Нещо във водата

7

Сряда, 3 август

Булчинската рокля

Дружелюбна ирландка подгъва булчинската ми рокля на нивото на коленете ми. Казва се Мери. Стоя, обвита в деликатния крепдешин, и наблюдавам цялата сцена сякаш отдалече, не знам какво чувствам. Каро, моят сватбен агент, също наблюдава. Тя ми помогна да намеря роклята. Познава дизайнери на костюми за киното. Те разполагат с много облекла от отминали епохи — купуват ги на търгове, правят им копия за филмовите продукции, после ги разпродават онлайн. В безукорно състояние. Тази рокля е от тях. Идеална е.

Дошли сме в шивашко ателие на Савил Роу за няколко дребни поправки. Не е нужно много, роклята ми е напълно по мярка.

Собственикът на ателието посещавал бащата на Каро, докато бил жив. Не съм сигурна как е починал, сигурно от сърдечен удар, но бил стар. Станал баща на доста напреднала възраст, мисля, че тя го помни шейсет-седемдесетгодишен. Не знам много за него — само незначителни подробности, които са се прокрадвали в разговорите, но съвсем малобройни. В тоалетната на долния етаж в къщата й виси поставен в рамка чек за един милион британски лири на негово име. Самата къща, чийто единствен наследник е Каро, е пететажна, намира се в „Хампстед“ и отзад има градина с големината на Ръсел Скуеър. Баща й е бил истински милионер от старата школа, поне това успявам да заключа. В дневната имат творба на Уорхол, облегната нехайно на стената.

Затова, когато Каро ме посъветва нещо, гледам да я слушам, ако мога да си го позволя. Ще направят поправките по роклята безплатно. Не съм сигурна защо, но мога да си го позволя.

— Добре, готови сме, миличка — изтрива мъха от коленете си Мери, докато става.

На улицата Каро се обръща към мен:

— Късен обяд?

Умирам от глад. Не съм хапвала нищо от снощи. Сутринта взех необичайното за мен нелогично решение да не закусвам заради пробата на роклята. Знам, знам, в деня на сватбата всъщност ще се храня. Дори го очаквам с нетърпение — кетърингът, който сме избрали, изглежда страхотно. Ангажирали сме го, платили сме депозит. Ще дегустираме менюто следващата седмица. Боже, умирам от глад.

— Идеално.

Поглеждам си часовника: три следобед. По-късно е, отколкото си мислех, но наистина трябва да поговоря с нея. Босоногото сноване на Марк се върти неспирно в съзнанието ми. Имам нужда да поговоря с нея за работата на Марк. Не искам, но се налага. Макар да ми се струва като предателство да обсъждам връзката ни с други хора. Обикновено е обратно — двамата с Марк обсъждаме другите. Не говорим един за друг пред външни хора. Ние сме си ние. Непроницаеми. Досега.

Не Марк е проблемът обаче. Просто не знам как да постъпя. Как да поправя случилото се. Каро явно е разгадала изражението ми.

— Хайде, отиваме в „Джордж“ — заявява тя.

Да, „Джордж“. Там ще е спокойно по това време. Ресторантът е превъзходен, само за членове, с веранда под сенници навътре от улицата в сърцевината на „Мейфеър“. Галерията осигурява на Каро достъп до всичко. Тя ме хваща за ръката и ме повежда.

— Какво има? — пита тя настойчиво, след като сервитьорът ни поднася две изпотени чаши с ледена вода и се отдалечава.

Поглеждам я, докато жадно пия, а резенчето лимон настойчиво ме потупва по горната устна.

Тя се подсмихва.

— Не си прави труда да ме уверяваш, че всичко е наред. Не те бива в лъжите, Ерин. И очевидно си умираш да ми кажеш. Така че говори.

Каро поднася чашата към устните си и отпива очаквателно.

Изпила съм си водата. Кубчетата лед издрънчават.

— Ако ще водим този разговор, трябва после да го забравиш. Обещай ми. — И аз колебливо оставям празната чаша.

— По дяволите, скъпа. Да, добре, обещавам.

Тя се обляга на стола си и извива вежди.

— Става дума за Марк. Уволниха го.

Говоря малко по-тихо. За всеки случай. Забелязала съм бизнесмените през три маси.

— Какво? Съкратен ли е?

Тя се навежда напред и снижава глас като мен. Страхотна двойка сме.

— Не. Плащат му междинния отпуск, но без финансовото обезщетение. Без солидната сума. Принудиха го да подаде оставка в замяна на препоръки. Ако беше отказал, щяха да го уволнят и без тях. Явно това са искали да направят, докато шефът му не убедил всички, че Марк е подал оставка доброволно.

— Какво!? Ама как? Това е… нелепо! Мамка му, той добре ли е?

Каро извисява глас с една октава. Един от бизнесмените се завърта на стола си и ни поглежда. Шъткам й.

— Всичко е наред. Искам да кажа… той не е добре, но нещата са наред. Малко е странно, защото наистина се опитвам да го подкрепям, обаче в същото време не ми се иска да… нали се сещаш, той да се почувства безсилен заради помощта ми, нали разбираш? Деликатно е. Така да се каже, трябва да го правя, без да забележи. Не ме разбирай погрешно — не че той има нужда някой да му повдига духа или нещо подобно. Просто защото го обичам, Каро. Искам да бъде щастлив. Но той не ми позволява да го направя щастлив. Изглежда, смята, че тревогата му помага да се съсредоточи или нещо подобно, че тя ще му помогне да оправи нещата. Никога не съм го виждала да се държи така, разбираш ли? Марк винаги има план, но този път се проваля. Положението в Европейския съюз, проклетият Брекзит, пропадането на лирата до дъното, до абсолютното дъно, правителството на новия министър-председател, новият външен министър, за бога. Доналд Тръмп! Всичко е прецакано. Най-неподходящото време за тази пълна гадория.

— Да — клати глава солидарно Каро, а аз продължавам:

— Знам не по-зле от него, че това съсипва шансовете му да си намери нещо друго. И не само това: дори някой да търси да наеме хора, Марк трудно ще обясни на новия си шеф защо е напуснал предишното си място, преди да си подсигури ново. Според него всички ще се чудят защо е постъпил така. Изглежда странно, няма спор. Той така казва. Според мен обаче трябва просто да отговаря, че не му е харесвало да работи там. Или че е искал да си почине от работата преди лудницата около сватбата. Така де, не е престъпление. Разбирам обаче какво има предвид той. Ще изглежда слабак. В техните очи. Все едно не е бил в състояние да понесе напрежението и е трябвало да си даде почивка. Все едно е получил нервен срив или нещо подобно. Боже, толкова е досадно. Сериозно, Каро, влудява ме. Не мога да оправя нещата. Каквото и да предложа, бива отхвърлено. Просто не знам как да постъпя. Затова седя, слушам и кимам.

Млъквам. Тя се размърдва на мястото си. Поглежда към улицата и също кима, преди да отговори.

— Не знам какво да ти кажа, скъпа. Чувствам се безсилна. И мен би ме влудявало на твое място. Марк е умен мъж обаче, нали? Така де, способен е на всичко, права ли съм? Защо да не си намери друга работа? Би могъл да работи където и да е с неговия опит. Защо просто не си потърси нещо съвсем различно?

Отговорът е прост. Същият, който бих дала на Каро, ако ме попита защо аз не сменя попрището си. Не искам да правя нищо друго. Марк също не иска да прави нищо друго.

— Със сигурност би могъл. Но знаеш ли, дано да не се стигне дотам. Все още чакаме да ни отговорят от няколко места. Просто сватбата наближава, а на мен ми се струва, че той се е отдръпнал малко.

— От кое? От подготовката на сватбата ли? Или от връзката ви?

— Не знам за подготовката… Не знам, Каро. Не, не от връзката ни. Не. — Вече съжалявам.

— Гадно ли се държи?

Тонът й е необичайно, крайно сериозен. Не сдържам смеха си. Каро тутакси се загрижва, явно поведението ми е много нетипично. Сигурно мисли, че превъртам.

— Извинявай! Не. Не, не се държи гадно.

Поглеждам разтревоженото й лице, набръчканото чело. Внезапно си давам сметка, че разговорът е безсмислен. Каро не знае какво трябва да направя. Няма представа. Всъщност тя изобщо не знае много за мен. Приятелки сме, но в действителност не се познаваме. Няма да намеря решение тук. Трябва да го обсъдя с Марк. Би трябвало с Каро да говорим за цветя, торти и женски партита. Вземам се в ръце.

— Знаеш ли какво, явно просто умирам от глад! Не съм закусвала — признавам. — Всъщност всичко си е наред, май малко се шашкам заради сватбата. И заради ниската си кръвна захар. Всъщност имам нужда от една тортила с пилешко и от онзи тънък чипс. И вино.

Усмивката на Каро тутакси се връща. Пак съм си старата аз. Всичко е наред, стресът е забравен. Изповедта е заличена. Плочата е изтрита. Преодоляла съм критичния момент и тя е до мен. Продължаваме напред. Благодаря ти, Каро. И точно по тази причина, дами и господа, тя ще ми бъде шаферка.

Късно следобед най-сетне оставям Каро и се вливам в потока на пътниците надолу към метрото в час пик, леко замаяна от виното и доста бавна. Докато пътувам към къщи, обмислям какво да му кажа. Трябва да поговорим както трябва. За всичко всъщност.

Или пък трябва да се чукаме. Това като че ли винаги ни зарежда. Вече четири дни не сме го правили, а това е много за нас. Всъщност ние се любим поне веднъж дневно, такава двойка сме. Знам, знам. Не ме разбирайте погрешно, знам, че не е обичайно. Знам, че след първата година това е щуро. Знам го, защото, преди да се запозная с Марк, сексът беше по-скоро нещо като събитие, за което имаш билет веднъж месечно. Свръх-обсъждан и крайно разочароващ. Повярвайте ми, преживяла съм предостатъчно скапани връзки. Само че ние двамата — Марк и аз — бяхме различни. Желая го. Желая го постоянно. Мириса му, лицето му, тила му, ръцете му върху тялото ми. Между краката ми.

Боже, колко ми липсва. Усещам как пулсът ми се учестява. Жената срещу мен вдига поглед от кръстословицата си. Смръщва се. Може би чува мислите ми.

Под роклята си усещам мекото потъркване на прасковената коприна по кожата си. Еднакъв сутиен и бикини. Винаги нося комплекти, откакто започнах да излизам с Марк. Той обича коприна. Бавно кръстосвам крака и усещам допира на кожа до кожа.