Нещо във водата

34

Четвъртък, 29 септември

Дама в беда

Повдигам изолацията, изваждам топлия плик и го отварям.

Флашката я няма. Не е тук. Късият и дебел предмет, който опипах през найлона по-рано, е празната кутия. Флашката вътре я няма. Изчезнала е.

Вторачвам се невярващо. Какво означава това? Стоя на тавана, задъхана от тичането от спирката на метрото до тук, по кожата ми се търкалят капки пот, с мъка поемам дъх. Къде е? Вече са идвали, така ли? Не, не е възможно. Щяха да направят с нас каквото пожелаят. Напомням си, че в къщата сме били само аз и Марк. Трябва да е бил Марк. Какво е направил? Изхвърлил ли е флашката? Или я е скрил на друго място, в случай че прослушам съобщението и се опитам да я намеря. Включвам телефона си и проверявам колко е часът. Марк вече лети. Не мога да се свържа с него. Отново започва да ми се гади, отпускам се тежко върху една от гредите на тавана. Не трябваше да се напрягам. Да тичам толкова.

Отново поглеждам дисплея на телефона си. Ще му пиша.

Чух съобщенията на гласовата поща!

Защо не ми каза?

Къде е?

Поглеждам съобщенията с палец над копчето „изпрати“. Не, не бива така. Звучи гневно. Твърде паникьосано. Сигурно има сериозна причина да не ми каже, аз също не съм му казала много неща. Изтривам всичко. И вместо това пиша:

Марк, обади ми се, като кацнеш.

Обичам те ххх

Изпращам го. Така е по-добре. По-късно ще ми обясни. Сигурно е скрил флашката, да не би да се опитам да направя някоя глупост. Започвам да гадая къде може да е. Дали Марк знае какво има на нея? Иска ми се и аз да разбера. Някъде в къщата ще е. Къде другаде?

Започвам от спалнята. Проверявам на обичайните скривалища. Живеем заедно вече четири години, сигурна съм, че ги знам всичките. Проверявам чекмеджето на нощното шкафче, малката кутийка с код вътре. Кодът е рождената му дата, но вътре има само чужда валута. Надниквам под матрака от неговата страна — веднъж Марк скри там билети за концерт на Пати Смит, купени за рождения ми ден, но не намирам нищо. Претърсвам джобовете на дядовото му палто в гардероба, стари кутии за обувки на горните рафтове.

После отивам в банята, поглеждам в кутията с одеколона в дъното на шкафчето, тършувам в бюрото му, в старото му куфарче — нищо, нищо, нищо. Добре я е скрил. Или е я е взел със себе си. Може би още не ми вярва. Аз обаче знам, че Марк не би взел флашката със себе си. Ако има вероятност да я изгуби, не би я взел. Ако я е скрил от мен, ще бъде някъде тук — някъде в къщата. И сега вече ме обзема гняв. Обръщам всичко с главата надолу. Претърсвам всеки сантиметър. Измъквам всичко. Изпразвам пълен пакет с ориз, дръпвам чаршафите от леглата, проверявам тапицериите, завесите, чантите. Нищо.

Стоя потна и задъхана насред изтърбушената къща. Вие ми се свят, гади ми се. Натоварила съм се твърде много. Трябва веднага да вдигна нивото на кръвната си захар, ако не заради себе си, то заради бебето. Отпускам се тежко насред дневната и придърпвам цяла торба от лондонския „Либърти“, пълна със сватбени подаръци. Бъркам на дъното и измъквам кутия с трюфели. Трюфели с розово шампанско. Ще свършат работа. Отварям капака и бръквам. И я намирам. Просто ей така. На дъното на кутията с трюфели. По дяволите, Марк. Какво си намислил?

Изтощена, изяждам трюфелите в победоносно мълчание. В компанията на флашката. Денят гасне край мен.

По едно време в тъмното звънва телефонът ми. Измъквам го изпод отломките от своето тършуване. Марк е. Явно е кацнал.

— Ало?

— Здравей, скъпа. Всичко наред ли е?

Звучи притеснен. Може ли да е научил?

— Марк. Защо си я скрил?

Няма смисъл от заобикалки. Не ми е останала капка сила. Обидена съм.

— Кое? За какво говориш?

Звучи развеселен. Чувам оживлението зад гърба му. Той е в другия край на света.

— Марк, говоря за флашката. Защо ме излъга? Защо си я скрил? Защо не ми каза за съобщенията?

Усещам как очите ми се пълнят със сълзи. Но няма да се разплача.

— А, да… Чудех се кога ще стигнем до това. Намери ли я? Погледна ли какво има на нея?

— Да. Не. Току-що я намерих. — Поглеждам флашката в сумрака — изглежда съвсем невинно в дланта ми.

— Ерин, скъпа, съжалявам, но те познавам прекрасно. Прослушах съобщението. Налагаше се след случилото се със семейство Шарп. Онзи мъж иска само флашката, нищо повече. Трябваше да разбера защо му е толкова важна. Затова проверих и онова, което видях, ме разтревожи. Исках само да те предпазя. Знаех обаче, че рано или късно ти също ще погледнеш и ако чуеш това гласово съобщение, няма да се сдържиш и ще потърсиш флашката. Затова я скрих. — Дава ми секунда да обмисля казаното. — Явно не съм я скрил добре. Извинявай, но искам да ми обещаеш, че няма да гледаш какво има на флашката. Моля те. Просто я остави, докато се прибера. Обещаваш ли?

За пръв път го чувам да говори толкова сериозно, толкова притеснено.

— Обещай ми. Просто я върни, където си я намерила, скъпа. А когато се върна, заедно ще я изгорим. Обещаваш ли?

Боже, наистина ме познава прекрасно.

— Добре — прошепвам.

Тъжно ми е, но не знам точно защо. Може би защото не може да ми се има доверие.

— Обичам те, Марк.

— Страхотно. Слушай, Ерин… извинявай. Не знаех какво друго да направя. Може би трябваше да ти кажа.

Не, постъпил е правилно. Не биваше да правя всички онези неща.

— Не, сторил си каквото трябва — уверявам го. — Обади ми се, ако ти трябва нещо.

— Обичам те.

И после затваря.

Аз съм съсипана, объркана и невероятно жадна. Наливам си чаша вода от хладилника. Обхождам с поглед красивата ни кухня. Ръчно изработените плотове, хладилника за вино, плочките на пода, радиалното подово отопление, което усещам през чорапите си. Оглеждам кухнята, осакатена от моето налудничаво тършуване, тигани и тенджери, пакети с храна и почистващи препарати, пръснати навсякъде. И сред всичко това забелязвам лаптопа си. Дори не се замислям — залитайки, се добирам до него и отварям капака, изваждам флашката от плика и я пъхвам.

На десктопа се появява иконка на ново устройство. Кликвам два пъти отгоре. Отваря се прозорец. Файлове. Кликвам върху първия. Отваря се. Текст.

Кодиран. Многобройни страници криптиран текст. Многобройни криптирани файлове. Напълно неразбираеми. Не знам какво пише. Дори не знам какво представляват.

Не го разбирам, не мога да го накарам да проработи и това ме изпълва с ужас. Може би Марк знае какво означава. Нещо банково. Но защо тогава ще ме предупреждава? Нямам представа какво гледам. Вече дишам плитко, защото дори на мен ми става ясно, че информацията е важна. Тази флашка не бива да е у нас. Не е за хора като нас. И не мога да призная пред Марк, че съм погледнала. Вече съзнавам пределно ясно, че съм нагазила в дълбоки води.

Кои са тези хора? И какво е това? Заради него ли са убили семейство Шарп? Защо е толкова важно за тях? Защо не се интересуват нито от парите, нито от диамантите? Защо тази флашка струва два милиона евро?

Ще умрем ли заради нея?

Трябва да помисля. Изваждам флашката и внимателно я прибирам в пликчето. Дишам, Ерин. Мисли.

Добре. Какво да правя?

Най-напред трябва да разбера какво има на флашката. Ако успея да разбера това, ще знам с какви хора си имам работа. Помня имейлите от Бора Бора. Кухите фирми. Листовете, които се носеха по водата. Кои са тези хора? На какво са способни? Доколко сериозна е опасността, на която сме изложени? Ако успея да разкодирам файловете, ще узная. Ако е нещо ужасно, може би трябва да отида в полицията. Още сега? Но първо искам да узная. Трябва да разбера какво има тук.

Нямам представа как се разкодира флашка. Май обаче познавам човек, който знае. Пъхвам флашката в джоба си, грабвам палтото. Мобилният на Еди е записан на гърба на картичката с букета от днес сутринта. Аз, Ерин Робъртс, имам пряк достъп до незаконния мобилен телефон на Еди Бишъп в затвора. А какъв е смисълът човек да има познанства, ако не ги използва? Измъквам картичката измежду цветята, докато минавам покрай тях в коридора, и изхвърчам от къщата.

На Лордшип Роуд има разбита телефонна кабина. Минавала съм покрай нея с колата много пъти и съм се чудила (а) защо никой никога не мете и не събира счупените стъкла и (б) кой използва това страховито нещо. Е, докато крача стремително по дългата улица от градското предградие към кабината, осъзнавам, че днешната щастливка съм аз.

Наистина не помня кога за последен път съм говорила от уличен телефон. Може би като ученичка? Обаждах се у дома с монети от десет пенса, подредени по ръбчето на кабината.

Когато стигам там, положението се оказва още по-лошо. Останала е само куха пластмасова клетка, застлана с килим от матови парчета стъкло, а от пукнатините в пътната настилка са избуяли бурени. От зейналите рамки висят паяци, мудни и опиянени във влажния въздух. Поне съм съвсем на открито и не мирише толкова на урина.

Ровя в джоба на палтото си за дребни. В дланта ми се озовава голяма монета от два паунда. Идеално. Набирам номера на Еди.

Когато се обажда, явно дъвче нещо. Поглеждам часовника си: 1:18, обяд. Опа.

— Здравей, Еди, извинявай, че те притеснявам. Ерин се обажда. Намерих номера ти в букета. Обаждам се от телефонна кабина, така че…

Искам да му кажа, че може спокойно да говорим, обаче какво знам аз. Нека той да прецени.

— А, да. Здравей, миличка. Добре ли си? Проблеми ли имаш?

Престава да дъвче. Чувам как някъде в „Пентъвил“ Еди изтрива устни с хартиена салфетка. Надзирателите знаят ли за мобилния му? Няма да се учудя, ако знаят и просто си затварят очите.

— Не, нямам проблеми, но имам въпрос. Не знам дали познаваш… или познаваш някой, който познава… — Млъквам. — Може ли да говоря по това?

Не искам да се уличавам в престъпление. Не искам да влошавам положението още повече.

— Всичко е наред, сладурче. Има ли някой край теб? Някой да те наблюдава? Камери?

Оглеждам горната част на лампите, дъхът ми засяда в гърлото. Избрах тази улица, защото е най-безлюдната около нас, няма почти никакви пешеходци, но вече започва да се съмнявам: може би на всички лондонски улици има някакви охранителни камери? Не забелязвам обаче нито насочени продълговати апарати, нито малките обли устройства. Струва ми се, че сме в безопасност.

— Няма хора, няма и камери — съобщавам в слушалката.

— Тогава всичко е наред.

Долавям усмивка в тона му. Предизвикала съм интереса му.

— Извинявай, че отново те безпокоя, но току-що изпаднах в деликатно положение. Разбираш ли от криптиране на файлове, Еди? Познаваш ли някой, с когото бих могла да разговарям? Важно е.

Старая се от тона ми да не личи колко е спешно. Не ми се иска да го уплаша. Не ми се иска и да звуча прекалено фамилиарно. В крайна сметка го моля за поредната услуга, но този път няма какво да му предложа в замяна.

— Компютри значи! Да, имаме човек. Добре, кажи ми главното, а аз ще му звънна и ще видим как ще постъпим. Харесаха ли ти цветята, сладурче? Помолих да бъде нещо много хубаво и изискано, но човек никога не може да е сигурен каква ще я свършат, нали?

Еди е голяма симпатяга. Замислям се за огромния букет в коридора. При различни обстоятелства с Еди сигурно щяхме добре да се разбираме.

— Извинявай, Еди. Да, много ми харесаха. Прекрасни са. Букетът беше много изискан, благодаря. Радвам се, че бях полезна.

— Така е, сладурче, така е. Дъщеря ми е всичко за мен. А сега ми обясни какъв е проблемът.

— Така. Имам една криптирана флашка. С две думи, не съм сигурна с какво си имам работа. Трябва да разбера какво има на нея.

— Откъде я имаш? — Тонът му е станал сериозен.

— Не мога да кажа. Не съм сигурна какво е това. Трябва да разбера какво има на флашката, за да знам с какви хора си имам работа.

— Чуй ме, Ерин, бързам да те прекъсна. Не е нужно нищо да знаеш. Затова направи услуга на всички и зарежи тая работа. Ако флашката е на някой друг и той си направил труда да я криптира, не ти трябва да знаеш какво има на нея. Защото са лоши неща, които притежателите не искат никой да разбира.

Дали Марк е прочел файловете? Замислям се за многобройните страници. Възможно ли е Марк да се е досетил какво означават? Дали той вече не знае твърде много?

— Инстинктът ми подсказва да направиш копие на флашката. Сигурно ще предадеш оригинала, ще направиш замяна, нали?

— Ами… да. Ще го направя.

Не съм планирала толкова напред. За секунда изпитвам толкова силно облекчение, че свят ми се завива. Обаждането на Еди беше правилен ход. Той знае много за подобни хора.

— Така, добре… Направи размяната на четири очи. Вземи и копието, в случай че се опитат да правят мръсно. И не им давай нищо, преди да получиш парите. Допусна тази грешка онзи ден със Саймън, научих за нея. Много е трогателно, сладурче, но не се прави така. Осъществяваш размяната, след като парите са в сметката ти, не преди това. Разбра ли?

— Да, да. Благодаря, Еди — отговарям.

Странно е да се държа толкова искрено с един престъпник. На него мога да кажа повече, отколкото на Марк. Знам, че Еди има право. Трябва просто да приема предложението. Да се постарая да се подсигуря добре и да го направя. Еди би постъпил така.

— Имаш ли нужда от някой, който да ти помогне за размяната? Да поръчам на Саймън? — пита ме той тихо.

Сякаш въпросът е личен. Еди се тревожи за мен.

— Ами мисля, че ще се справя. Но да ти кажа ли как е минало?

Съзнавам, че съм уязвима. Дама в беда. Ще ми се да беше допълнителна манипулация от моя страна, за да привлека помощта му, но не е. Както ви обясних, нагазих в дълбоки води. Не мога да допусна обаче Саймън или Еди да ми помагат. Не мога да действам на няколко фронта едновременно. Не знам дали мога да имам доверие на Еди и бандата му за тази работа. Той е престъпник все пак. Схващам иронията в това твърдение, но нали ме разбирате? Трябва най-напред да оправя тази каша сама.

— Добре, сладурче. Знаеш къде съм, ако ти потрябвам.

— О, Еди, имаш ли представа откъде мога да си набавя… защита?

Вероятно това е най-неубедителната молба за оръжие, която съм изричала някога, но подозирам, че ще ми трябва.

Той се умълчава за кратко.

— Умееш ли да си служиш? — пита делово.

— Да — лъжа го. — Мога.

— Ама ти си пълна с изненади. Няма проблем, сладурче. Саймън ще се отбие довечера да ти даде необходимото. Грижи се за себе си. Пази се. Трябва пак да поговорим, но следващия път се обади от друга кабина, от друг квартал. Забрави за Лордшип Роуд. Сменяй ги.

Как е разбрал откъде се обаждам? Призлява ми.

— Добре. Благодаря, Еди. Оценявам го.

— Добре, скъпа. До скоро. — И линията прекъсва.

Ще сложа край на това. Ще сложа край заради двама ни — заради Марк и мен. Не може да се скрием от онова, което предстои. Марк не знае какво прави. Няма как просто да скрие флашката в кутия и да се надяваме нещата да се подредят. Налага се да приключим започнатото, и то както си му е редът, защото вече съм напълно сигурна, че онези няма да престанат, докато не докопат флашката. Вече два пъти сме включвали телефона, сигурно са разбрали, че сме в Лондон. Въпросът е кога и къде да се срещнем. И при какви условия.

Замислям се за семейство Шарп, за тяхната съдба. Онези последни отчаяни глътки въздух и после — нищо. Само че разликата между тях и мен е, че те не са знаели какво ги очаква, не са били подготвени, изпаднали са в паника. Не са имали никакъв шанс. Аз обаче знам.

Отправям се към гара „Сейнт Панкрас“ и сред тълпата под огромния часовник включвам телефона. Пътници се изсипват от влакове на „Юростар“ през стъклените врати пред мен. Чуквам върху съобщенията, после върху прозорчето за писане.

ФЛАШКАТА Е У МЕН.

ГОТОВНОСТ ЗА РАЗМЯНА.

СЛЕДВАТ ИНСТРУКЦИИ ЗА СРЕЩА.

Натискам „изпрати“ и пъхвам телефона в джоба на палтото си. Сега ми трябва само подходящо място.

У дома цяла нощ гледам клипчета в Ютюб, за да се подготвя. Ако истински ме бива в нещо, то е да проучвам и не преставам да се изумявам колко много можеш да научиш от интернет. Гледам как се сглобява и разглобява пистолет, най-вече „Глок 22“.

Саймън ми донесе такъв и две кутии патрони преди два часа. Направих му чаша чай и той си тръгна заедно с нея.

Оттогава гледам клипчета: как се почиства пистолетът, как се поддържа, инструкции за безопасност, как се стреля, как се обезопасява преди и след употреба. Два часа по-късно доволно отбелязвам, че сглобяването и разглобяването не са по-трудни от подмяната на филтъра на кана „Брита“. Ако ви интересува.

Оказва се, че универсалната смазка WD-40 е приемлив заместител на масло за оръжия, стига да си склонен да смажеш отново пистолета си след три-четири дни. Моето оръжие трябва да е в изправност само един, а се надявам изобщо да не ми се налага да го използвам. Не мога да рискувам утре сутринта да отида в „Холанд енд Холанд“ на „Пикадили“, за да си купя масло за оръжие. В случай че от полицията ме наблюдават. Или Патрик. Или някой друг.

Пропускам поредното обаждане от Фил. Днес вече ми звъня два пъти, за да оспори решението ми да изрежем материала за Холи. Ври и кипи, откакто му казах, съобщенията на гласовата ми поща го доказват. Още не съм отговорила на обажданията му. Може да почака. Всеки може да почака.

Пистолетите „Глок“ са невероятно лесни за употреба. Не можеш да оплескаш много. Особеното е, че нямат предпазител. Нали сте виждали по филмите как се налага главната героиня да стреля, тя вдига пистолета към едрата фигура на злодея, натиска спусъка и щрак... нищо? Защото не е освободен предпазителят. Е, това не може да се случи с глока. Той стреля. Ако пълнителят е на мястото си и натиснете спусъка, ще стане.

Прицелвате се и натискате. А стреля само когато пръстът натисне спусъка. Може да изпуснете пистолета, да докоснете спусъка, да пъхнете пистолета в колана си, каквото и да било, няма да стреля. Двойният спусък изисква пръстът ви да се пъхне и да натисне докрай. Ако, докато вадите пистолета от колана си, по случайност пръстът ви натисне спусъка, почти сигурно е, че няма да имате деца.

Мобилният ми отново звънва. Този път е Нанси, съпругата на Фред. По дяволите. Забравих да й благодаря, че се грижеше за къщата, докато бяхме на сватбено пътешествие, и за храната, която ни беше оставила. И още не съм се обадила на Фред за заснетия материал. Сигурно се тревожат. Марк има право — много забравям. Оставям обаждането да се прехвърли на гласова поща.

Ако намерите някъде пистолет, ще разберете, че е „Глок“, защото логото му е долу вдясно на дръжката. Голяма буква G и малки lock, вписани в нея. Намерите ли такъв пистолет, ето какво трябва да направите: първо, дръжте си ръката далече от спусъка, когато вземате оръжието. Би трябвало да има малко копче точно до десния ви палец на дръжката. То освобождава пълнителя. Поставете другата си ръка под дръжката и натиснете копчето. Пълнителят ще падне в ръката ви. Ако е пълен, ще виждате патрон най-отгоре. Приберете пълнителя на сигурно място. След това проверете дали патронникът е празен или го изпразнете. С други думи, вижте дали вътре има патрон и ако има, го извадете. Прави се, като плъзнете горния край на цевта назад от върха на пистолета. Върху цевта ще се отвори малко прозорче. Ако има патрон, ще се покаже и ще падне отгоре. Дръпнете отново назад, за да се уверите, че патронникът е празен. Сега вече оръжието ви е безопасно. След това го заредете, пъхнете патрона най-отгоре в пълнителя, който сте извадили. Мушнете пълния пълнител в дръжката на оръжието, докато щракне, плъзнете отново горната част на дулото, прицелете се и стреляйте. Упражнявайте се двайсетина минути и ще бъдете убедителни, колкото актьорите от „Пълно бойно снаряжение“. Освен това така мислите ви няма да се въртят около причините изобщо да се налага да използвате пистолет.

Марк се обажда преди лягане, за да ме провери. Само на него вдигам.

— Да, добре съм. Гледам нещо на компютъра. — На практика е вярно.

— Как се чувстваш? — пита.

Не иска да ме притиска, но още е напрегнат, личи си.

— Добре съм, скъпи, честно. Не се тревожи за мен. Съвсем добре съм.

Уверявам го, че го обичам. Той мен — също.

Когато се усещам достатъчно уверена с пистолета, го почиствам старателно отново и увивам дръжката с тиксо от кутията с инструменти на Марк. Релефните части на дръжката не задържат отпечатъци, обаче гладките участъци отпред и отзад — да. От интернет научавам, че е по-лесно да сваля тиксото, след като стрелям, отколкото да почистя пистолета след стрелба. Познавам се и съм наясно, че няма да разсъждавам трезво след случилото се. Ако се случи. Тиксото ще помогне.

Оставям на Марк бележка на стълбите в коридора. Когато се върне от Ню Йорк утре вечер, аз няма да съм у дома. В бележката пише, че го обичам с цялото си сърце, извинявам се за бъркотията, но не съм искала да оставам у дома сама, затова ще преспя у Каро. Да не се тревожи. Скоро ще се видим.

Заемам се да събирам необходимото сред разхвърляния ни дом. Свалям на телефона си приложение с джипиес — трябва ми, за да намеря координатите на мястото на срещата. Слагам в раница пистолета, патроните, телефона и флашката. И чифт дрехи за смяна. Тоалетни принадлежности. Стар жълт будилник, който имам още от малка, туристическите си дрехи и обувки и едно фенерче. Докато обикалям къщата да събирам вещите, се питам кога започна всичко това. Ако върна лентата назад, колко назад ще бъде? Отпреди да включа телефона ли? Преди да отворим сака? До кръга от плаващи във водата листове? До сватбата? До деня, когато Марк ми се обади от мъжката тоалетна? Толкова назад ли?