Нещо във водата

17

Сряда, 14 септември

Телефонът

Случи се нещо много, много лошо.

Снощи Марк отиде на урок по скуош в хотелския комплекс. Има нужда да се позабавлява — напрежението започна да му се отразява и аз предложих да изпусне малко пара. Пък и той обича този спорт — там мъжете могат да се накрещят на воля.

Възползвах се от възможността в негово отсъствие да изключа пресата за панталони, скрита в дрешника, и да включа айфона от сака с помощта на резервното ни зарядно. Уверих се, че е звукът е изключен, и го пъхнах отстрани до пресата, ако Марк случайно надникне в дрешника.

Сутринта се събудих по-рано от обикновено, напрегната от онова, което предстои. Наложи се да почакам Марк да закуси и да се пъхне под душа, за да вляза в дрешника и да дръпна телефона от захранването. Не се беше включил сам. Не бях сигурна дали става автоматично — дали пък телефонът не беше развален? И какво щях да правя тогава? Пъхнах го в джоба си, прибрах резервното зарядно в куфара и отново включих пресата.

Имах нужда да остана сама за около половин час, за да разгледам телефона. Само че не е лесно да си намериш извинение да се усамотиш по време на медения си месец, нали? Като че ли нищо не е достатъчно важно, за да отвлече вниманието ти. Замислям се за освобождаването на Холи отпреди два дни. Иска ми се да се свържа по Скайп с Фил, за да обсъдим как ще организираме снимките с нея, щом се върнем. Това определено е основателна причина да изляза от стаята сама за известно време.

Казвам на Марк, че ще си говоря по Скайп с екипа си. Обяснявам му, че ми трябва интернет връзка — така сигналът ще бъде достатъчно силен, а картината много по-качествена. Удобството е, че за целта трябва да отида в бизнес центъра на хотела.

Той предлага да ме придружи, но аз го уверявам, че ще му е скучно, пък и сигурно присъствието му ще озадачи Фил и Дънкан. Освен това ще приключа бързо. Обещавам да се върна след нула време. Марк не възразява. Предлагам му и днес да прегледа списъка с изчезнали хора на Интерпол. За всеки случай. Не се знае. Обаче съм сигурна — няма да фигурират в този списък. Никой не съобщава за изчезването на такива хора. Просто не го правят.

Бизнес центърът е малка стая с голям кремав настолен компютър и обемист принтер. В средата има заседателна маса, която запълва почти цялото пространство. Трудно ми е да си представя стаята да е била използвана някога за делови срещи. Може би само за съвещания на служители от хотела.

Оглеждам бегло горните ъгли на помещението — няма камери. Хубаво. Поведението ми ще изглежда странно, затова не искам видео доказателства. За всеки случай, ако нещата се объркат.

Включвам компютъра и отварям търсачката. Готова съм. Цяла сутрин се подготвям за това, което предстои.

Вадя айфона от джоба си и натикам копчето. Дисплеят оживява, светва малкото лого на „Епъл“. Трябва да превключа на самолетен режим веднага щом се появи заключеният екран. Чакам, притаила дъх, докато информацията бавно се зарежда. Откога е изключен телефонът? По-бавно ли зарежда, ако е бил изключен по-дълго? Вероятно не.

После дисплеят светва. Не е заключен. Няма парола. Веднага се появяват приложенията. Боже! Няма парола? Това е нелепо, кой прави така в наше време? Бързо издърпвам менюто за бърз достъп и натискам иконката със самолета. Вече съм в безопасност.

Дори екранът да беше заключен, пак щях да успея да включа самолетния режим — всъщност точно това очаквах да направя. Възнамерявах да прескоча заключения екран. Според справката в интернет се оказа много лесно. Само че изобщо не ми се налага. Собственикът явно не се е притеснявал кой ще надникне в телефона му. Вероятно е смятал, че е на достатъчно сигурно място, когато го е пъхнал в кутията на пистолета.

Сърцето ми блъска в гърдите.

Имам достъп до всичко. Няма икони на много приложения — някои са ми познати, други са чужди, но виждам предимно основните, почти нищо добавено, никакви игри или подобни щуротии. Натискам иконката на имейла. Излиза входящата поща — всичко е на руски. По дяволите. Очаквах да стане нещо такова. Е, добре, явно са били руснаци. Както и да е, не чета тази азбука. Най-лесно е да копирам текста и да го сложа в преводача на Гугъл, което не е елегантен подход, но нека припомня, че не съм шпионин.

Не мога да копирам и да прехвърля имейлите от телефона направо в преводача, не мога и да ги препратя към своя имейл, за да действам оттам.

Обръщам се към хотелския компютър, зареждам руския Гугъл и написвам името на имейл доставчика, през който са изпратени съобщенията. Руска фирма, която се казва „Яндекс“. Началната страница не ми говори нищо — ъгловати надписи, които не разбирам, но горе вдясно забелязвам познати кутийки за потребителско име и парола. В първата написвам имейл адреса от телефона и кликвам върху неразбираемите драсканици под паролата. Молба за нова парола. Попълвам и чакам. Взирам се в телефона.

Да му се не види!

Разбира се, че няма да мога да получа имейла! Ама че глупачка. Не съм онлайн. Имейлът за смяна на парола няма как да пристигне. Защо не се сетих?

Добре. Добре. Един момент… Мога да включа на безжичен интернет, макар да съм в самолетен режим.

Разбира се! Марк ми показа как да го направя по време на полета до тук, за да използвам мрежата в самолета. Телефонът няма да бъде проследим. Мога да вляза в хотелската безжична мрежа през телефона, да получа имейла и да променя паролата. Да!

Бързо изпълнявам стъпките и чакам пристигането на имейла. Идват трийсетина съобщения, а очакваният от мен имейл за паролата е най-накрая. Все още никой не е усетил отсъствието на тези хора. Никой не е влизал в тази поща от дни.

Обновявам паролата през изпратения ми линк и избирам G650. Струва ми се подходяща. Стаявам дъх в очакване на потвърждението. Сега само аз имам достъп до имейлите.

Преглеждам ги. В лентичката на Гугъл най-горе на страницата се показва следният надпис: „Тази страница е на руски. Искате ли превод?“. Натискам „превод“.

Повечето са отчети или някакви разписки. Някои са планове за срещи. Места, времена и хора. Някои от имейлите са спам. Интересно, явно и престъпниците ги получават. Нито едно от съобщенията обаче не изглежда лично. В имейлите няма имена. Виждам няколко пъти да се споменава за „Консултанти Егис“. И за още една фирма — „Карнвенан Солушънс“. За транзакции между двете. И за трета фирма — „Паладиум Холдингс“. Преставам да чета. Трябва ми нещо повече, нечие име. Запаметявам някои фирми — после ще ги проуча.

Изтривам имейлите, създадени при промяна на паролата, и излизам от пощата. Изтривам историята на интернет браузъра на компютъра и излизам от страницата за достъп на гостите.

Заемам се с текстовите съобщения. Сигурна съм, че ще намеря нещо в тях. Зелената иконка на съобщенията ми показва, че са получени четирийсет и две. Аз самата едва ли съм оставяла повече от десет непрочетени, но пък собственикът на телефона не е жив, нали така? Уважителна причина за натрупаните съобщения.

Натискам иконката. В телефона няма запаметени номера, затова всички съобщения не са от нечие име, а от телефонен номер. Пускам ги през Гугъл. Съобщенията с код +1 — от Америка, +44 — Великобритания, +7 — Русия, +352 — Люксембург, и едно с код +507 — Панама. Съобщенията до и от Люксембург са предимно на френски и на немски, тези с Панама са на испански с по някоя английска дума. Съобщенията между американските и руските номера са само на английски. Собственикът на телефона, който и да е той, е говорил много езици и е жонглирал с много неща. Образно казано. Натискам първото съобщение, най-новото, от американския номер. Прочитам цялата поредица съобщения:

СЪГЛАСИХА СЕ. ЩЕ УСКОРЯТ СДЕЛКАТА. УСПЕШЕН ПОЛЕТ

ИНФОРМАЦИЯТА НЕ Е ПОЛУЧЕНА

ИМА ЛИ ПРОБЛЕМ? КЪДЕ СИ?

СВЪРЖИ СЕ С МЕН

МОЖЕ ДА СТАНЕ ЛОШО, КАКВО ДА ПРАВЯ

Връщам се на менюто на съобщенията. Избирам следващото. До руски номер:

СРЕЩАТА НАСРОЧЕНА ЗА ДНЕС

ДОСТАВКА 22:30 В ХЕЛИПОРТ

ПРЕНАСОЧЕН ПОЛЕТ? КАКВО Е НАСТОЯЩОТО ТИ МЕСТОПОЛОЖЕНИЕ? ИМА ЛИ ПРОБЛЕМ? ДА ПОМОГНЕМ?

НЕ СА ПОЛУЧИЛИ. КЪДЕ СИ?

КЪДЕ СИ?

ТРЯБВА ДА ПОГОВОРИМ. ОТГОВОРИ ВЕДНАГА ЩОМ ПОЛ

УЧИШ ТОВА

ОТГОВОРИ!

Внезапно отдолу се появяват трите примигващи точки, обозначаващи, че в момента някой пише съобщение. Мамка му! Боже!

Забравих за безжичната връзка. Трите сиви точки примигват срещу мен. Отсреща има някой. И тогава си спомням, че айфоните изпращат потвърждение, че съобщението е прочетено, освен ако не промениш настройките. А тези са маркирани като прочетени.

Бързо се опитвам да изключа телефона. Ами ако са проследили всичките ми стъпки? Ако открият коя съм?

Само че не могат. Тук няма камера. Прочела съм имейлите от компютър с отворен достъп. Всеки в комплекса би могъл да го направи. Няма начин онези хора — които и да са — да разберат, че съм била аз. Ами ако са тръгнали насам? Ако пристигнат тук, прегледат заснетото от охранителните камери и ме видят да влизам от фоайето точно по това време? Знам, че във фоайето има охранителни камери, в коридора също. По дяволите.

Добре, мисли реалистично, Ерин, мисли реалистично. Дори да разберат откъде е влизано в пощата, пътят до Бора Бора отнема един ден почти от всякъде. Цял ден. След това ще трябва да проникнат в системата за сигурност на хотела, да прегледат видеозаписите и да разберат от тях, че съм била аз. Ще го направят ли? Дори не знаят, че съм прочела имейлите, нали? Знаят само, че изпратените от тях есемеси са прегледани.

Трябва да прочета написаното. Трябва да проверя.

Поемам голяма глътка въздух и отново натискам копчето.

Бял екран, логото на „Епъл“, началният екран на телефона, едно непрочетено съобщение. Натискам го.

КЪДЕ БЕШЕ?

Не знаят, че не съм техният човек. Да напиша ли нещо? Трябва ли? Да им кажа, че сме намерили сака.

Не, идеята не е добра. Не. Да се престоря на онези хора? Да го направя ли? Така ще престанат да ме търсят, нали? Ще ги насоча другаде. О, боже! Иска ми се да бях обмислила всичко предварително. В момента не разсъждавам трезво. Добре де, помисли. Помисли.

Трите сиви точки се появяват отново. По дяволите! Трябва да напиша нещо. Натискам прозорчето за текста и курсорът ми затрептява.

Сега на неговия екран са се появили три сиви точки. Онзи отсреща ще разбере, че тук определено има някого. От другата страна. Пиша.

ПРЕНАСОЧЕН ПОЛЕТ. НЕВЪЗМОЖНА СДЕЛКА

Звучи добре, нали? Доста непроницаемо. Би трябвало да ни спечели достатъчно време, за да се измъкнем от тук, преди някой да дойде да ни намери. Изпращам съобщението. Готово.

Така е добре. Да. Сигурно ще помислят, че хората от самолета временно кротуват или нещо подобно. И после ме връхлита действителността. Кротуват ли? Ама какви ги вършиш, Ерин? Какви щуротии вършиш, да му се не види? Само по филмите кротуват. Нямаш абсолютно никаква представа какви ги вършиш. Ти си най-обикновена млада кинорежисьорка на меден месец. Ще те намерят и ще те убият. Ще умреш, Ерин.

И тогава се случва нещо много, много лошо.

КОЙ Е ТАМ?

Сивите точки отново запримигват.

О, не!

Натискам копчето за изключване на телефона.

Боже!

На връщане към вилата се опитвам да измисля убедително обяснение за стореното. Да представя нещата пред Марк, без да изглеждам като глупачка или лъжкиня, но, честно казано, на този етап може да се каже, че съм и двете. Нищо не мога да направя. Уплашена съм. Нуждая се от неговата помощ, за да оправя тази каша.