още по-надълбоко, без да помръднем дори или поне без да се налага да се спускаме чак до долу.

Преди да се потопим, Марк отново ме предупреждава за акулите. Днес не ми се струва толкова съществено. Зарейвам поглед към безоблачното небе и оставям думите му просто да се леят. Дишам. Опитвам се да позволя гласът му да ме успокои. И двамата сме напрегнати. Не заради акулите.

Забелязвам, че треперя, докато проверяваме взаимно снаряжението си във водата. Марк стисва ръката ми и я притиска към гърдите си за секунда. Пулсът ми се забавя. Днес има големи вълни, които ни издигат. Излязъл е и силен вятър, но Марк ме уверява, че гмурнем ли се, долу ще е съвсем спокойно. Накрая ме хваща за ръката.

— Ерин, знаеш, че не си длъжна да го правиш. Мога да се гмурна сам. Ти остани на лодката, ще се върна след петнайсетина минути. Няма да отнеме повече от това, скъпа. — И отмята зад ухото ми мокър кичур.

— Не, всичко е наред — усмихвам се. — Ще се справя. И бездруго не го ли видя с очите си, ще си представям най-лошото.

Той кимва. Познава ме добре, затова не възразява. Отивам с него.

Слага си маската, дава ми знак за гмуркане и се потапя. Аз намествам маската си бавно, подсигурявам се, усещам я как засмуква бузите ми. Днес не мога да си позволя грешки. Поемам последна глътка свеж въздух и се потапям след него.

Долу водата е по-бистра от предишния път. Кристалносиня. Наситеносиня. Марк ме очаква — ясен силует като в научнопопулярен филм, живо същество насред празен океан. Той дава знак за спускане. И ние се откъсваме от повърхността.

Спускаме се равномерно. Поглеждам нагоре към грамадните разбиващи се вълни. Тук, долу, е много зловещо. Гледани отдолу, гребените на вълните са като от ковано желязо, проблясват на слънцето. Огромни листове излъскан алуминий. Всичко е наред. Всичко е наред докъм десетия метър. Марк рязко спира и ми дава знак да не приближавам. Застивам.

Нещо става.

Кръвта руква във вените ми със скорост няколко възела в минута, циркулира по-бързо от когато и да било в тялото ми. Защо спираме? Има ли нещо във водата? Старая се да не мърдам, но очите ми се озъртат навсякъде, търсят какво може да е. Не го виждам. Да се върнем ли на лодката? Или сме в безопасност?

Марк ми дава знак, че всичко е наред.

Наред ли? Тогава какво става? Защо спряхме? Той пак ми дава знак да спра. И после: бъди спокойна. Това никога не е добър знак.

После ми посочва — погледни надолу.

О, боже.

О, божичко, боже, боже. Защо да поглеждам надолу? Защо? Не искам да поглеждам надолу. Не искам да поглеждам надолу, Марк. Клатя глава. Не. Не, няма да го направя.

Той се пресяга и хваща ръката ми. Пак ми прави знак „окей“. В очите му чета. Няма нищо, Ерин.

Кимам. Спокойна съм. Добре. Ще се справя. Мога да го направя.

Поемам голяма глътка хладен и свеж химически въздух и поглеждам надолу. Красиво е. Листове хартия в бавен танц навсякъде край нас. Някои са потънали, някои се носят във водата, прелест.

И после между листовете… го съзирам.

На трийсетина метра под нас на дъното. Самолет. Не е пътнически. Малък самолет. Вероятно частен. Различавам го съвсем ясно долу. Едното му крило се е откъснало, лежи прекършено на пясъка долу. В корпуса му има огромна пукнатина. Вътре е тъмно. Издишам, вися неподвижно във водата.

Поемам си дъх бавно, спокойно. Поглеждам към вратата на самолета. Затворена е. Вратата е затворена. О, да му се не види. Усещам как паниката се надига. Усещам я да се пени в мускулите ми, по ръцете ми, в сърцето, сграбчва ме, стиска. Боже Господи! Вътре има хора.

Капакът в съзнанието ми зейва и паниката ме залива неудържимо. В главата ми преминават различни образи. Представям си редици безмълвни хора, пристегнати за сигурност с коланите, в тъмните дълбини под нас. Лицата им. Зейналите усти, застинали в писък. Престани! — нареждам си.

Това не е истинско. Престани!

Само че е истинско, нали? Съвсем истинско е. Те ще бъдат там, знам го. Няма как да са излезли. Дори не са се опитали. Защо дори не са се опитали?

Осъзнавам, че съм престанала да дишам.

Поемам жадно въздух. Глътки въздух бързо една след друга, хапки живот, погълнати в паника. Задъхано. Мамка му, мамка му, мамка му! Слънцето, което танцува сребристо над мен. На десет метра над главата ми. Трябва да изляза от водата. Веднага.

Отскубвам се от Марк и стремително поемам към повърхността. Нагоре, далече от самолета. От смъртта.

Една ръка ме стисва за глезена и аз рязко спирам, когато ръката ме дръпва силно надолу. Не мога да се измъкна. Марк е. Дърпа ме да остана под вода. Предпазва ме от прекалено бързото изкачване към повърхността, от вероятността да се нараня. Съзнавам, че е за мое добро, но не го искам. Трябва веднага да изляза от проклетата вода.

Повърхността е на около осем метра над нас. Поемам глътки въздух, докато се мъча да се освободя. От него. Той се издига до мен, стисва ме за раменете силно и стабилно. Опитва се да овладее паниката ми, да я възпре. Приковава погледа ми. Престани, Ерин, престани, казват очите му.

Дишай.

Той ме държи. Добре съм. Държи ме. Добре съм. Дишам. Отпускам се в ръцете му. Спокойно. Спокойно.

Добре съм.

Паниката се прибира обратно в дупката си и капакът се затръшва отгоре.

Спокойствие. Вдишвам. Давам му знак, че съм добре. Той отпуска хватката си.

Добре съм, само че няма да се спусна долу. За нищо на света няма да се спусна долу.

Давам му знак „нагоре“. Ще изплувам.

Марк се взира в мен известно време, преди да отговори. После ми сигнализира: Добре. Ти се качвай.

Той все пак ще се гмурне. Сам.

Стисвам ръката му и Марк ме пуска. Наблюдавам го, докато бавно изплувам на повърхността. Контролирано изкачване след овладяната паника. Марк се изгубва в мътния сумрак, докато аз се издигам.

Когато изплувам, свалям кислородния апарат още във водата и го качвам на лодката. Събличам водолазния си костюм и го зарязвам като стара кожа на пода. Свличам се разтреперана и хриптяща, мъча се да си поема въздух, опряла лакти върху коленете и с бликнали сълзи в очите.

Зад затворените ми клепачи пробягват образи. Лицата им. На пътниците. Разкривени, разтеглени. Ужасът. Стоварвам юмруци върху краката си. Болката се разлива по тялото ми. Готова съм на всичко, само и само да спра образите.

Ставам и започвам да крача по палубата. Мисли за друго. Какво означава всичко, Ерин? Да, съсредоточи се над това.

Означава, че сакът е бил на самолет, а самолетът се е разбил. Буря в Южния Пасифик. Нещо се е случило, а не са имали къде да кацнат. На около един час път от Таити сме. Сигурно не са успели да се доберат до там. Или пък не са искали да кацнат на Таити. Самолетът очевидно е частен. Имали са пари. Освен парите в сака. Може би са се опитвали да странят от големите летища. Размишлявам за диамантите, за парите, за пистолета.

Вероятно са смятали, че ще изпреварят бурята. Не са успели обаче. Поглеждам си часовника. Марк би трябвало вече да е стигнал до тях. Престани, Ерин.

Насочвам мислите си към логистиката на полета. Накъде са пътували? Ще трябва да проуча някои неща, когато се върнем. Тършувам в шкафчето на яхтата и накрая намирам нужното. Бележник и молив. Така, знам какво трябва да направя, над какво трябва да се съсредоточа. Не над самолета долу, Марк ще се погрижи за него.

Записвам си: летателни маршрути над Френска Полинезия?? Боже, иска ми се да бях записала номер на опашката на самолета или нещо друго от дъното. Сигурна съм, че Марк ще го направи.

Записвам: модел на самолета, номер на опашката, максимална скорост и разстояние, което може да измине, без да спира??

Самолетите могат да пътуват само определено разстояние, преди да презаредят. Трябва да разберем накъде е отивал този. Едва ли полетът е регистриран, но може да потърсим в интернет за изчезнали самолети.

Поне получихме отговор на въпроса си. Сакът ни със сигурност не е изхвърлен товар. Някак си платненият сак и листовете хартия се бяха измъкнали от пропукалия се корпус на самолета и бяха изплували под полинезийското слънце. Формално погледнато — и точно това беше големият проблем, — не бяхме намерили нито плавей, нито изхвърлен товар. Това не беше корабокрушение. А самолетна катастрофа. Имаме сак с доказателства за подводна самолетна катастрофа. Вдъхвам разтреперана хладен тропически въздух.

Меденият месец ми се струва на милиони километри и все пак в обхват, стига само да…

Марк излиза сред вълните откъм десния борд. Плува към лодката. С безизразно и овладяно лице. За пръв път оценявам ползата от сдържаността му. Казвам си, че ако някога го видя истински уплашен, ще бъда сигурна, че с нас е свършено.

Той изтощено се качва по стълбичката откъм кърмата.

— Моля те, вода — казва, докато стоварва кислородния си апарат на палубата.

Сваля костюма, захвърля го до моя и тежко се отпуска на тиковата пейка. Вадя бутилка вода от хладилната чанта и му я подавам. Присвил е очи на силното слънце, веждите му са сключени.

— Добре ли си? — пита Марк.

Наблюдава ме загрижено.

— Да, добре съм. Извинявай, аз просто…

Не съм сигурна как да довърша изречението, затова млъквам.

— Не, всичко е наред. Боже. Добре че излезе.

Той отпива продължително от бутилката и зарейва поглед над вълните, водата от мократа му коса бавно капе по голите му рамене.

— Да му се не види!

Чакам го да продължи, но не го прави.

— Там ли бяха? — питам.

Трябва. Трябва да разбера.

— Да. — И отново отпива продължително от водата. — Двама пилоти отпред и трима пътници. Това видях. Една жена, останалите са мъже.

Отново поглежда към вълните, стиснал зъби.

— Да му се не види!

Със закъснение си давам сметка, че съм повторила неговите думи. Не знам какво друго да кажа.

— Не са били добри хора, Ерин — казва Марк и ме поглежда.

Какво означава това, мамка му?

Иска ми се да узная повече, искам да науча за всичко, което е видял, но не ми се струва уместно да питам. Той обмисля. Чакам го да ми разкаже. Не следва нищо обаче. Марк само отпива още вода. Думите му още отекват във въздуха. Опитвам се да ги уловя, преди да изчезнат.

— Как така не са били добри хора, Марк?

— Ами заради нещата, които са носили със себе си. Там долу. Не са били добри хора. Искам да кажа, че няма смисъл да тъгуваш.

И се изправя. Взема си кърпа и бърше лицето и косата си. Вероятно засега няма да изкопча нищо повече, а и не ми се иска да мисля за хората на дъното. И бездруго трудно успявам да се съсредоточа. Сменям темата. Е, донякъде.

— Сакът е плавей, Марк — казвам.

Той ме поглежда с празен поглед. Явно съвсем е забравил за сака, затова продължавам:

— Поне нещо подобно на плавей, изгубен по случайност по време на злополука — собствениците му имат право да си го поискат. Само че ти току-що си ги видял — едва ли ще го сторят в скоро време, нали?

Опит за черен хумор. Не съм сигурна доколко уместно прозвуча.

— Не, със сигурност няма — отговаря с равен глас.

— Марк, видя ли номера на опашката на самолета? — бързам да продължа. — Нещо, с което да ги идентифицираме? Да разберем кои са били? Нещо полезно?

Той дръпва водолазния си бележник от ремъка на кислородния си апарат и ми го подава. Моделът на самолета и номерът на опашката. Разбира се, че ги е записал.

— Руснаци са — казва, докато си записвам данните и изтривам написаното във водолазния бележник.

Вдигам очи.

— Откъде знаеш?

— Имаха руски пакети с храна.

— Ясно — кимвам бавно.

— Виж, Ерин, ти каза, че никой няма да потърси сака. Да не би да намекваш да не съобщаваме за него? И за самолетната катастрофа? — вглежда се той намръщено в мен.

По дяволите. Да. Мислех, че точно това се върти в главата и на двамата. Не е ли така? Да задържим лъскавите диаманти и парите. Да изплатим ипотеката и да създадем семейство, нали? Или съм луда? Може и да съм се побъркала.

Мислите ми се насочват към хората на дъното. Към мъртъвците във водата. Лошите хора. Да задържим ли парите на лошите хора?

— Да. Точно това намеквам — казвам на Марк.

Той кимва бавно и обмисля думите ми. Продължавам предпазливо:

— Предлагам да се върнем в хотела, да проверим дали са обявени за издирване и ако някой ги търси, да забравим за случая. Да върнем сака тук. Ако ли не, ако просто са се изпарили, предлагам да задържим сака. Намерихме го насред морето, Марк. Ще го задържим и ще го използваме за по-благородна цел от онази, за която е бил предназначен.

Той ме поглежда. На яркото слънце не мога да разчета добре изражението му.

— Добре — съгласява се Марк. — Хайде да разберем кои са били тези хора.