Нещо във водата

41

Събота, 24 декември

Какво се случи после

Минаха вече два месеца, откакто се обадих да съобщя за изчезването на Марк. Полицейският екип ми поиска всичко: телефонни номера на приятели, адреси, близки, служебни контакти. Дадох им компютъра му, банковите му данни, обясних им кои места посещава най-често. Разказах им за уволнението му. За споровете ни по този повод и как съм била убедена, че ще се оправим. Казах им и за новите му делови планове. За Хектор. И какво ми беше заявил Хектор по телефона онзи ден. Казах им всичко, което ме попитаха. Взеха дори старата му четка за зъби за ДНК.

Три дни по-късно на прага ми цъфна и инспектор Фостър. В отдела му получили информация за връзката ми с друго разследване. Изчезването на Марк не беше разследвано от отдела по антитероризъм, разбира се, но беше обострило интереса им. Анди ме осведоми, че посещението му не е официално, но искал да ми зададе няколко въпроса. Аз им отговорих, защото си спомних, че не бях отговорила на няколко негови обаждания, и бузите ми виновно пламнаха. Сигурно не е за вярване как така един и същ човек се оказва свързан с изчезването на двама други, без всъщност да е замесен. Ако съм научила нещо напоследък обаче, то е, че животът понякога е странно хаотичен.

Трудно ми беше да убедя Анди, че няма нищо съмнително. Но все пак може и да съм много други неща, но не членувам в терористична организация. Нямам нищо общо с изчезването на Холи и с полета й до Сирия. Марк също е много други неща, но не е избягал в Сирия като Холи. Отне ми известно време да убедя Анди в този факт и ако от полицията не подслушваше телефона ми преди, сега вече със сигурност го правеха.

Внимателно следя новините дали ще се появи нещо за паднал самолет, но през последните два месеца няма нищо. Хората от самолета сякаш са изчезнали безследно. Често си мисля за тях на океанското дъно и се питам дали са още там, в мрака, пристегнати от коланите на седалките си. Опитвам се да не го правя, но не мога да се спра.

Все се питам и какво е имало на онази флашка, защо е била толкова важна за мъжа в гората и вероятно за неговите работодатели. Много съм мислила по въпроса. За онези безкрайни файлове с криптиран текст — дали са били банкови сметки, сведения за фирми, собствени имена, адреси? Помня имейлите, които намерих в руския акаунт от Бора Бора. Кухи фирми. Оръжие. Хакерски данни. Не знам. Може би. Но се радвам, че нямах възможност да ги разкриптирам. Пък и какво щях да правя с информацията?

Старая се да не звъня на Еди след посещението на полицията. За късмет, следващото интервю с него е насрочено за началото на месеца, след освобождаването му. С Фил ходихме в дома му. В къщата на Еди Бишъп. И Саймън беше там. И Лоти. Сигурно Еди и дъщеря му са се сдобрили, един бог знае как. Саймън имаше право — явно плачът на Лоти е бил добро начало. Сигурно Еди е много убедителен, а Лоти изглеждаше щастлива.

След снимките Фил ни остави насаме за няколко минути, докато отскочи до тоалетната. Лоти и децата гледаха анимационни филми в хола. Еди отново ми благодари за услугата, за това, че съм говорила с дъщеря му. И ме прегърна.

Когато ме придърпа към себе си, прошепна:

— Всичко наред ли е вече, сладурче?

— Всичко е наред, Еди — прошепнах в отговор.

— Радвам се да го чуя. Ще поискам да ми направиш още една услуга. По някое време. Неголяма. Ще се справиш — каза той и ме пусна с лукава усмивка.

Саймън ни се ухили широко.

— Пази се, Ерин. Той е голям разбойник, така да знаеш.

И аз, мисля си. Беше ми приятно там. Чувствах се добре дошла. Приета. Май вече съм част от групата. Още една услуга. Трябваше да го предвидя. Той обаче ме пази. Знам го. Освен това съм му задължена, нали?

В момента съм в къщата на Алекса. За тази седмица. Бегълка от собствения си живот. Просто не искам да бъда сама у дома в коледната сутрин. Дори да ми дават всички пари на света.

Алекса и баща й ме поканиха. Чувам ги как се суетят в кухнята долу. Довечера ще хапнем шунка. Явно им е коледна традиция. Нови традиции. Нови начала. И двамата много ме подкрепяха след изчезването на Марк.

Знам какво си мислите. Започвам сама да вярвам на лъжите си. Да, имате право, но предпочитам да вярвам на своите лъжи, отколкото на истината в очите на Марк в онази просека.

Понякога ми се струва, че го чувам нощем да шумоли в мрака на спалнята ни. Вече не гася светлината в коридора, когато си лягам. И държа нещо тежко до леглото.

Нося детето на Марк. Нашето дете. Бременна съм в двайсет и първата седмица. Второто тримесечие. Имам коремче. Според приложението на телефона ми бебето е колкото грейпфрут. Сърцето й е изцяло оформено и бие три пъти по-бързо от моето. По-жива е сега, отколкото аз някога ще бъда. Не знам как, но съм сигурна, че е момиче. Просто знам.

Осеменяването на Алекса се оказа успешно. Две седмици след посещението на полицията у дома с Фил и Дънкан отново бяхме в кабинета на доктор Прахани, за да заснемем как Алекса научава новината. Беше хубав ден. Тя забременя малко след мен. Странно как се подредиха нещата. Приятно ще бъде да споделям всичко с някого, а нямам връзка с Каро, откакто се случиха събитията. Е, няколко разговора по телефона, едно кафе, но нищо повече. Не че се сърдя — Каро ми напомня каква бях преди, а не съм сигурна, че вече разбирам тази личност.

Едва ли някога ще разкажа на Алекса всичко, което се случи, макар че доста се сближихме. Тя ми каза да загърбя преживяното. Разбира се, подозира, че Марк е избягал… моят изчезнал съпруг. Само че съветът й ми свърши работа — Алекса ме посъветва да не допускам случилото се да предизвика гнева ми или да ме съкруши, а да помня, че всички губим нещата, които обичаме най-много, но не бива да забравяме какви щастливци сме, че изобщо сме ги имали. Определено ще послушам съвета на Алекса. Тя ме разсмива, а отдавна не ми се е случвало. Случва се в живота да се появи подходящият човек в подходящия момент. Но после се замислям за Марк и, разбира се… появяват се и неподходящи хора, нали? Понякога трудно различаваш едните от другите. Може би някой ден ще споделя с Алекса всичко. Ще видим. В крайна сметка тя ми разказа своята история.

Няма да пипам парите, докато не се роди детето. Дотогава ще се справям с ипотеката. Ще мога да продам къщата веднага след като получа право да се разпореждам с финансите на Марк след няколко месеца. Но едва след седем години официално ще го обявят за мъртъв.

Мога да чакам дотогава. Търпелива съм. Ще продължа да работя, да снимам. Ще направя още една услуга на Еди. Ще си помагам с парите от Швейцария, когато тя се роди, а когато дъщеря ми стане на седем и аз официално съм свободна, може да заминем от страната. Може би просто ще вземем парите и ще избягаме. Още не знам. Ще видим. Но очаквам бъдещето с вълнение. Нашето бъдеще.

В 19:39 часа Алекса ме вика от кухнята. Горе съм, лежа в стаята за гости, в моята стая. Вика ме само веднъж. Ясно. Силно. И в гърдите ми се поражда чувство, което не съм изпитвала от два месеца. Страх. Остър, внезапен, напрегнат. Познавам по тона й. Нещо се случва. Подготовката на коледната трапеза е спряла. Къщата е зловещо притихнала. Запътвам се по посока на звука от телевизора в уютната им кухня. От затворената фурна ухае на печена шунка с кленов сироп. Алекса и баща й стоят като вкаменени с гръб към мен, безмълвно вторачени в телевизора на стената. Не се обръщат, когато влизам. Заставам до тях и новината ме връхлита. На екрана Би Би Си предават на живо от търговска улица — лондонска улица, може би Оксфорд Стрийт. Само че няма хора. После виждам полицейския кордон. Блокирали са цялото платно. Случва се в момента. Репортажът е на живо.

Гледаме ужасени как приклекнала фигура изведнъж се втурва откъм украсената с коледни лампички витрина на магазин. Напуска укритието си слепешката и хуква към широкото празно платно на улицата. Човекът тича бързо към полицейския кордон, приведен и уплашен. Бяга от нещо, което не виждаме, от нещо страховито.

Под кадрите тръгват надписи.

РЕПОРТАЖ НА ЖИВО ОТ МЯСТОТО НА ИНЦИДЕНТ… ДВЕ ЖЕРТВИ. ДВАМА НАПАДАТЕЛИ. ВЪОРЪЖЕНА ПОЛИЦИЯ.

Ако говори репортер, не го чувам. Всичко край мен притихва, когато в ъгъла на екрана се появяват две снимки. Двамата нападатели. Веднага разпознавам лицата.

Алекса се обръща и ме поглежда. Иска да се увери, че виждам същото като нея. Снимката е на Холи. На моята Холи. Взирам се отново в екрана. В бледото младо лице на Холи. Не е полицейска снимка, каквато правят на арестуваните — това е първата ми мисъл. Не знам защо, но това ми хрумва най-напред. Показват любителска снимка. Отпреди затвора. Отпреди опожарения автобус. Отпреди всичко това. И тогава проумявам толкова внезапно, че дъхът ми секва. Случила се е ужасна трагедия. Този път Холи е направила нещо страшно. Нещо наистина много страшно.

Спомням си думите й. От онзи ден в затвора, когато я попитах какво смята да прави после. „Тепърва ще видим. Но очаквай… велики дела.“

Тя ми го каза. Предупреди ме, че ще го направи, нали? Аз знаех. В известен смисъл винаги съм знаела — не за плана им, очевидно, но някак знаех.

Какво можех да сторя обаче? Какво би могъл да стори който и да било? Не можеш да спасиш всички. Понякога е достатъчно да спасиш себе си.