Нещо във водата

3

Понеделник, 11 юли

Телефонното обаждане

Миналата година от свързана със затворите благотворителна организация най-после получих съфинансиране за първия си самостоятелен проект. Вече се реализира след дългогодишно проучване и планиране: мой пълнометражен документален филм. Успях да се справя с цялото проучване и подготовка, докато същевременно работех по проекти и на свободна практика, а заснемането на интервютата трябва да започне след девет дни. Вложила съм много от себе си в тази продукция. Планирането приключи, сега можем само да чакаме резултата. Очертава се важна година. За мен. За нас. Филмът, сватбата — като че ли всичко се случва едновременно. На мен наистина ми се струва, че се намирам на онзи вълшебен етап от живота си, когато всички планове, за които мечтаех на двайсет и няколко години, най-сетне се реализират, всички едновременно, като че ли умишлено съм ги направлявала, макар да не помня да съм го правила съзнателно. Сигурно така се получава в живота: отначало нищо, а после всичко наведнъж.

Идеята за филма наистина е проста — хрумна ми една вечер, докато разказвах на Марк какво е да учиш в пансион. Вечер, след като угасяха лампите, ние, момичетата, часове наред си говорехме в тъмното какво ще правим, когато най-сетне се приберем у дома. Какво ще ядем, когато можем да избираме храната си. Фантазирахме си до безкрай за тези въображаеми трапези. Натрапчиво ни преследваше йоркшърски пудинг със сос грейви или коктейлни наденички на клечка. Представяхме си как ще се обличаме, когато можем сами да избираме облеклото си, къде ще ходим, какво ще правим, когато се сдобием със свободата си. А после Марк казваше колко пансионът му прилича на затвор. И че ние сме си мечтаели за дома съвсем като затворнички.

Така се роди идеята за документалния филм. Сюжетът е прост. Чрез интервюта и нережисирани кадри ще проследи трима осъдени по време на престоя им в затвора и след него: две жени и един мъж, които разказват за своите мечти и копнежи за свободата преди и след освобождаването си. Днес ще проведа последния си предварителен телефонен разговор с третия затворник, после ще интервюирам на живо всеки от участниците в затвора, преди освобождаването им. Засега съм говорила няколко пъти с двете жени, но ми беше много по-трудно да си осигуря достъп до мъжа. Днес най-сетне ще проведем своя мъчно извоюван телефонен разговор. Днес очаквам обаждане от Еди Бишъп. Прословутият Еди Бишъп, един от последните живи гангстери от лондонския Ист Енд. Напълно автентичен, способен да те накълца, собственик на казина и нощни клубове, говорещ кокни гангстер. Член на бандата на Ричардсън, а след това — душата на най-голямата престъпна група, действаща на юг от реката в Лондон.

Вторачила съм се в телефона у дома. Не звъни. А би трябвало. Часът е 13:12, а аз чакам обаждането от затвора „Пентънвил“ дванайсет… не, вече тринайсет минути. Обажданията от другите участници във филма ми, Алекса и Холи, си бяха точно навреме. Чудя се какъв ли е проблемът и се моля Еди да не се е отказал, да не е променил решението си. Моля се и управата на затвора да не е променила своето. Трудно получих одобрението им за всяко нещо, затова ще провеждам интервютата сама. Само аз и фиксирана камера на статив. На този етап материалът ще бъде суров, което напълно отговаря на намеренията ми, затова се радвам. На втория етап, след като героите ми излязат от затвора, към мен ще се присъединят Фил и Дънкан.

Фил е оператор, когото познавам и на когото имам безрезервно доверие — има страхотно око и сходен с моя вкус, което звучи малко претенциозно, съзнавам го, но ви уверявам, че е важно. С Дънкан сме работили заедно няколко пъти. Забавен е, но най-важното е, че е много по-добър, отколкото мога да си позволя. Дънкан и Фил ще се примирят с по-ниско заплащане по моя проект — финансирането е добро, но не е страхотно. За късмет, идеята им харесва колкото и на мен и силно вярват в проекта.

Преглеждам трудно придобитите ми разрешения от Министерството на правосъдието и Службата по затворите на Нейно величество. Повече от всичко ми се иска филмът да не бъде конвенционален портрет на затворници, а да се опита да покаже тези трима души като изявени личности независимо от техните присъди. И Холи, и Еди излежават между четири и седем години за престъпления без причинена смърт. Присъдата на Алекса е доживотна с право на предсрочно освобождаване, следователно четиринайсет години. Дали обаче присъдите разкриват що за хора са тези тримата? Подсказват ли кой е по-опасен? Кой е по-добър? На кого можеш да имаш доверие? Ще видим.

Дръпвам телефона заедно с кабела към канапето и се настанявам с него под прозореца. Проникващото през листата слънце на Северен Лондон сгрява раменете и тила ми. Британското лято се е позастояло тази година. Обикновено имаме няколко истински летни дни, но този път слънцето все още припича. Вече три седмици. Казват, че няма да продължи дълго, но всъщност продължава. Марк е на работа и в къщата е тихо. Чуват се само приглушеното боботене на камиони и бръмченето на скутери откъм главната улица. Надниквам към задната градина — по зида минава котка, черна, с бели лапи.

Наложи се да искам услуги от всичките си познати, за да стигна дотук. Фред Дейви, режисьорът, който ми даде първата ми работа, гарантира за мен с писмо до министъра на правосъдието. Сигурна съм, че двете номинации на Фред за БАФТА и за „Оскар“ са подпомогнали каузата ми много повече от синопсиса, с който представям филма. Ай Ти Ви вече прояви интерес към излъчването му, а Канал 4 препоръча работата ми с друго писмо — вече бяха излъчвали два от късометражните ми проекти. Филмовото ми училище също ме подкрепи, разбира се. Галерия „Белият куб“ ми даде препоръка, доколкото изобщо можеше да ми бъде от полза пред Министерството на правосъдието. Така направиха и всички продуцентски компании, за които бях работила като независим сътрудник, а също и организацията „Криейтив Ингланд“, която помогна много за финансирането.

Освен това имам Еди Бишъп. Той е големият удар, върховната мечта за всеки автор на документални филми. Благодарение на това интервю получих финансиране. Така че телефонното обаждане, което очаквам, е много важно. Еди е голяма работа.

Може и да не знаете, но историята на Еди е част от историята на британската престъпност. Той се присъединил към бандата на Ричардсън осемнайсетгодишен, точно когато били на върха на славата си през 1966-а — годината, когато Англия спечели Световната купа.

Еди бил подходящ за престъпния свят. Благонадежден, директен, изпълнителен. Каквато и задача да му поставиш. Бързо станал незаменим за братята Ричардсън, до такава степен, че когато накрая ги арестували през лятото на 1966-а, Еди Бишъп се погрижил всичко да върви гладко, докато те и останалите от бандата са зад решетките.

Говори се, че Еди възстановил цялата престъпна мрежа в Южен Лондон и я управлявал четирийсет и две години, докато не го арестували за пране на пари. Четири десетилетия Еди управлявал Южен Лондон, проправял си път в града чрез убийства, побой и изнудване, а успели да го осъдят само на седем години за пране на пари.

Зън-зън.

Телефонът пронизва тишината. Писклив, настойчив и аз веднага се изправям на нокти.

Зън-зън. Зън-зън.

Внушавам си, че всичко е наред. И преди ми се е случвало с другите участници във филма. Всичко е наред. Колебливо поемам дъх и вдигам слушалката.

— Ало?

— Ало, с Ерин Лок ли говоря?

Гласът е рязък, на жена, към четирийсет и пет годишна. Не каквото очаквах. Очевидно не е Еди Бишъп.

— Да, Ерин Лок е.

— Обажда се Даян Форд от затвора „Пентънвил“. Имам обаждане от господин Еди Бишъп за вас. Да ви свържа ли, госпожице Лок?

Даян Форд звучи отегчено. Не се интересува коя съм, нито кой е той. За нея е поредният телефонен разговор.

— Ами, да, благодаря, Даян.

И тя изчезва. Чува се тихо прещракване и после сигнал за изчакване.

Еди никога не е давал интервю. Не е казвал нито дума за нищо. Никога. И за секунда не вярвам, че аз ще разплета неговия случай. Дори не съм сигурна, че го искам. Еди е бил професионален престъпник по-дълго, отколкото съм живяла. Нямам представа защо се съгласи да участва в документалния ми филм. Прави ми впечатление на човек, който не върши нищо без причина, и допускам, че скоро ще установя каква е тя.

Отново поемам колебливо дъх. И ме свързват.

— Еди е на телефона.

Гласът му е плътен, сърдечен. Силен кокни акцент. Чувствам се странно.

— Здравейте, господин Бишъп. Радвам се да ви чуя. Аз съм Ерин Лок. Как сте днес?

Добро начало. Много професионално. Чувам го как се размърдва, намества се.

— Здрасти, сладурче. Приятно ми е да те чуя. Лок, така ли? Значи още не си Робъртс? Кога е големият ден? — пита ме той закачливо, непринудено.

Долавям усмивката в тона му. Хубав въпрос при други обстоятелства и аз, аха, да се усмихна, но нещо ме спира. Защото просто няма откъде Еди да знае за предстоящата ми сватба, за смяната на името и за Марк, освен ако не ме е проучил. Той е в затвора, следователно е поръчал на някого. А проучването ми е по-сложно от обикновено търсене в интернет. Не присъствам в социалните медии. Нямам профил във Фейсбук. Всеки добър автор на документални филми знае какво можеш да постигнеш със солидна доза информация от социалните медии, затова страним от тях. С две думи, Еди Бишъп току-що ми съобщи, че е наел професионалист. Държи юздите и знае всичко за мен. За Марк. И за нашия живот.

Не отговарям веднага. Той ме изпитва. Не ми се иска да сгафя още в началото на играта.

— Явно и двамата сме се проучили, господин Бишъп. Открихте ли нещо интересно?

В миналото ми няма нищо противоречиво, никакви скелети в гардероба. Знам го, но въпреки това се чувствам уязвима, заплашена. Това е демонстрация на сила, словесна линия в пясъка. Еди може и да е зад решетките от седем години но иска да ми покаже, че все още държи нещата в свои ръце. Ако не ми го беше показал толкова директно, щях да се ужася.

— Много насърчително, бих казал. Успокоих се, сладурче. Предпазливостта не е излишна — казва той.

Еди е решил, че съм безопасна, но иска да ми даде да разбера, че ме държи под око.

Продължавам нататък, изправям се и се опитвам да разплета телефонния кабел и да вляза в работен режим.

— Благодаря ви, че се съгласихте да участвате. Много съм признателна и ви уверявам, че ще провеждам интервютата възможно най-непредубедено и открито. Аз не създавам изкупителни жертви, просто ще разкажа историята ви. Или по-скоро, ще ви дам възможност сам да я разкажете. Както пожелаете.

Надявам се да знае, че съм искрена. Сигурна съм, че мнозина вече са се опитвали да му пробутат някоя измишльотина.

— Знам, сладурче. Защо си мислиш, че се съгласих? Ти си рядка птица. Само да не ме подведеш, ясно?

Той оставя думите да попият в съзнанието ми за няколко секунди, преди да свали напрежението, да заговори по-лековато.

— Както и да е, кога започва всичко? — Тонът му е бодър, делови.

— Ами интервюто на живо е насрочено за двайсет и четвърти септември, тоест след два месеца и половина. Освобождаването ви е в началото на декември. Може да уговорим и снимките след излизането ви малко след това. Ще ни позволите ли да ви следваме в самия ден на освобождаването? — питам аз.

Вече съм в стихията си, плановете ми дават плод. Голяма работа ще е, ако успеем да снимаме излизането на Еди от затвора съвсем нережисирано.

Гласът му прозвучава отново сърдечен, но ясен:

— Честно казано, скъпа, за мен не е идеално. Тогава ще ми е малко в повече, нали ме разбираш. Дай ми ден-два, а? Така устройва ли те?

Преговаряме. Той е склонен да ми даде нещо, което определено е добър знак.

— Разбира се. Ще изгладим нещата в крачка. Имате номера ми, просто ще поддържаме връзка, когато му дойде времето. Не е проблем.

Наблюдавам как котката се прокрадва по оградата, извила гръб и навела глава.

Еди кашля в слушалката.

— На този етап искате ли да ме попитате нещо за интервютата или за графика, господин Бишъп?

— Не, мисля, че приключихме за днес, сладурче. Наричай ме Еди. Приятно ми беше да си поговорим, Ерин, след всичко, което съм слушал за теб.

— На мен също, Еди.

— Добре. И предай поздрави на Марк, нали, скъпа? Готин тип изглежда.

Той подхвърля забележката нехайно, но дъхът ми секва. Значи е проучвал и Марк. Моя Марк. Не знам какво да кажа. Паузата, която правя, прераства в затишие по линията. Той го запълва.

— Как се запознахте?

Той оставя въпроса да увисне във въздуха. Мамка му. Разговорът ни не е за мен, не биваше да е за мен.

— Това не е твоя работа, Еди, ясно? — казвам и се насилвам той да усети усмивка в тона ми.

Думите излизат гладко и уверено, и, странно защо, с нотка сексапил. Напълно неуместно, но и някак напълно уместно.

— Ха! Не. Имаш право, сладурче. Не е моя работа.

Еди се разсмива. Чувам как смехът му отеква по коридора в затвора.

— Много добре, скъпа, много добре.

И ето ни, влязохме в релси. Явно се разбираме. Аз и Еди Бишъп.

Усмихвам се — този път искрено. Усмихвам се в празната си дневна сама, окъпана от слънцето.