Нещо във водата

37

Събота, 1 октомври

Идва Марк

Когато отварям очи, виждам само бяло. Лежа на пода в банята, силното осветление на тавана ме заслепява, бузата ми е притисната към студените бели плочки. Рязко се надигам, но съм сама. Вратата е затворена, през фигуралното стъкло в горната й част се вижда само мрак. Завива ми се свят от рязкото движение. Отстрани по мивката до мен — кръв, издължено и грозно петно, половин отпечатък от длан. Усещам болка в главата си отстрани и когато докосвам челото си, ръката ми става тъмночервена и лепкава. Сигурно той е блъснал главата ми в порцелановата мивка. Удар по главата. Чувала съм или пък съм гледала на филм, че раните там кървят обилно. Но това означава, че често не са толкова сериозни, колкото изглеждат, нали? Но пък сигурно имам мозъчно сътресение. Опитвам се да преценя колко сериозна е раната, болката. Като че ли съм едновременно пияна и махмурлия. Спомням си за бебето и слагам длан върху корема си. И после я смъквам бързо надолу между краката. Този път по пръстите ми не остава кръв. Няма кръв. Слава богу. Дано да си добре, мъничето ми. Моля те.

Замъквам се до вратата, главата ми пулсира, гади ми се. Не чувам нищо в съседната стая. Внимателно избърсвам потта и кръвта от очите си с тениската, долепвам ухо към вратата и чакам. Нищо. Мисля, че той си е тръгнал. Моля се да е така. Не знам откога съм в безсъзнание, но сигурно от известно време. Кръвта по белите плочки е засъхнала. Надигам се на колене и надниквам през тъмното стъкло на вратата. В съседната стая няма никакво движение.

Натискам бравата, но знам, че е заключена. Няма го металното ключе, което обикновено е от вътрешната страна на вратата на банята. Заключил ме е вътре.

Отново натискам бравата. Не помръдва. В капан съм. Той иска да ме държи тук. Отишъл си е, но иска аз да остана тук. В случай че не намерят флашката. Това е единствената причина все още да съм жива. Той ще се върне, след като получи каквото иска.

Кой е Патрик? Той ли е мъжът от телефона? Който и да е, знам, че работи за собственика на сака. Изгубена съм. Всичко е у тях. Телефонът ми с координатите беше до леглото. Няма как да пропуснат нещо толкова очевидно. Ако разполагат с достатъчно време, ще намерят в него координатите на флашката и ще проверят двете места в онази просека, докато я намерят. Завела съм ги право при нея.

Трябва да се махна от тук, преди да се върнат. Да зарежа всичко, да се прибера у дома. Да бягам. А после с Марк може да се обадим в полицията. Ще им обясним какво става. Вече не ме е грижа за последиците. Ще мислим за тях после. Може би ще успеем да сключим сделка срещу информацията, с която разполагаме. Така или иначе, вече се нуждаем от закрилата на полицията. Не искам да свърша като семейство Шарп.

И тогава си спомням за съобщението от Марк. Той е на път. За къде?

Насам? Но откъде е разбрал къде съм? Откъде знае, че съм тук, в Норфък? Допускам, че ще се досети какво съм намислила, когато се прибере у дома, но откъде знае, че всичко ще се случи тук? Блъскам си главата и накрая си спомням. Преди около три години изгубих мобилния си след една вечер по кръчмите и когато си купих нов, Марк инсталира приложение за намиране на телефона, за да проследя новия си апарат, ако го изгубя. Достатъчно е само да отвори лаптопа ми у дома и да кликне на приложението. И хоп, ето ме къде съм.

Марк пътува насам, към мен. Слава богу.

Ще позвъним в полицията веднага щом пристигне, и те би трябвало да дойдат бързо, много бързо. И тогава съобразявам — Марк няма да дойде тук, ще отиде там, където е телефонът ми. О, боже. Ще отиде право при онези хора.

Трябва да го спра. Трябва да отида там, където са те, преди него. Трябва да го предупредя, иначе ще попадне в ръцете им. Трябва да го спася. Аз съм виновна за всичко.

Разтърсвам вратата на банята, този път много силно. Заключена съм, чувам приглушеното си и безсилно стенание. Надниквам през празната ключалка. Ключът не е и от другата страна. Няма как да го избутам от дупката, за да падне на пода, и да го издърпам под вратата като по филмите. Патрик го е изхвърлил или го е взел със себе си. Поглеждам към прозорчето на вратата. Към сложната рисунка на птиците, застинали насред песента си.

Изправям се тромаво на крака, а банята се завърта край мен. Изчаквам световъртежът да отмине.

Дръпвам плътна кърпа от закачалката и увивам с нея керамичната сапунерка. Дано шумът да не събуди никого. Включвам душа, за да го приглуша за всеки случай.

Дъжд от стъкълца се посипва по плочките в банята и по плюшения килим в спалнята. Парченца осейват бузите и косата ми. Спирам душа и притаявам дъх, ослушвам се. Нищо не чувам. Не се отваря врата в коридора, никакви гласове. Замъквам кошчето за смет до вратата и предпазливо се качвам върху него, постилам друга кърпа върху назъбената рамка на стъклото, за да не се порежа. После възможно най-бързо пропълзявам през счупения прозорец обратно в спалнята. Както очаквах, мобилния ми го няма. Без да обръщам внимание на току-що порязаното място на ръката си, хуквам към телефона върху нощното шкафче, за да се обадя на Марк, да го предупредя. Но спирам. Не мога да му се обадя. Номерът му е в мобилния ми. Не го знам наизуст. Съвременни технологии. Не знам дори номера на съпруга си. Повече от всичко ми се иска да го бях запомнила. Но не съм. Не мога да му звънна. Не мога да го предупредя. Единственият начин да се добера до Марк сега е да отида до мястото, където зарових флашката. Трябва да стигна до там, да намеря Марк и да го предупредя, преди да е твърде късно. Трябва да му попреча да проследи мобилния ми.

Оглеждам стаята. Раницата ми я няма. По дяволите. Само че нещо друго ме кара да се закова на място. Вратата на сейфа е отворена и той е празен. Това ме изумява. Там беше пистолетът. А вече го няма. Откъде Патрик знае кода? Ама разбира се, винаги използвам един и същ код. Същия, който използваме у дома и който се отгатва толкова лесно, че е направо смешно. Рожденият ден на Марк. Може би Патрик наистина е влизал в къщата ни онзи ден. Така или иначе, някак е разбрал рождената дата на Марк. Вероятно е пробвал очевидните неща и е уцелил. А сега нямам и пистолет. Нямам пистолет, телефон, нито план.

По килима е посипано натрошено стъкло. Има кръв по покривката на леглото. Голяма бъркотия сме създали. Трябва да почистя, но сега нямам време. Часовникът върху нощното шкафче показва 4:18. Ще звънне след дванайсет минути. Натискам копчето и хвърлям будилника върху леглото. Трябва да го взема с мен, само по него вече мога да отчитам времето.

В огледалото виждам, че челото ми горе вляво до косата е зачервено и подуто. За секунда така се отчайвам, че едва не набирам номера на полицията, за да ги изпратя в гората. Най-напред обаче трябва да разкарам Марк от там. Не бива да попада насред престрелка с полицията.

Вместо това се обличам набързо, обувам си обувките и слагам плетена шапка, която ще скрие нанесените от Патрик рани.

Дванайсет минути по-късно безшумно вдигам резето на входната врата на хотела. Табелката „Не безпокойте“, която окачвам на бравата на своята изобличаваща стая, е единствената преграда между мен и намесата на полицията. Ще ми отнеме един час да стигна до онова място в гората, а нямам телефон да се обадя на Марк, на Еди или на някой друг, който може да ми помогне, нямам джипиес, който да ме направлява, нямам и план какво да правя, нито как ще стигна там. Само една-единствена мисъл: спаси Марк!

Навън още е тъмно. Дъхът ми образува облачета в тъмното. Пет сутринта е време, което те кара да подлагаш на съмнение житейския си избор. Особено днес. Наистина съм правила неуместни избори, но сега поне знам, че съм в състояние да ги поправя.

Ако тичам, ще стигна два пъти по-бързо. Хуквам. Тичам дълго. В 5:43 започвам да се паникьосвам. Стигнала съм до малка отбивка от пътя. Явно съм подминала мястото, пропуснала съм го. Връщам се обратно в гората.

В 5:57 чувам гласове. Идват отдясно, на стотина метра нагоре по склона. Падам на колене и пропълзявам към върха на склона, надниквам. В просеката стоят две фигури, разговарят. Не се карат. Не се виждат оръжия.

На слабата светлина преди изгрева не мога да различа кои са, но слушам. Приближавам, старая се да остана скрита, въпреки че листата и счупените клонки шумолят под тялото ми. Вече чувам гласовете по-ясно, но нещо ме кара да се закова на място.

Този глас. Познат ми е. Обичам го. На Марк е. Марк вече е тук. Иде ми да скоча, да се втурна в просеката и в обятията му. Ако е в опасност, ще я посрещнем заедно.

Нещо ме възпира обаче.

Тонът му.

Гласът му е предпазлив, делови. Явно прави каквото му нареждат. Закъсняла съм. Мамка му. Изглежда, се е натъкнал на онези хора, докато е опитвал да ме намери. И те са го принудили да им помогне да открият флашката. Пропълзявам още нагоре. На слабата светлина виждам, че Марк и другият мъж вече са на колене и разравят горската пръст, кожените им ръкавици тършуват сред листата. Вторият мъж е прочел бележките на телефона ми, знае къде съм заровила флашката и сега кара Марк да му помогне да я намерят. Разполага с координатите и на двете места — ще я намерят след броени минути. По дяволите. Трябва да измисля как да измъкна Марк от всичко това.

И тогава на мъжделивата светлина мяркам лицето на мъжа, който държи телефона ми. Едва се сдържам да не ахна. Не е Патрик. Това не е нападателят ми от хотелската стая. Обзема ме паника. Явно са повече. Знае ли Марк? Къде е Патрик? Хвърлям поглед назад, но гората е пуста. Тръгнал ли си е? Свършил си е работата и е изчезнал или се спотайва някъде в тъмното и продължава да наблюдава? Марк и онзи мъж се надигат и отиват на друго място в просеката. Този новият е по-висок от Марк, тъмната му коса е прошарена, под палтото му мярвам сако и вратовръзка. Облечен е скъпо, но коленичи бавно до Марк и продължава да разравя листата и пръстта. Напомня ми за Еди, но изглежда някак континентален. Мъжът от телефона, сигурна съм. Патрик му е дал моя телефон и са започнали да търсят флашката. Приложението, изглежда, е отвело Марк право при тях и той се е оказал принуден да се включи в издирването.

Вече различавам лицето на Марк, сериозно и решително, докато човърка пръстта. Дали се пита къде съм? Уплашен ли е? Прикрива го добре, но виждам страха, изписан на лицето му. Познавам го — знам, че е впрегнал цялата си воля, за да издържи. Може би има план. Помня как заблуди рецепционистката в хотел „Четири сезона“ само преди няколко седмици, колко добре изигра ролята си. Умен е, със сигурност има план. Боже, дано да има план.

Оглеждам просеката, отчаяно се мъча да начертая план, но какво мога да направя? Нямам пистолет. Не мога просто да се намеся. Ще убият и двама ни. Трябва да измисля нещо. Трябва да попреча това да се случи, преди да намерят флашката и вече да могат да се отърват от Марк. Преди Патрик да се върне, ако наистина е някъде там. Можем да го направим заедно, Марк и аз, само да помисля.

Решавам да пропълзя по-близо до флашката. Досега се възползвах от прикритието на мрака, но става все по-светло и скоро ще бъда изложена на показ. Пропълзявам тромаво надолу по склона към дървото, което вчера избрах за ориентир и където е заровена флашката. Гласовете заглъхват и аз се моля мъжът да не направи нищо на Марк, поне докато не намерят флашката. Избирам си скътана падина зад моето дърво. Идеална видимост към мястото, маркирано на джипиеса.

Настава раздвижване, пукат клонки, стъпките се приближават. Долепвам се до твърдата и студена пръст, виждам ги над ръба на падината. Отказали са се от първото място и се придвижват към вторите координати. Идват право към мен и се навеждат да продължат търсенето. Започват да копаят мълчаливо. Марк вече е толкова близо до мен. Иде ми да изкрещя: „Бягай, Марк, бягай!“, обаче знам, че животът и на двама ни зависи от това дали ще се въздържа от подобна глупост. Какъв е планът му? Аз не знам какво да правя. Вината за всичко е моя. Боже, той сигурно страшно се притеснява за мен. Къде ли мисли, че съм? Дали не смята, че са ме заловили? Че са ме убили? Толкова е близо, че мога да го докосна. Да се пресегна, да му подскажа, че съм тук…

В този момент Марк намира флашката. Виждам всичко на забавен каданс.

Стисва я в дланта си и поглежда назад към високия мъж, който продължава да търси, без да го забелязва. Браво на теб, скъпи. Хайде, пъхни я в джоба си, спечели ни малко време. Удари го, когато е с гръб.

Марк обаче не прави нищо подобно. Онова, което всъщност прави, ме изумява.

Вместо да прибере флашката в джоба си, той се засмива. Засмива се и вдига ръка. Дете, намерило съкровище. Усмивката му е широка и искрена. Доволен се изправя, изтупва листата и пръстта от коленете си. Какво става? Високият мъж кимва. По лицето му плъзва тънка усмивка, той хвърля моя айфон на земята близо до Марк. Не му трябва повече, получил е, каквото иска. Марк се навежда да вземе телефона.

Високият мъж бръква в джоба си, ококорвам се да видя какво ще извади, моля се да не е познатото проблясване на метал.

— Нали няма копие на файловете? — пита той Марк.

Усещам, че треперя. Листата покрай ръцете ми шумолят леко.

— Не — отговаря Марк и пъхва телефона ми в джоба си.

Някаква роля ли изпълнява? Не проумявам. Не схващам какво се случва. Високият мъж кимва доволно.

Нещо в тона на Марк, в позата му не е както трябва. Не звучи уплашен. Не звучи дори притеснен. Какви ги върши? Не знае ли, че ще го убият?

О, боже! Мисля, че планът на Марк е да се опита да сключи сделката. Как е успял? Какво се е случило, преди да пристигна тук, какво съм пропуснала? Защо ще сключват сделка, когато вече държат козовете в ръцете си?

Другият мъж говори по телефона на неразбираем за мен език. Когато остава доволен, затваря.

— Готово. Провери си сметката — казва на Марк.

Марк вади друг мобилен — бавно и демонстративно, за да покаже, че не е оръжие. Изглежда спокоен, напълно владее положението. Истински бизнесмен. Не изглежда уплашен. Хрумва ми несвързана мисъл — двамата много си приличат, високият мъж и Марк. От една порода са.

Мъжът зарейва поглед към дърветата.

— Къде е тя? Къде е жена ти? — пита нехайно.

Притаявам дъх. Внимавай, Марк, не допускай да те заблуди. Този мъж прекрасно знае къде съм, къде ме е оставил Патрик. Марк няма представа какво са ми причинили. Няма представа, че Патрик ме е нападнал и е взел всичко. Знае, че са отмъкнали телефона ми обаче. Знае, че така се е озовал тук, проследил е апарата ми. Ще се досети, че въпросът е подвеждащ. Не им позволявай да те вкарат в капана.

Марк плъзва пръст по дисплея и го чуква. Поглежда за кратко.

— Тя не знае нищо. Погрижил съм се за нея. Имай ми доверие. Няма да създава повече проблеми.

Гласът му е отегчен. Очите му лениво се плъзгат обратно към телефона. Точно така, Марк. Добре го изигра. Боже, много го бива. Наблюдавам го как гледа телефона си в очакване на информация за плащането. Много спокоен, много овладян.

Един момент. Нещо не е наред. Защо му плащат? Защо ще ме нападат, ще крадат координатите, а после ще ни платят? Имат всичко, което искат. Защо плащат на Марк? Така де, не ги принуждава с пистолет, защо ще му дават парите?

Залива ме вълна на дълбока тъга и след нея остава празнота, каквато за пръв път усещам. И изведнъж всичко започва да се намества.

Марк не е дошъл да ме спаси. Дошъл е да ми попречи да сключа сделката. Да ми отнеме флашката. Не го интересува какво ще ми направят. Не го интересува дали ще ме наранят. Изобщо не го е грижа за мен. А сега сключва сделката зад гърба ми. О, боже! Марк е направил уговорка само за себе си.

Иде ми да се разплача, да се разпищя, но затискам устата си с ръката в ръкавица. Защото този мъж в гората е Марк, но не моят Марк. Този мъж е непознат.

Светкавично си припомням фактите. За кого съм се омъжила? Откога ме лъже? Как го е постигнал? Припомням си всичко случило се през последния месец. Кога започна? Марк единствен видя онзи самолет. Той остави следата, насочваща към семейство Шарп. Марк е причината тези хора да са мъртви. Той ме изпрати да открия банковата сметка, да се срещна с Чарлс. Марк настояваше, че никой не търси нито нас, нито сака. Той искаше да изхвърлим диамантите. За да ги продаде? Запазил е в тайна гласовите съобщения за флашката. Искал я е за себе си. Прикривал е собствените си следи, откакто сме заминали от Бора Бора, от самото начало е правел така, че аз да бъда мишената, но той да има достъп до парите без мен.

Парализирана съм от шока. Не мога да повярвам, че съм толкова глупава. Дори не съм забелязала. Не съм забелязала нищо. Обичах го, имах му доверие, той е моят съпруг, би трябвало да правим всичко заедно. Никога не ме е бивало с хората, нали? А него — винаги, винаги го е бивало. Глупачка. Наивната Ерин. Усещам как сърцето ми думка в гърлото. Изобщо не познавам този мъж. Мъжът, когото мислех, че познавам, мъжът, за когото се омъжих, всъщност никога не е съществувал.

— Пристигнаха — казва Марк, кимва и прибира телефона.

Парите са стигнали в нашата швейцарска банкова сметка.

— Флашката — казва той и протяга ръка към високия мъж.

— Нали нямаш против и аз да проверя? — пита мъжът.

Иска да се увери, че с нея всичко е наред. Не вярва на Марк. Пък и защо да му вярва? И аз вече не му вярвам, а съм омъжена за него.

Мъжът се отдалечава от Марк, като внимава да не застава с гръб. Забелязвам, че върви към платнен сак, който е оставил в просеката. Навежда се. Изважда отвътре тънък сребрист лаптоп.

Отваря го върху свитата си ръка, пъха флашката. Двамата мъже стоят притихнали в гората на светлината на изгряващото слънце и очакват флашката да се зареди. Накрая високият мъж вдига поглед.

— Виждам, че си я отварял. Но не си я разкриптирал. Много умно. Това улеснява нещата, нали? — Удостоява Марк с мрачна усмивка.

— Не е моя работа. Предпочитам да не знам — отговаря Марк.

Другият мъж като че ли се разсейва за миг, насочва цялото си внимание към компютъра. Какво ли вижда на екрана? Кои са тайните, които струват два милиона евро? Сигурно никога няма да узная.

— Доволен ли си? — пита Марк.

Явно сделката наближава края си.

— Да, доволен съм.

Мъжът прибира лаптопа и флашката на сигурно място в чантата си. В този момент проумявам, че повече никога няма да видя Марк. Никога няма да го докосна, няма да го целуна. Никога няма да заспя до него. Няма да гледаме как растат децата ни, няма да се преместим да живеем в провинцията и да си вземем голямо куче. Няма да гледаме заедно филм или да пийнем по нещо. И няма да остареем заедно. Всичко красиво, което съм преживяла, е било лъжа. И няма връщане назад. Той ми е отнел целия ни съвместен живот. А сега ще ми отнеме и останалото. Вече няма значение, но и Марк има достъп до банковата сметка в Швейцария.

Не съм я проверявала от дни. Може би вече е източил всички пари и ги е изпратил в друга сметка. Вероятно в другата е получил и тези два милиона евро.

А какво е правил в Ню Йорк вчера? Не може да е планирал размяната с руснака, защото флашката не е била у него. Може би си е търсил жилище? Може би там ще бъде новият му живот. Какво всъщност е правил през последните три седмици?

Въпроси, на които не мога да отговоря. Трябваше да внимавам повече. Не биваше да съм толкова доверчива. Вече е прекалено късно. Марк ще изчезне и аз ще остана сама, без нищо, с една празна къща, която не мога да си позволя.

Или пък ще се върне за мен. Може би ще предпочете да приключи с недовършените неща.

Откога планира всичко?

— Сега ми трябват и другите координати.

Неловко мълчание. Долита далечен писък на птица.

— Какви координати? — смръщва се Марк.

Ха. Марк няма представа за какво говори мъжът. Иде ми да се смея. Няма представа, че високият мъж иска и координатите на потъналия самолет. Само аз съм прослушала последното гласово съобщение, което пристигна вчера сутринта. Марк знае само за предаването на флашката. Няма представа за какви координати говори другият мъж.

— На падналия самолет — отговаря той и гледа Марк очаквателно.

Марк не знае координатите. Той ги записа, но аз ги запомних, в случай че се наложи да се върнем. Тогава ми се стори важно, ако някой попита за тези хора. Изгорих сведенията в деня, когато изгорих и всичко, свързано с швейцарската сметка, в огнището в градината ни. Аз съм единственият човек на света, който знае къде е самолетът, къде са онези загинали пътници.

Марк е допуснал грешка. Не знае какво да каже, затова ще се преструва, ще блъфира, сигурна съм. Познавам го. Мълчанието се удължава. Високият мъж започва да се досеща, че нещо не е както трябва. Марк е създал проблем.

Притаявам дъх. Дори сега, след всичко случило се, сърцето ме тласка да се провикна, да му помогна, но умът ми крещи: затваряй си устата.

— Координатите на самолета. Поисках и координатите на самолета. Където сте намерили тази флашка. Къде са останките от самолета? Искаме местоположението.

Обстановката се нажежава. Витае усещането, че ей сега всичко адски ще се обърка.

Марк не разполага с повече козове. Не знае къде е самолетът. Или ще блъфира, или ще се оттегли. Опитва се да направи и двете.

— Не знам координатите. Вече не са у мен. Но мога да обясня приблизително къде…

— Престани! — срязва го мъжът. — Млъквай.

Марк се подчинява.

— В съобщението си казваш, че знаеш координатите, а сега изведнъж не ги знаеш. Как така? На друг ли смяташ да ги продадеш? Нали разбираш, че тези пари са за флашката и за местоположението на самолета. Опасявам се, че нямаш избор. Дай ми местоположението, иначе ще имаме сериозен проблем.

Той приковава погледа на Марк. Разобличил е блъфа му.

Стоят мълчаливо, а напрежението расте и води към неизбежната развръзка.

Ръката на мъжа светкавично се пъхва в джоба му и вади пистолет. Нищо чудно. Всички знаем, че е там, струва ми се. Изненадващо е обаче колко бързо ескалират нещата. Мъжът насочва пистолета към Марк. Той се вкаменява, изумен от неочаквания зловещ обрат.

С цялото си сърце копнея да имах пистолет. Но нямам. Моят е у Патрик. Където и да е той.

Инстинктивно хвърлям поглед назад, но там няма никой. Когато отново поглеждам към сцената отпред, Марк се е преместил. Тялото му е обърнато настрани, в ръката му има пистолет. Моят пистолет. Виждам сребристото тиксо. Някак е взел пистолета ми от Патрик. Ето така се е погрижил за мен Марк. Ето защо няма да бъда проблем: изпратил е Патрик. Малък гривяк излита неочаквано във въздуха зад тях. И после много неща се случват едновременно.

Марк се стряска от внезапното движение. Явно е пъхнал пръст в халката на спусъка, защото, когато се сепва рязко, оръжието стреля и в гората отеква гръмовен изстрел. Нали ви предупредих, глоковете нямат предпазител.

Високият мъж стреля почти едновременно с него. Несъмнено впоследствие ще се оправдае, че е било при самозащита. Куршумът на Марк едва не го улучва — и той е стрелял, за да се защити.

Върху гърдите на Марк разцъфва червено цвете. Случва се светкавично, опитвам се да си внуша, че не съм го видяла. Марк полита, едната му ръка се отмята, опитва се да се вкопчи в дървото. Отпуска се с цялата си тежест, но коленете му се огъват.

След секунди той е на земята. Двата изстрела кънтят в ушите ми.

Високият мъж оглежда дърветата наоколо, преди да се приближи към ръката на Марк, която лежи протегната в калта. Навежда се. Марк простенва, дъхът му излиза хрипливо и накъсано, образува облачета в студения въздух.

Мъжът прибира глока в джоба си. Моя пистолет. Напрягам до болка всяко мускулче на тялото си, за да не се разпищя.

Мъжът поглежда надолу. Стреля още веднъж. Тялото на Марк подскача тромаво сред листата.

Престанала съм да дишам. Не помня кога съм притаила дъх. До мен струйка прясна кръв се стича от стегнатия ми юмрук. Ноктите ми са се забили в плътта и са я разкъсали. Старая се да лежа съвсем неподвижно. Няма да плача. Няма да викам. Няма да умирам заради Марк.

Той не би умрял заради мен.

Отпускам се още по-ниско сред листата, стисвам силно очи и се моля всичко да приключи.

Чувам шумолене в просеката, докато мъжът събира вещите си. Притискам буза към мускусната пръст. После чувам как стъпките му бавно се отдалечават през гората, по сухите листа и натрошените клонки. Накрая — тишина.

Лежа неподвижно няколко минути, които се проточват като десетилетия, но никой не идва. След малко се надигам бавно. Ето го там, лежи в пръстта сред изпотъпканите листа, издокаран с най-хубавия си костюм и палто. Моят Марк. До неподвижното му тяло е моята раница. Раницата, която взе Патрик. Едва сега я забелязвам. Сигурно е била у Марк от самото начало. Запрепъвам се към него.

Странно усещане. Не съм сигурна, че мога да го опиша. Все още го обичам. Бих дала всичко да можехме да се върнем назад във времето. Приближавам предпазливо, уплашено. Ако все още е жив, може да се опита да ме убие. Да довърши каквото е започнал. Но когато го приближавам, той не помръдва. И не знам защо това е още по-лошо.

Приклякам и се взирам в него. Същото красиво лице, същата коса, устни и очи. Същата топла кожа. Нежно докосвам ръката му. Не реагира. Осмелявам се да наклоня глава към неговата. Бузата си към устата му — обратното на жеста, който той е правил хиляди пъти. Само че вместо целувката му се опитвам да усетя топлия му дъх на бузата си, да го чуя. Доближавам глава към гърдите му, старая се да не докосвам локвичката топла кръв. Чувам съвсем тихо и слабо туптене. Още е тук. Още е жив.

Нежно отмятам косата му от челото.

— Марк? Марк, чуваш ли ме? — прошепвам.

Нищо. Привеждам се още по-близо.

— Марк? Марк? Ерин е. Можеш ли…

И тогава клепачите му потрепват и се отварят. Той вдига очи към мен бавно и замаяно. Кашля силно и смръщва лице от болка. Ще умре. Имаме броени секунди.

Очите му срещат моите и за миг, като проблясък на болен от алцхаймер, отново е той, моят Марк. После помръква. По лицето му като облак преминава друго изражение. Поглежда ме по начин, който никога няма да забравя. Вече знам какво изпитва към мен всъщност. Мимолетно е, но неопровержимо. И после издъхва.

От гората се разнася писък на птица и аз се сепвам. Отново оглеждам дърветата — няма никой. Изправям се с мъка на крака и просто стоя. Объркана, съсипана, неподвижна.

После грабвам раницата си и хуквам. Отначало не знам накъде, но докато се движа, в съзнанието ми се очертава план. Задейства се инстинктът ми за самосъхранение. Трябва да намеря телефонна кабина. На половината разстояние до пътя се препъвам в тялото на Патрик. Лежи свит на земята с разперени ръце. Гърлото му е прерязано. Продължавам да тичам.

Добирам се изтощена и разтреперана до пътя. Изтупвам се. Дръпвам вълнената шапка върху раненото чело. Изтривам кръвта на Марк от бузата си и тръгвам към селото да намеря уличен телефон.

Часът е 6:53. Той вдига след осем позвънявания.

— Еди? Ерин е. Звъня от уличен телефон. Всичко се обърка. Ами… просто… се обърка.

Очите ми се пълнят със сълзи, като чувам как трепери гласът ми. Говоря като човек от новините, като бегълка, като жертва на бомбена атака. Сигурно съм в шок. Звуча треперливо, пискливо, задъхано. Отчаяно се мъча да се вкопча в някакво подобие на нормалност, въпреки че целият ми живот е разбит на пух и прах. Усещам как дланта ми се тресе над процепа, стиснала следващата монета и измачканото листче с телефонния номер на Еди между пръстите. Какво се случи току-що, по дяволите?

— Добре, скъпа. Говори по-бавно. Добре ли си в момента? Добре ли си? В безопасност ли си?

Той е с мен. Тонът му е успокояващ, подкрепящ. Всичко ще бъде наред. Еди е тук.

— Да, да, добре съм. Главата ми… всичко е наред. Не знам какво да правя, Еди…

Трудно ми е да се съсредоточа. Не знам какво е важно. Какво да кажа и какво да премълча.

— За кое, скъпа? За кое? За парите ли?

Търпелив е, но очевидно не ме разбира. Няма как да ми прочете мислите.

— Той е… той… и още един човек. Не знам какво да правя. Не искам да влизам в затвора, Еди.

Ето това е. Това е причината да звънна на него, а не в полицията.

— Не се тревожи. Няма да те питам нищо. Не казвай нищо повече. Най-напред се успокой, Ерин. Ще го направиш ли заради мен?

Май го чувам как става от леглото, скърцането на пружините. Някъде в „Пентънвил“ две боси стъпала се спускат на пода.

— Да, добре. Разбирам. Спокойна съм.

Опитвам се да мисля само за дишането си, да го забавя. Започвам да забелязвам храстите край пътя, тишината на ранното утро. Чувам тиха прозявка от отсрещната страна, метално кънтене в килията. Представям си как Еди седи с косматите си гърди в „Пентънвил“ и говори по своя тайно внесен мобилен телефон.

— Така. Къде е той? Те? Къде сте?

Той ще оправи нещата. Усещам го.

— В Норфък. В гората.

Мълчание. Явно не е очаквал това.

— Така. Ясно. И си само ти?

— Само аз. И той. И още един.

Ясно е от тона ми, че говоря за мъртъвци. Не за живи хора.

— Двама. Застреляни?

— Да. Не, само единият. Другият е… с нож. Рана от нож. — Съзнавам, че не говоря ясно.

Вдишвам, издишвам.

— Добре. Сама ли си?

— Да.

— На уединено място.

— Много.

— Идеално. Ето какво искам да направиш, сладурче. Трябва да ги заровиш. Разбираш ли? Върни се и ги зарови. Няма да стане бързо.

В момента не мога да се съсредоточа, не мога да мисля. С радост посрещам всяко указание. Ще направя каквото трябва.

— В момента близо ли си до някакви къщи, скъпа?

Озъртам се. Срещу телефонната кабина има църква. По-надолу по пътя има още една сграда. Порутена къщурка, обрасла с бурени.

— Да, има една къща.

— Добре. Промъкни се отзад и виж дали няма да намериш лопата или нещо такова. Вземи я. Сега ме чуй: внимавай, сладурче. Трябва да ги заровиш хубаво. Няма да е лесно, но ще се справиш. И ми се обади пак, когато приключиш. От друга телефонна кабина, не забравяй. Ще оправим тази работа, не се тревожи.

Звучи уверено. Действа ми толкова успокояващо, че ми иде да ревна. В момента съм готова на всичко за Еди.

— Добре, добре. Ще ти се обадя после. Дочуване.

Затварям и се отправям към градината на къщата.

Вече знаете какво се случи после.