Нещо във водата

14

Понеделник, 12 септември

Плавей или излишен товар

Събуждам се късно.

Марк спи дълбоко до мен, плътно ни обгръща мирисът на алкохол. Забравили сме да си поръчаме закуска и дори да пуснем климатика, преди да си легнем предишната нощ.

Главата ми е замаяна, гладна съм. Явно снощи сме си поръчали още неща от румсървис. Внимателно ставам от леглото и се затътрям до зарязаната количка.

Разтопен сладолед и обърната бутилка шампанско в кофичка за лед.

Колко сме изпили? Боже. Усещам езика си плосък и сух. Някак успявам да взема решение и се отправям към телефона. По средата на пода остра болка пронизва стъпалото ми, изгубвам равновесие и се строполявам върху каменните плочки.

Мамка му! Ох, ох, ох!

Ярка кръв бликва от свода на стъпалото ми. По дяволите! Виждам виновника — ножица, захвърлена наблизо. Кръвта се стича на струйка и капе на пода. Главата ми ще се пръсне.

О, по дяволите! Изправям се бавно и предпазливо и докуцуквам до телефона. Вдигат след две позвънявания.

— Здравейте. Може ли да поръчам румсървис?… Да, точно така. Да. Две пълни закуски… поширани яйца, кафе за двама, кошничка с кифли… Да, да, точно тази. Портокалов сок за двама. Имате ли лепенки?… Не, лепенки, лейкопласт?… Не. Лейко… Аптечка или… О, да, да! Това е чудесно. Да, страхотно. Благодаря ви.

Затварям и се отпускам в леглото, а стъпалото ми кърви върху чаршафите.

Марк се размърдва до мен. Изсумтява.

— Двайсет минути — промърморвам и той отново заспива.

Събуждам се, когато Марк издърпва количката със закуската в стаята и после навън на верандата. Облякъл е халат за баня, който е искрящобял на фона на загарялата му кожа. Грабвам аптечката, която са донесли, и, накуцвайки, излизам при него. Широка тениска скрива бельото ми, стъпалото ми е покрито със съсирена кръв.

Храним се мълчаливо, зареяли поглед в далечината. Връщам се с накуцване в стаята, за да донеса болкоуспокояващи. Слагам лепенка върху раната си, успявам да преодолея краткото разстояние до шезлонга на верандата и незабавно заспивам пак.

Когато се събуждам, установявам, че Марк е дръпнал чадъра над мен. Боже, обичам го. С леко кимване пробвам как е главата ми. Да, по-добре е. Много по-добре. Дали да не се опитам да взема душ? Затътрям се в стаята и заварвам Марк да гледа Атънбъро по кабелната. Отивам в банята, а той ми изпраща въздушна целувка.

Оставям хладната струя да се стича по косата и лицето ми. Втривам шампоана дълбоко в скалпа си, масажът е божествен. Замислям се за предишната вечер. Какво направихме, след като се прибрахме? Не помня да съм яла сладолед. Помня ножицата, взех я за сака. И това е всичко.

Увивам се с хавлия и се връщам при Марк.

— Отворихме ли го? — питам.

Всъщност се надявам да не сме. Няма начин да предадем сака, ако сме го съсипали. Той се смръщва и вдига сака върху леглото. Съвсем ясно се вижда дупка. Снощи не сме напреднали много. Боже, пияните хора са кръгли идиоти. Забелязвам две лепенки на ръката на Марк. Сигурно той е отговарял за ножицата снощи. Сядам на леглото, за да разгледам сака. Дупката е безполезна. Не мога дори пръста си да пъхна в нея, за да я разширя, и не виждам нищо. Максимално въздействие, минимален резултат.

— Все още ли бихме могли да го предадем — вдигам очи към Марк.

— Да, разбира се. Просто ще кажем, че така сме го намерили. Беше в открито море, нали?

Не ми изглежда разтревожен.

— Ако тази дупка не е проблем, значи и малко по-голяма няма да бъде, нали? — поглеждам го аз.

Той свива рамене и ми подава ножицата от нощното шкафче.

— Ами давай — казва и отново се заглежда във филма на Атънбъро.

Само че аз не го правя. Страх ме е. Не знам защо. Струва ми се нередно да отварям сака. Но защо? Все едно да намериш портфейл, нали? Не е нередно да го отвориш и да погледнеш какво има вътре, да видиш чий е. Нередно е само да си присвоиш съдържанието. Аз не искам да си го присвоявам. Искам само да разбера какво е. Съвсем нормално е. Може да ни помогне да върнем сака. Ако разберем чий е.

Вземам ножицата и отново се залавям да режа сака. След малко го изнасям на верандата. Малко по-рано мярнах остър нож в количката със закуската. Намирам го, пъхам го в малкия отвор, който вече съм пробила, и започвам да го движа като трион. Чувам как вътре Марк пуска душа.

Продължавам да режа, докато накрая пъхвам ръката си в отвора и дръпвам с всичка сила, за да разкъсам плата. Дълъг и удовлетворяващ плътен звук от раздиране. Обръщам се да извикам Марк, но той е под душа. Да го изчакам ли, преди да надникна?

Не.

Накланям сака върху дървената веранда и надниквам във вътрешността. Примигвам. Минава доста време. Чудя се дали да не извикам Марк, но не го правя. Само гледам.

Четири предмета. Посягам към най-големия. Обемист е, но се оказва много по-лек, отколкото би допуснал човек по големината. Това е задържало сака на повърхността. Хартия. По-конкретно — пари. Прозрачен вакуумиран плик с пари. Американски долари. На пачки, всяка с надпис 10 000 долара на лентата. Истински пари. Съвсем истински. Много.

Въздействието върху мен е неустоимо. Коремът ми се обръща, хуквам към банята, но раната на стъпалото ме възпира и повръщам насред стаята. Падам на колене и опирам ръце на пода, а спазмите в корема ми стават неудържими. Жлъчка, гъста и парлива течност. Страхът, добил видима форма. Простенвам, докато се мъча да нормализирам дишането си.

Не биваше да отваряме сака.

Изтривам уста с чаршафа и с мъка се изправям. Излизам на верандата, накуцвайки, и приклякам пред сака. Вторачвам се в парите, вакуумираният плик ги е опазил от водата и макар че това очевидно не е било първоначалното му предназначение, едва ли иначе щяхме да намерим сака.

Вторият предмет е матов плик с цип и с размерите на айпад мини. Пълен е с някакви дребни неща. Нещо натрошено, може би стъкло. Солената вода е проникнала в този плик и е замъглила пластмасата, затова не мога да разбера какво има вътре. Хуквам обратно към стаята и грабвам хавлиена кърпа. Отново приклякам и започвам да търкам плика, но той е замъглен и отвътре. Пак хващам ножицата и внимателно срязвам ъгълчето на плика. Изпразвам съдържанието му върху хавлиената кърпа.

Пред очите ми се изсипват диаманти. Красиво шлифовани, блещукат срещу мен на слънцето. Толкова много! Не мога да преценя колко са. Сто? Двеста? Искрят невинно на слънцето. По форма са предимно принцеса и маркиза, но забелязвам и няколко сърцевидни и крушовидни. Познавам цветовете, размерите и формите на диамантите. С Марк разгледахме всевъзможни варианти, преди да изберем пръстена ми. Поглеждам към ръката си, където на слънцето проблясва собственият ми диамант. Всички камъни са с приблизително еднаква големина. Колкото този на пръстена ми. Следователно всички са около два карата. Боже! Поглеждам надолу към красивата искряща купчина и дъхът ми секва. Цветни отблясъци от слънцето. Диаманти на стойност повече от един милион лири. Мили боже!

— Марк! — провиквам се силно с лек фалцет. — Марк! Марк, Марк, Марк.

Гласът ми звучи странно, чувам го как излиза от гърлото ми, но не го разпознавам. Вече съм права.

Той влетява гол от банята. Вдигам ръка и посочвам купчината пред себе си. Очите му проследяват пръста ми, но не помръдват отвъд смачканата и празна чанта на верандата.

— Внимавай къде стъпваш, повърнах — провиквам се.

Той прескача петното и се вторачва в мен, все едно съм луда. И накрая в пълно недоумение излиза на слънцето.

— Какво, по дяволите… — И тогава ги вижда. — Исусе! Да му се не види! Да му се не… Добре. Господи!

Вторачва се в мен. Съвсем ясно разчитам изражението му.

— Исусе Христе!

Марк прикляка пред съдържанието на сака и започва да върти плика с пари в ръцете си. Поглежда ме.

— Сигурно има един милион. Пачките са по десет хиляди — отбелязва със светнал поглед.

Страшно развълнуван е. Защото, нека си го кажем, всичко това е адски вълнуващо.

— Да, и аз така си помислих. Ами другите неща? — казвам бързо и се привеждам до него.

Той побутва с пръст диамантите върху кърпата. Облизва устни и примижава на слънцето срещу мен.

— Два карата, нали? Това ли си помисли? — пита ме.

— Да. Колко са камъните?

— Трябва да ги преброя, за да кажа с точност, но предполагам около сто и петдесет, двеста.

— И аз така си казах. Сигурно струват около един милион, а?

— Да, може и повече. Но там някъде. Мамка му. — Потърква наболата си брада. — Какво друго има вътре?

Не знам, още не съм разгледала останалото.

Марк взема друг прозрачен запечатан плик — през петната от солта различаваме очертанията на флашка. Плътно запечатана, все още неувредена от солената вода. Марк внимателно оставя плика до камъните и парите. Поглежда ме и посяга към последния предмет.

Твърда пластмасова кутия с дръжка. Оставя я пред нас. Разбирам какво е още преди да е отворил ключалките.

Седи си вътре — тъмен и плътен метал в дунапренено легло. Пистолет. Не знам какъв. Не разбирам от пистолети. Сигурно е оръжие, каквото ще видиш на филм. Съвременен филм. Такова оръжие. Само че истинско и е на верандата пред очите ни. С нова картонена кутийка с патрони. Запечатана. В кутията има и един айфон. Явно е херметическа, защото съдържанието й е сухо и най-вероятно напълно изправно.

— Добре. — Марк затваря кутията. — Хайде да влезем вътре за малко, а?

Пъхва парите, флашката и кутията с пистолета в разрязания сак и ме побутва навътре. Внимателно внасям и кърпата с диамантите.

Той затваря стъклената врата и оставя сака върху леглото.

— Добре, Ерин, да караме поред. Ще избършем повърнатото. После ще почистим себе си и стаята. И след това ще си поговорим, съгласна ли си?

Марк ме гледа насърчаващо. Говори ми със същия премерен и равен тон, с който предишния ден ми обясняваше за акулите. Умее да бъде много убедителен, когато се налага. Да, добре, ще почистя.

Бързо се справям. Избърсвам пода с малко дезинфектант от аптечката. Наплисквам лицето си, измивам си зъбите и се мобилизирам. А междувременно Марк почиства останалата част от стаята. Количката за храна изчезва.

Леглото също е оправено — само сакът е върху него. Диамантите са в чаша за уиски. Марк се появява откъм дневната с лаптопа ми.

— Първо, не смятам, че трябва да се обаждаме в полицията, докато не разберем какво се случва, по дяволите. Не ми се иска да прекарам остатъка от живота си в полинезийски затвор за контрабанда на диаманти или нещо подобно. Може би трябва да проверим дали някой не си търси стоката, нали? Дали някой не знае, че нещата са при нас — казва Марк.

Вземам компютъра, когато ми го подава. Разбирам — ще направим проучване. Бива ме в това. Марк сяда на леглото, аз се настанявам до него.

— И така, какво да търся, какви са предположенията ни? Корабокрушение? Изчезнали хора? Или пък неуспешен обир? Какво търсим? — питам.

Не съм сигурна. Пръстите ми се задържат над клавишите. Трябва ни нещо, за което да се хванем. Марк отново поглежда сака.

— Ами разполагаме с телефон — подхвърля той.

Да, следователно имаме номер, а вероятно имейл адрес и имейли, може би дори името на реален човек.

— Да проверим ли телефона? Да видим кои са хората?

— Още не. Чакай. Дай да поразсъждаваме логично, предпазливо. В момента нарушаваме ли закона? Кажи ми, Ерин? Направили ли сме нещо нередно? Нещо да не е както трябва?

Откъде да знам! Вероятно нравственият ми компас винаги е бил малко по-точен от неговия, но съвсем малко.

— Не. Мисля, че не сме нарушили закона — отговарям. — Разкъсах сака, но за да разбера какво има вътре, да разбера на кого е. Това е истината, би трябвало да повярват.

— Защо веднага не сме потърсили полицията или охраната на хотела?

— Направихме го. Веднага предадохме сака в хотела, но те ни го върнаха. А после се напихме и решихме сами да оправим тази каша. Беше глупаво, но не незаконно.

Кимам. Преценявам, че обяснението звучи добре.

— Но това сега не е редно — продължавам, наистина го мисля. — Трябва да се обадим в полицията и да им разкажем. Пистолетът и парите определено намирисват.

Разглеждам разкъсания сак, ъгъла на плика с парите през плата. Един милион долара. Поглеждам към Марк.

— Само секунда — казвам. — Помня нещо от онзи филм за норвежките рибари. — Влизам в Гугъл. — Всъщност изхвърлените товари, намерените в морето отломки, спасеното имущество, или както там се наричат тези работи, са обект на международното морско право. Ето… погледни. — Преглеждам и чета от уебсайта на британското правителство. — „Излишен товар“ е термин, с който се назовава изхвърленото през борда с цел да се олекоти плавателният съд при спешни случаи. „Плавен“ са предметите, които по случайност попадат зад борда при злополука. И така нататък, и така нататък. „Човек, спасил имущество при корабокрушение, е длъжен да съобщи за него до двайсет и осем дни след откриването.“ И така нататък. „Съгласно закона спасеното имущество принадлежи на онзи, който го е намерил, в случай че собственикът му не стане известен.“ Аха. Я, чакай. Мамка му! „Съгласно Закона за търговския риболов от хиляда деветстотин деветдесет и пета това се прилага в териториалните води на Великобритания — в обхват до дванайсет морски мили.“ Британските закони не действат тук. Не съм сигурна дали в Полинезия попадаме под френска или под американска юрисдикция.

Продължавам да търся. Тракам по клавишите. Марк се е вторачил безмълвно в сака.

— Ето, намерих! Американското министерство на търговията. „Плавен“ и „излишен товар“ са названия за два вида корабни останки в морето. „Плавен“ са останките в морето, което не са умишлено изхвърлени зад борда, а са попаднали там най-често в резултат от злополука или крушение. „Излишният товар“ е изхвърлен преднамерено зад борда от екипажа на кораба в критична ситуация, най-често за да се облекчи товарът на плавателния съд. Разграничението е важно за морското право. — Вдигам поглед към Марк. — „Плавеите подлежат на връщане на първоначалния им собственик, докато права към излишните товари може да предяви онзи, който ги намери. Ако товарът е ценен, откривателят му има право на приходите от евентуалната му продажба.“

Спирам да чета. Марк намръщено зарейва поглед над лагуната. Накрая казва:

— Е, явно въпросът е какво сме намерили: плавен или излишен товар.

— Аха — съгласявам се и облизвам устни.

Трябва да се върнем на мястото и да установим. Да се върнем в хартиения кръг и да проверим има ли следи от плавателен съд, претърпял крушение. Едно е, ако собственикът на вещите е потънал по време на бурята и е изгубил този сак. Но е друго, ако е изхвърлил товара и е избягал. Ако под водата, под онази хартия не намерим нищо, тогава ще бъдем с два милиона по-богати.

— Ако намерим следи от потънал плавателен съд, просто ще върнем сака. И ще съобщим. Но ако долу няма нищо… Ако сакът е изоставен, мисля, че нямаме проблем. Всичко ще бъде наред, Марк.

Отивам да си взема студена вода от хладилника. Отпивам и му подавам бутилката.

— Нали?

Той също отпива. Прокарва ръка през косата си.

— Да, ще се върнем на мястото утре — съгласява се.