Нещо във водата

10

Неделя, 4 септември

Меденият месец

Клетвите са изречени. Той плъзва тънка златна халка на пръста ми.

Очите му, лицето му. Музиката. Студеният камък под тънките подметки на обувките ми. Уханието на тамян и цветя. На най-хубавите парфюми на осемдесет човека. Щастие. Чисто и безоблачно.

Целуваме се, зад нас се извисяват познати гласове. И после до мозъка на костите ни разтърсва органовото изпълнение на „Сватбен марш“ на Менделсон.

И цветчета, отвсякъде се посипват цветчета, докато излизаме в есенния лондонски въздух. Като съпруг и съпруга.

Събужда ме тихо почукване. Марк още спи дълбоко до мен в широкото хотелско легло. Моят съпруг. Моят спящ нов съпруг. Тихото почукване продължава. Ставам, навличам халат и отивам на пръсти в дневната на апартамента.

Кафето. Две сребристи кани с кафе върху застлана с бяла покривка количка ме чакат в коридора. Сервитьорът прошепва „Добро утро“ и грейва в усмивка.

— Много благодаря — прошепвам в отговор и вкарвам количката в застлания с плътен килим вестибюл.

Подписвам сметката и му я връщам с голям бакшиш. Днес официално споделям радостта си. Шест часът е, неделя сутрин. Поръчах кафето предишната вечер, за да ми помогне с ранното ставане. Но, честно казано, съм добре. Вече съм напълно будна и преливаща от оживление. Много се радвам, че не прекалих с пиенето снощи. Не ми се пиеше. Исках мисълта ми да остане бистра, съсредоточена. Исках да запомня всеки миг и да му се насладя.

Бутам количката покрай елегантните хотелски мебели, вкарвам я в спалнята и я оставям, докато си вземам душ. Надявам се силното ухание на кафе да го разбуди. Искам всичко да бъде идеално за него днес. Марк обича кафе. Пъхвам се под обилната струя на душа и се сапунисвам, като внимавам да не си мокря косата. След половин час трябва да напуснем хотела и да тръгнем за летището.

Днес ще бъде най-дългият ден в живота ни. Ще летим назад през единайсет часови зони и линията на смяна на датата, а когато след двайсет и четири часово пътуване по въздуха и с кораб се озовем в другия край на света, там ще бъде едва десет часът. Оставям топлата сапунена струя да облива мускулите на раменете ми, ръцете, новата златна халка на пръста ми.

В съзнанието ми прелитат образи от предишния ден: тостът на Фред, тостът на Марк, Каро, която разговаря с родителите на Марк, първият танц. Последният танц. Предишната нощ, най-сетне сами. Отчаяно зажаднели един за друг.

Чувам потракването на порцелан. Станал е.

След секунда съм извън душа и мокра в обятията му.

— Много е рано, Ерин, много е рано — протестира той намръщено и налива горещо кафе за двама ни.

Засипвам го с целувки и с вода от душа. Той ми подава чаша и аз заставам пред него чисто гола, докато отпивам. В този момент изглеждам прекрасно, нищо че сама го казвам. Във форма съм. Постарах се. Не се жениш всеки ден. Той пие кафе, седнал в края на леглото, и лениво плъзга очи по тялото ми.

— Красива си — казва, все още сънен.

— Благодаря — усмихвам се аз.

За нула време се обличаме и напускаме хотела. Мерцедесът се плъзга с неделното утро пред хотела. Шофьорът се представя като Майкъл, но почти не продумва, докато пътуваме към „Хийтроу“. Носим се по пустите улици в своя ухаещ на кожа пашкул, навън се мяркат само окъснели купонджии, които се прибират. Някъде навън, в Северен Лондон, зад заключени коридори, лежат Алекса, Еди и Холи в своите голи залостени килии, които никога няма да видя. Предстои им да преживеят един ден, който никога няма да проумея напълно. Усещам свободата си с нова яснота.

На летището Марк ме повежда покрай извилата се вече опашка на гишетата на „Бритиш Еъруейс“ към празните гишета в края на пътеката. Първа класа. За пръв път. Изпитвам вълнение, примесено с типичната за средната класа вина. Искам го, но съзнавам, че не бива да го искам. Марк е пътувал в първа класа с клиенти и ме уверява, че много ще ми хареса. Не бива да обръщам прекалено голямо внимание.

На гишето жена с ослепителна усмивка ни поздравява като приятели, които се връщат у дома след дълго отсъствие. Фиона, единствената служителка на гише за чекиране, която ми се е представяла по име, е безкрайно дружелюбна и услужлива. С това като нищо мога да свикна. Явно с пари можеш да си купиш време, а с време — внимание. Усещането е страхотно. Не прекалявай с анализите, нареждам си мислено. Просто се наслаждавай. Скоро пак ще си бедна.

Минаваме през проверките за сигурност. Охраната проверява багажа ни почти неловко. След като се обувам, Марк ме превежда през залата към стената в дъното вдясно. Най-обикновена бяла врата. Без табела. Прилича на служебен вход. Той се усмихва.

— Вратата на милионерите — извива той усмихнато вежди. — Моля!

Мога само да го последвам. Той крачи самоуверено с вид на човек, който знае къде отива, а аз съм напълно сигурна, че всеки момент ще ни спрат. Докато приближаваме към вратата без табела, очаквам всеки момент нечия ръка да стисне моята, да ни заведат в някоя тясна стая и да ни подложат на многочасов разпит като терористи. Нищо подобно не се случва обаче, прекосяваме залата, незабелязани от никого, минаваме през странната врата и се озоваваме сред кроткото оживление на прохладната зала „Конкорд“.

Това е таен път само за първа класа. От проверката направо в салона на „Бритиш Еъруейс“. Значи така живее другата половина от човечеството. Е, по-скоро един процент. Нямах представа.

„Бритиш Еъруейс“ плащат един милион лири годишно на летище „Хийтроу“, за да са сигурни, че пътниците им в първа класа няма да бъдат подложени на унижението да минат покрай всички онези безмитни магазини, пълни с ненужни за тях боклуци. Днес и на нас ни е спестено.

В салона е истински рай. Много е приятно от тази страна на вратата, не че допреди пет минути изобщо подозирах за съществуването му. Странно, нали? Тъкмо си мислиш, че знаеш какво е хубаво, и изведнъж се оказва, че има напълно различно ниво над това, което знаеш, че съществува. Може би е по-добре изобщо да не разбира човек. Може би е по-добре да не знаеш, че всички останали на летището биват насочвани през магазини с единствената цел да им вземат и малкото пари, които имат, докато твоите са си непокътнати.

Престани да го мислиш, Ерин. Просто се наслаждавай. Напълно в реда на нещата е да се зарадваш на нещо хубаво.

Тук всичко е безплатно. Настаняваме се в едно от кожените сепарета и си поръчваме лека закуска: прясно изпечени шоколадови кифлички и английски чай. Поглеждам Марк. Великолепният ми Марк чете вестник. Изглежда щастлив. Оглеждам и останалите хора в салона. Кой знае защо, първокласното пътуване ги прави някак мистериозни — загадъчността се процежда от всяко движение и го дарява с изящество. Или просто аз се чувствам така, защото сякаш съм влязла в селенията на еднорозите.

Милионерите не изглеждат като милионери, нали? Илон Мъск дори не изглежда като милионер, а всъщност е милиардер.

Наблюдавам ги, вторачени в айфоните си, докато отпиват от своето еспресо, и се чудя. Дали пътуват само в първа класа? Общуват ли с други хора в ежедневието си? С хора от бизнес класата? От икономичната класа? Знам, че ги наемат на работа, но дали общуват с тях? И какво работят всъщност? Как печелят толкова много пари? Добри хора ли са? Представям си как Алекса е летяла в бизнес класа, преди да се случи всичко. Кой знае защо, си я представям тук. Изглеждаше богата дори със затворническото си облекло. И Еди. Не ми е трудно да си представя Еди тук — като призрак, който се спотайва в ъглите на кожените сепарета с чаша кафе в ръка, а очите му оглеждат неспирно, не пропускат нищо. Отговорих на имейла му в деня преди сватбата. Имах усещането, че се опитва да ми каже нещо, но най-вероятно е бил под наблюдение. Съвсем ясно си го представям тук. Не и Холи. Не мога да си представя Холи тук, както си представям Еди или Алекса. Дали изобщо е напускала страната? Усещала ли е средиземноморското слънце? Или тропическата жега? Едва ли. Възможно е обаче да ставам жертва на предразсъдъци, може би Холи непрекъснато е пътувала. Отново ме пробожда вина. Не прекалявай с анализите, Ерин.

За пръв път през живота си се качвам на самолет и завивам наляво. Всички останали завиват надясно. Честно казано, трудно може да не се почувстваш специален, макар да съзнавам, че съм платила много повече пари от всеки друг, пари, които имаме единствено благодарение на различни обрати на съдбата и по рождение. Но е така. Чувствам се специална.

— „Дриймлайнър“ — навежда се към мен Марк и ми прошепва.

Нямам представа за какво говори.

— Самолетът — пояснява той.

— А, самолетът е „Дриймлайнър“ — поглеждам го закачливо и се усмихвам. — Не знаех, че се интересуваш от самолети.

Той наистина разбира от тях. Странно как не бях забелязала. Разбирам защо предпочита да не разгласява това свое хоби. Не е най-секси интересът за един мъж. Марк обаче има още много други секси хобита, затова нямам нищо против да му простя това. Отбелязвам си наум за Коледа да му купя нещо, свързано със самолети. Може би някой хубав албум. Ще потърся и документални филми.

С Марк сме настанени на предните седалки по средата — този салон няма нищо общо с обикновения. Първо, седалките са само осем. И дори не са заети всичките. В тази част на самолета е тихо. Спокойно.

В сравнение с икономичната класа първа е като биофермите спрямо традиционните. Обикновените пътници отзад са натъпкани като пилета в клетки цели единайсет часа. А ние, пилетата на свободно отглеждане, хранени с царевица, доволно си кълвем сред високите треви. Може би метафората не е подходяща, може би всъщност ние сме фермерите?

Отпускам се на седалката — бежова кожа с онзи свеж мирис на нова кола. Преградите са достатъчно високи от всички страни, за да не виждаме другите пътници, но и достатъчно ниски, за да забелязваме стюардесата, когато минава покрай нас. Тя поднася шампанско във високи изстудени чаши, докато хората се настаняват по местата си и наместват ръчния багаж.

Разглеждаме гнездата си — нашия дом за следващите единайсет часа. На гърба на седалката пред мен има телевизор с плосък екран, забелязвам удобни шкафчета, слушалки. Тоалетен несесер с релефен надпис „Първа“, надлежно прибран и пълен с миниатюрни продукти, които странно защо ми приличат на детската кухня, която имах като малка. Когато още само си играех на къща. Намирам голяма сгъваема масичка в шкафчето над подлакътника. И, да, много се вълнувам. От всичко. Пъхам пътната си чанта в една преграда. Сватбен подарък от Фред. Толкова се радваше, че е поканен и ме води до олтара. Знам колко много означаваше това за него. Прекрасният Фред. Фред и Нанси. Двамата нямат деца. Може пък да станат кръстници. Когато се стигне дотам. Ще ми бъде приятно. Дали и на Марк ще му бъде?

Неусетно излитаме.

Устата ми е пълна с шампанско, когато стюардесата надниква над преградата и ме пита кой номер пижама искам. Усещам как шията ми пламва смутено, а и бездруго съм румена сутрин.

— Малка. Много благодаря — отговарям, след като успявам да преглътна.

Тя се усмихва и ми подава малък размер мека тъмносиня пижама, привързана с бяла панделка с белите букви БЕ, избродирани отляво на предницата.

— Повикайте ме, ако после решите да подремнете — изчуруликва стюардесата, — и ще ви оправя леглото.

Открай време имам проблем с безплатното шампанско. С прелестното безплатно шампанско. Много ми е трудно да отказвам. Напълнят ли ми чашата, изпивам я. Само тогава действително отнасям към себе си максимата „ще съжаляваш, че не си стигнала финала“. След три чаши шампанско и един филм със стюардесата провеждаме разговор относно евентуална дрямка.

Докато се върна от огромната баня, където мивката е на цели три крачки от тоалетната, след като съм си измила зъбите, леглото ми е оправено. И изглежда доста примамливо — дебела завивка, пухкава възглавница. Марк ми се смее през преградата, докато се настанявам.

— Не мога да повярвам, че вече си пияна. Няма и ден, откакто се оженихме!

— Развълнувах се. А сега тихо. Ще се наспя и ще изтрезнея — казвам и електрическата преграда бавно скрива лицето му.

— Лека нощ, пиянде — отново се засмива той.

Усмихвам се. Затварям очи, сгушена в своя ъгъл.

По време на първия полет успявам да проспя впечатляващите седем часа. Когато кацаме в Лос Анджелис, се чувствам добре отпочинала и, за щастие — трезва. Не нося на алкохол. Няколко чаши са достатъчни да ме съборят. Марк не мигнал през целия полет — гледал филми и чел.

На летището намираме салона за първа класа на „Американ Еърлайнс“. Не е толкова впечатляващ като този на „Хийтроу“, но разполагаме само с трийсет минути преди полета си до Таити. Това е трудният момент. Средата. Отметнали сме единайсетчасовия полет до Лос Анджелис. Предстои осемчасов до Таити, след това четирийсет и пет минути до Бора Бора и накрая пътуване с корабче покрай кораловия остров, на който е разположен хотел „Четири сезона“.

Получаваме имейл от родителите на Марк. Снимки, които са направили на сватбата вчера. Всички сме там — поне така ми се струва, защото сме малко размазани и очите на всички са червени, но определено сме ние. Изведнъж си давам сметка, че никога не съм била толкова щастлива, колкото в този момент.

Марк успява да поспи шест часа по време на следващия полет. Този път аз оставам будна и гледам през прозореца, омагьосана от розовите и пурпурни багри на залязващото слънце. И облаците — километрични бели планини, които стават прасковени. И после всичко преминава в синьо — тъмна кадифена синева. И звезди.

Когато слизаме от самолета, ни блъсва вълна от горещ и влажен тропически въздух. Първите мигове на медения ни месец. Не виждаме бог знае какво от Таити, само писта, светлините за кацане и почти празното фоайе на летището, поредния изход за заминаващи и отново сме във въздуха.

Полетът ни до Бора Бора е с малък самолет със стюардеси, облечени в ярки цветове. Марк някак успява да дремне. Аз дочитам списанието, което взех от салон „Конкорд“ на „Хийтроу“ — специализирано издание за коне, което се казва „Пиаф“. Нищо не разбирам от това — основното ми обучение по езда като момиче не се разви до напреднали умения, — но списанието изглеждаше толкова различно от всичко, което бях виждала дотогава, че просто не се сдържах и посегнах. Оказа се, че „Пиаф“ е движение, когато конят плавно повдига крака в тръс на място. Ето на, обзалагам се, че се радвате да го научите. Наистина ми харесват такива неща, защото открай време обичам да чета каквото ми падне — колкото по-малко знам по темата, толкова по-добре. Помня, че някой във филмовото училище ни посъветва да развием навика — да четем неща извън зоната си на комфорт. Така се раждали историите. И идеите. Както и да е, силно ви препоръчвам „Пиаф“. Малко ме отегчиха статиите за храненето на конете, но като цяло ми беше интересно. Ако не заради самото съдържание, то определено заради въпросите, които се зародиха у мен относно начина на живот и навиците на обичайните читатели на списанието.

Летището на Бора Бора е миниатюрно. Посрещат ни две широко усмихнати жени с цветни гирлянди. Белите цветя разпръсват сладникаво ухание от шиите ни, докато носач ни повежда към пристана пред терминала. Летището и пистата му заемат цял един остров от атола Бора Бора. От двете страни има на места оголена висока трева, а постройката на терминала сякаш плува в тихоокеанската синева. Реална демонстрация на човешкото господство над природата.

В края на пристана ни чака моторница — красива със своето ненатрапчиво полирано дърво, същинска венецианска гондола. Шофьорът поема ръката ми и ми помага да се кача и да седна на палубата. Подава ми топло одеяло за коленете.

— Като потеглим, ще духа — усмихва се той.

Има мило лице като жените на летището. Сигурно тук нямат много тревоги, далече са от суровия градски живот.

Марк подава багажа ни и сам скача в лодката. Потегляме. Носим се в тъмното покрай тихи заливи. Иска ми се така да бяхме организирали полетите си, че да видим това. Сигурно гледката е шеметна, но сега в тъмното виждам само блещукащите светлини по брега и огромната луна, надвиснала над водата. Ярката бяла луна. Сигурна съм, че не е толкова ярка в Англия. Но би трябвало. Може би просто не изглежда така заради замърсения въздух.

Англия ми се струва вече толкова далече. Оградените с жив плет улици, заскрежената трева. Домъчнява ми за вкъщи — на близо петнайсет хиляди километра, където е мъгливо и студено. Косата ми се развява на уханния бриз. Вече пристигаме. Обръщам се към сушата, към брега, към светлините на „Четири сезона“. И ето го там.

Водата край нас става изумрудена, блещука от дълбините на зелената лагуна. Постройките със сламени покриви — ресторантите, общите помещения и баровете — се къпят в мека светлина на свещи. По брега горят факли. Наколни вили изливат топлото си оранжево сияние в плътния мрак на Южния Пасифик. И тази луна, която като мощен фар на провинциален път грее иззад високия силует на планината Отеману, угаснал вулкан в центъра на Бора Бора. Пристигнахме.

Водата спокойно се плиска край нас, докато пърпорим към брега. Пристанът е осветен със свещи, посрещачите ни връзват лодката и ни измъкват на брега. Още гирлянди. Със сладникаво, пикантно ухание. Вода. Хладни кърпи. Резенче портокал. Количка за голф ни отвежда по вдигнатите на колове пътеки към новата ни обител.

Стаята ни е фантастична, Марк се е погрижил. Най-хубавата, която имат. Вила над водата на лагуната в края на пристана.

Частен басейн, частен достъп до лагуната, баня със стъклен под. Спираме пред вратата, където също ни посрещат с „добре дошли“, но вече сме изтощени. Виждам умората в очите на Марк въпреки усмивката му, служителите сигурно също я забелязват. За щастие, разговорът е съвсем кратък.

Количката избръмчава обратно по алеята и ние оставаме сами във вилата. Марк ме поглежда, когато шумът от количката стихва. Пуска саковете ни и се спуска към мен, сграбчва кръста ми с една ръка, бедрата ми с другата и ме вдига във въздуха. Целувам върха на носа му. Той се усмихва широко и тромаво ме пренася през прага.