Нещо във водата

19

Сряда, 14 септември

Връзки

По някое време Марк връхлита във вилата ни, бликащ от енергия.

— Готово.

Отпуска се на канапето до мен. Слагам глава на рамото му, изтощена от чакането и от напрежението. Отново всичко е наред. Семейство Робъртс срещу света.

— Страхотно се справи — прошепвам аз и го целувам леко през тениската. — Как мина?

Всъщност няма значение, просто искам да чуя гласа му, да усетя как вибрира в гърдите. Вече знам, че го е изиграл безукорно.

— Много добре, благодаря. С Лейла сме първи приятели. Даде ни писмо за две безплатни нощувки в който „Четири сезона“ пожелаем. А аз я уверих, че е гордост за всеки хотел и че ще се погрижа да го съобщя на управителя. Накрая изглеждаше много доволна. А ти беше страхотна, Ерин — отбелязва той и навежда главата ми назад, за да го погледна. — Като те гледах какво правиш с охранителната камера… за пръв път те виждам такава. Не мога да повярвам, че успя. Взе и формулярите с личните ни данни, нали? Аз дори не се сетих за тях. Справи се невероятно. Невероятно.

Единствените две неща, които ни свързват с това място. Ако онези хора дойдат. Ако дойдат да ни търсят. Важното е, че хотелът вече не разполага с копия на паспортите ни, нито с лондонския ни адрес. Ако някой дойде да ни търси, няма да открият никакви наши документи. Няма го и записа от сутринта, когато е бил използван компютърът. До телефона се е добрал призрак, няма как да бъдат издирени и гостите, отседнали в нашата стая, освен… изведнъж ми хрумва.

Рязко вдигам поглед към Марк.

— Забравих за компютрите! За компютърната им система. Забравихме за нея! Със сигурност вече са въвели в компютъра данните от формулярите ни. Няма значение, че ги унищожихме, ще разполагат с информацията.

Той отклонява поглед, отдръпва се от мен. Трябва да се върнем. Мамка му! Марк го съзнава. Изправя се и започва да крачи. Трябва да се върнем и някак да изтрием файловете. По дяволите, по дяволите! А си мислех, че и двамата сме се справили превъзходно. Въобразявах си, че съм много умна. Всъщност бяхме направили следите си още по-очевидни. Бяхме изтъкнали кои сме, кой го е направил. Ако някой дойде да ни търси. А някой със сигурност щеше да дойде. Няма да прочетат данните от изчезналите ни формуляри, но ще намерят подробностите в базата данни на хотела и ще разберат, че сме прикрили следите си. Освен ако не… Освен ако веднага не се върнем в онзи офис и напълно не заличим имената си от системата. Освен ако някой от нас не направи това.

Марк отново свежда очи към мен. В съзнанието му се оформя мисъл. Той трябва да отиде, този път трябва да го направи той. Аз не мога да се върна на рецепцията — би трябвало да лежа болна, тази версия сме пробутали. Сама си бях постлала така.

Марк крачи бавно и размишлява. След няколко минути отива в банята и излиза с обица в ръка. Една от смарагдовите ми обици, подарък за рождения ми ден миналата година. Вдига я.

— Изгубила си си обицата. Ето това се е случило. Ще отида да я потърся, какво ще кажеш? — Кимва. Категорично. — Да, отивам.

Четирийсет и пет минути по-късно Марк се връща в стаята.

— Готово. Промених имената ни, телефонните номера, имейлите и адреса. Всичко. Готово е.

Изглежда изтощен и облекчен. Един бог знае как го е направил, но е успял. Усмихвам се.

— Трябва да обсъдим проблема с онзи тип по телефона, Марк.

Време е да спрем да се поздравяваме и да потърсим решение на създалото се положение. Обмислям нещата, откакто Марк излезе. Той кимва и сяда до мен на канапето. Облизва устни.

— Добре. Какво знаем? Да започнем от това. Какво знаем за него? Или за нея? — пита той.

— Телефонният номер е регистриран в Русия, но есемесите са написани на английски. Всички имейли на хората от самолета бяха руски. Съобщенията им до онзи мъж са на английски, той също им отговаря на английски. Затова допускам, че има поне един англичанин или американец. Не знаем дали е същият като човека с американския номер. Може да е същият човек с два телефона. Няма как да разберем. Като че ли уреждаше размяната за хората от самолета с американския номер. Искаше сделката да се осъществи. И той знае, че ние не сме хората от самолета, знае, че сме се престорили на тях… — Марк извива вежди, аз започвам да пелтеча и млъквам. — Добре де… Знае, че аз съм се престорила… — поправям се.

Марк кимва. Продължавам:

— … на някой от самолета. Ще допусне, че сме разгледали телефона. Или сме ги убили по някаква причина и сме задържали сака, или сме го намерили и сме видели неща, които не би трябвало да видим. Така или иначе, ние сме заплаха за него. Или за тях. И ще се опита да ни намери.

Марк се привежда напред, обляга лакти върху коленете си и се намръщва.

— Може ли да проследят телефонния сигнал? Така де, не сигнала… ти не използва телефонната мрежа, нали? А безжичния интернет. Може ли по някакъв начин да проследят него?

Марк просто размишлява на глас, но аз въпреки това отговарям:

— Не, не могат! Айфонът не беше свързан с айклауда. Може да бъде намерен в безжичната мрежа само през специално приложение или с айклауд. Искам да кажа, че той може да проследи последното място, откъдето е получен сигналът, но това е станало вероятно преди хората от самолета да се качат на борда. Със сигурност известно време преди катастрофата. Телефонът е бил прибран в кутията и изключен, когато самолетът е паднал. Затова онзи човек ще знае, че апаратът се е намирал някъде над Тихия океан, нищо повече.

Сигурна съм, че е вярно. Марк кима, съгласява се.

— Значи единствената връзка с това място, с този хотел е влизането в имейл акаунта от бизнес центъра на хотела, така ли?

— Да, айпи адресът ще бъде записан някъде. И ще показва откъде някой е влязъл в имейл акаунта. Вероятно онези хора ще намерят начин да разберат. Така или иначе, със сигурност могат да си позволят да наемат човек, който знае как да го направи — уточнявам.

Ще дойдат. Просто е въпрос на време. Може би вече дори разполагат с айпи адреса. Сигурно в момента пътуват насам.

— Значи ще дойдат, така ли? — пита Марк.

Разчел е изражението ми.

— Да — отговарям.

— В такъв случай си тръгваме.

Той се изправя и се запътва към лаптопа.

— Марк…

— Всичко е наред — уверява ме. — Имаме идеално извинение. Разболяла си се, получила си хранително натравяне, затова прекратяваме почивката си и се прибираме у дома, за да се прегледаш.

Усмихвам се. Това решава проблемите ни.

— Отивам да сменя полетите. Билетите не са с фиксирани дати, така че няма да има проблеми. Ще се опитам да намеря места за утре. Как ти се струва? — пита ме.

— Идеално.

Ставам и тръгвам към спалнята. Време е да стягам багажа. Мъчно ми е, че си тръгваме, но ако и когато тези хора пристигнат в хотела, предпочитам да съм в друга точка на земното кълбо, например у дома.

Вадя куфарите и изпразвам съдържанието на гардеробите върху леглото.

Поглеждам към най-горния рафт.

— Марк? — връщам се в дневната.

— Да? — вдига той очи от екрана.

— Ще го задържим ли?

Просто питам. Вече наистина не знам.

— Е, не може просто да го оставим в стаята, нали? — казва той. — Ако не искаме да ни арестуват, преди да отлетим за вкъщи. Ако оставим сака, май трябва да го скрием. Може би под бунгалото? Или пък да го вземем? Ерин, заминем ли от тук, няма начин да ни намерят.

Той се взира в лицето ми. Въпросът му остава без отговор.

Два милиона лири.

Не искам много от живота. Само къщата си, съпруга, някоя почивка — нямам против да е в икономична класа. Спокоен живот. Нашия живот. С два милиона ще изплатим ипотеката. И ще имаме начален капитал за нов бизнес на Марк или средства, с които да живеем спокойно, докато той намери нещо. Или пари за следването на детето, което може би вече расте в утробата ми. Спомням си как повърнах вчера на пода. Току-виж…

Вече осем седмици не пия хапчета. Не, не, твърде рано е да има симптоми. Почти съм сигурна, че повръщането предишния ден се дължеше на изпитите коктейли и на страха. Времето ще покаже.

А заминем ли си, няма да има как да ни проследят.

— Сигурен ли си, Марк? Не могат ли да ни открият по полетите?

Въпреки че сме изтрили данните си, може пък да има начин да прегледат списъците на пътниците от острова. Да проверят всички пристигащи и да намерят две имена, които не фигурират сред гостите в нито един хотел.

Марк поглежда навън през френските прозорци към гаснещата светлина в лагуната. Вълните ритмично и приглушено плискат под вилата.

— На този остров има към трийсет и шест хотела — бавно отговаря Марк. — Разгарът на сезона предстои, затова те са наполовина пълни. В този хотел има сто стаи, което ще рече двеста човека — половината са стотина човека. Умножи това по трийсет и шест хотела — приблизително три хиляди и шестстотин гости. Пет пристигащи и пет заминаващи полета дневно до Таити. Това са много хора. Много имена, които да проверят. Три хиляди и шестстотин имена, които непрекъснато се променят. Ще трябва да разчитат на нещо повече от това, повярвай ми.

Марк има право — променливите са прекалено много. Бихме могли да вземем сака, без никой да забележи.

— Да. Ще задържим сака. Отивам да приготвя багажа — казвам толкова ясно, че ако по някое време в бъдеще се зачудим чия е била идеята, ще помним, че е била моя.

Ще нося това бреме за двама ни. Марк кимва и се усмихва леко.

Ще задържим сака.