Нещо във водата

25

Понеделник, 19 септември

Второто интервю на Холи

Натискам копчето на домофона.

С Фил стоим пред входа на общинския жилищен блок на Холи Байфорд. Или по-точно, пред общинския жилищен блок на майката на Холи. Ръми ситно и упорито, мокри дрехите и косите ни. Дъждът не е достатъчно силен за чадър, но вали толкова продължително, че измръзвам. Все още съм в онзи следваканционен период, когато има вероятност да се разболееш — въпрос на време е. Ако стоя навън на дъжда, със сигурност точно това ще стане.

Следвам плана ни, според който трябва да се държим нормално. И ето ме тук, държа се нормално.

Поглеждам към тревистата пустош около жилищния квартал — дръзвам да предположа, че я наричат „парк“.

Сутринта се събудих с мисълта за семейство Шарп. Надявах се това да не стане, но тя дебне в подмолите на съзнанието ми, скришно. Светкавици от паника, мехурчета във водата. И после два бледи подгизнали трупа върху маси от неръждаема стомана. Грешката е наша.

Имам чувството, че някой ме наблюдава. Още откакто напуснахме острова. Но още по-силно го усещам след вчерашната новина. Оглеждам изпитателно суровите сгради и околността, но явно не представляваме особено голям интерес за местните. Ако убиецът на семейство Шарп е успял да ни намери по някакъв начин, ако продължават да ни следят, не се издават. Разбира се, усещането, че някой ме наблюдава, може да е нещо съвсем различно. Замислям се за изстуденото шампанско, което пихме на Бора Бора — наистина ли беше само преди седмица? Шампанско, изпратено от другия край на света. Еди също се интересува от мен, нали? Дали не е поръчал на някого да ме следи сега, след като се върнах? Да ме държи под око? Да ме наблюдава? Оглеждам комплекса. Има млад бял тип, който крачи близо до паркинга, притиснал мобилен телефон към ухото си. Чернокож мъж, седнал в работния си микробус, който се готви да потегли. Възрастна жена, която влиза в отсрещната сграда, влачейки зад себе си пазарската чанта. Нищо подозрително. Никой с вид на убиец. Никой не ме е намерил, аз съм просто подгизнала от дъжда жена, която чака някой да натисне домофона. Вдигам очи към стотиците прозорци, в които сивото небе се отразява. Толкова много прозорци. Толкова далече от самолета на дъното на Тихия океан.

Отново натискам звънеца. Дълго и бавно.

Фил въздъхва. Камерата е адски тежка. Не го виня. Девет сутринта е. Няма как да не са станали. Аз самата се събудих призори и определено мога да заявя, че не си представям така плавното връщане на работа. Днес ще се бъхтим здравата. От малкото, което знам за Холи, съм наясно, че ще бъде изтощително. Само че по думите на Мураками, майстора на здравото бъхтене: „Болката е неизбежна. Страданието е по избор“.

Отново натискам звънеца.

— Какво? Какво искате, по дяволите? Какво? — изпращява глас по домофонната система на металната порта, рязък и нападателен.

Жена, по-възрастна от Холи, по-пресипнала, по-дрезгава. Вероятно сме събудили госпожа Байфорд.

Натискам копчето и заговарям:

— Здравейте, с Мишел Байфорд ли говоря? Аз съм Ерин. Ерин Робъртс. Идвам при Холи. Имаме уговорка да се срещнем тук за снимки в девет.

Слушам се и потръпвам вътрешно. Знам какво долавят хората в гласа ми — привилегированост и наивен либерализъм.

Боже, днес съм като обтегната струна. Даниъл и Сали Шарп витаят в мислите ми. Стегни се, Ерин.

Мълчание. Фил въздъхва отново.

— А, добре. — Тонът се променя, прозвучава примирено. — В такъв случай влизайте.

Вратата избръмчава, изтраква, ние я побутваме и я отваряме. Обяснила съм на Фил какво да очаква тук, но няма как да е напълно сигурен — от Холи получаваш по-скоро общо впечатление, от погледа, от усмивката й. Гледал е първото интервю и съм сигурна, че е доловил същото. Както и да е, предупредила съм го да не допуска да бъде въвлечен в каквото и да било.

Апартаментът на семейство Байфорд е на шестия етаж и, разбира се, асансьорът е извън строя. Ще се учудя, ако Фил има сили да бъде въвлечен в каквото и да било, след като е мъкнал камерата си шест етажа нагоре.

Мишел стои в коридора с пухкави чехли, светлосин халат и пижама с надпис „Най-напред ми дай кафе“ и ни се мръщи. Явно току-що става. Холи никаква я няма. Може би още спи.

Мишел изглежда изтощена. Според бележките ми тя работи в универсален магазин. Петнайсет години, откакто ги е напуснал бащата на Холи. Не искам да съм груба, но не трябва ли вече да е отишла на работа?

— Здравей, Мишел. Приятно ми е да се запознаем. Извинявай, че идваме толкова рано — казвам и за моя изненада, тя поема ръката ми, здрависва се.

Разсеяна усмивка. Изглежда притеснена за нещо.

— Май по-добре да включите това чудо — посочва тя камерата на Фил.

Двамата с Фил се споглеждаме и той вдига камерата на рамото си. Червената лампичка светва.

— Просто не искам да повтарям. — Мишел ме поглежда и се смръщва. — Най-добре влизайте, ще направя чай.

Тя затътря чехлите си по застлания с линолеум под на апартамента. Следваме я. Като че ли Холи не е тук.

Мишел шета в тесния кухненски бокс.

— Работата е там, че съм длъжна да се обадя в полицията, ако някой дойде да разпитва. Нещо против да им звънна набързо сега? — Изглежда смутена, като жена, принудена да следва правила не по свой избор.

Клатя глава — нямам нищо против. Само че думата „полиция“ направо се разкрещява в главата ми. Не е нещо, което искам или съм очаквала да чуя днес.

— Извинявай, Мишел, но наистина нямам представа какво става тук. Случило ли се е нещо?

Поглеждам към Фил, в случай че той се е досетил. Да не съм пропуснала нещо?

За част от секундата ми минава мисълта, че тя може да се обажда в полицията заради мен. Заради самолета. Заради семейство Шарп. Разбира се, абсурдно е. Мишел не знае. Не знае нищо за мен. Мимолетният ми порив вчера да звънна в полицията отдавна се изпари. Не е добра идея да въвличам ченгетата на този етап. Мишел изпъва пръст и го притиска към слушалката. Чакай.

— Здравейте, обажда се Мишел Байфорд. Може ли да говоря с Анди, моля? — Настава продължителна пауза, докато чакаме — просто висим като витаещия във въздуха цигарен дим. — Благодаря. Ало? Здрасти, Анди, да, добре, благодаря. Не, не съм, нищо подобно, но при мен в апартамента има хора, които питат за Холи. Не, нищо такова. Да, да, знам. Не, те са от затворническата благотворителна организация. Интервюирали са Холи в затвора за някакъв филм. Да. Ерин, да…

Стрелвам Фил с очи при споменаването на името си. Полицаят, с когото разговаря тя, ме познава. Знае за мен. Какво става, по дяволите? Мишел отново изпъва пръст — чакай.

— Да, и един мъж… — Не знае името на Фил. Прескочихме тази формалност.

— Фил — казва услужливо той. — Операторът.

— Операторът Фил. Да, да, ще им кажа, секунда… ще дойдеш след десетина-петнайсет минути, нали? Един момент. — Отдалечава телефона от лицето си и се обръща към нас. — Анди пита дали имате нещо против да почакате десетина-петнайсет минути, щял да намине. Иска да ви зададе няколко въпроса, ако може.

Поглеждам към Фил, той свива рамене.

— Разбира се — отговарям.

Какво друго ми остава? Да откажа ли? Не, опасявам се, че всъщност не мога да говоря с полицията, Мишел, защото току-що откраднах два милиона долара и може би станах причина за смъртта на невинни хора. Единственият ми ход е да остана. Да остана и да се държа нормално. „Разбира се“ казва точно това.

Първият ми работен ден, а полицията вече ме разпитва. Коремът ми се свива.

Мишел отново доближава телефона към ухото си и заговаря. Става ми ясно какво се случва. Вероятно Холи е нарушила гаранцията си. Нещо такова ще да е, но, кой знае защо, дланите ми се изпотяват.

Мишел продължава разговора си по телефона.

— Анди, да, да, всичко е наред. Ще бъдат тук. Не, не, не мисля. Разбира се, разбира се. Да. Непременно. Добре, до скоро. Чао.

Затваря и се усмихва на бездушния апарат. На Анди вероятно, в някой кабинет някъде. С Фил чакаме. Накрая тя вдига поглед.

— Извинете за това. Кафе?

Тя включва електрическата кана и тя веднага започва да бълбука — водата е завирала неотдавна.

— Добре, така… извинете. Сигурно сте се досетили, че Холи не е тук.

Мишел ни оглежда делово. Да, досетили сме се.

— Да. Замина вчера. Просто изчезна. Сутринта й занесох препечена филийка в леглото, а нея я нямаше. Полицията се зае със случая. Анди ръководи издирването. Това е… — Тя млъква и се заглежда към мръсния прозорец с двойно стъкло над мивката.

Каната изключва и мехурчетата утихват. Мишел излиза от унеса си и се усмихва.

— Хайде да поседнем.

Тържествено поднася чашите за кафе върху чамовата сгъваема маса и всички сядаме. Фил продължава да снима Мишел, докато отпива от димящата си чаша. Надписът гласи: „Кафето прави деня ми по-хубав“. Дано да е така, защото засега не върви никак добре. Свеждам поглед към сивокафеникавата смес пред себе си — по стените на керамичната чаша са полепнали неразтворени кафени гранули.

Мамка му. Лоша работа. Наистина ми се иска да не бях тук сега. Замислям се за сака, скрит на тавана ни. И вината, подобно на онази първа плочка домино, започва да трупа грешка върху грешка. Трябва да се съсредоточа. Трябва да потисна това чувство, преди полицаят Анди да се появи.

И къде е Холи, по дяволите?

Мишел внимателно оставя чашата си върху масата с две ръце и обяснява:

— Добре, ето какво знаем.

Тя вдига поглед със сигурността на човек, който следва официалната линия. Вече десетина пъти е правила същото, не е мигнала цяла нощ. Личи си. По изражението й познавам. Интервюирала съм много хора в кариерата си, а тя не за пръв път се пече на този огън. Сега ще го направи отново заради нас.

— Посрещнах Холи, взех я от затвора към осем сутринта на дванайсети септември. Преди седем дни. Почти цяла седмица не излезе от апартамента — гледаше телевизия, спеше. Според мен не е спяла добре в затвора. Изглеждаше изтощена. А завчера се уговорихме да отскочим до апартамента на Шинеад, приятелка от работа, която преди е била фризьорка, за да оправи косата на Холи. Шинеад обеща да й направи кичури безплатно. Затова отидохме. Бях й купила някои неща — от „Адидас“, сега се носи. — Усмихва се със съзнанието на осведомена майка. — Тя ги облече. А след косата отидохме да хапнем пиле в „Нандос“. Холи много искаше. Затворническата храна за нищо не става. Беше адски слаба, когато се прибра у дома. Е, вие сте я виждали. Както и да е, много й хареса, изяде половин пиле и си поръча от всички гарнитури. Толкова се радваше. Прибрахме се, Холи каза, че иска да се обади през компютъра, затова отиде в стаята си и се занимава с нещо си там известно време, а после гледахме няколко епизода от шоуто на Кардашиян. Беше много изморена и си легна към девет. Нищо необичайно. Изглеждаше щастлива. Каквато си беше преди. Когато влязох в стаята й вчера сутринта, нея я нямаше. Дори бележка липсваше. Казах на Анди, че е взела едно-единствено нещо — снимка на нас двете. Същата, която имаше в затвора. Винаги я държи до леглото си. Харесваше тази снимка. Казваше, че я прави щастлива, когато й домъчнее за мен. Не говореше често такива неща, затова съм го запомнила.

Мишел ни поглежда. Това е, което знае. Нейната страна на историята.

— Знаете ли къде може да е отишла? — питам.

Тя свежда очи към чашата си и цъка с език.

— Не, не съм сигурна. Имам теория, полицията я проучва, но не съм сигурна доколко ме държат в течение. Анди е от отдел „Специални операции петнайсет“, та не е лесно да изкопчиш нещо от тях. Не знам доколко сте запознати с тези неща. С антитерористичните операции.

Изтърсва го толкова неочаквано, че едва не прихвам. Едва. Фил ме поглежда. Специални операции! Лицето на Мишел е безизразно — изморено и изопнато. Не се шегува. Поклащам глава. Не. Нищо не знам за антитероризъм, откъде да знам.

— Аз просто… Трудно ми е да повярвам, че моята Холи е замесена в такива неща. Никога не е споменавала за Бог, нищо религиозно. Анди е чудесен, но греши за това. Вярвам му обаче… не знам, той ще я върне у дома, което е най-важното. Само то има значение.

Мишел изважда смачкан пакет цигари от джоба на халата си, потупва го и изважда една. През главата ми прелита мисълта за теста за бременност, за синьото кръстче, докато запалката й щраква и нова вълна цигарен дим залива тясната стая. Мишел ни поглежда от отсрещната страна на масата, привежда се напред, облегната на лакти.

— Холи не е голяма умница. Много й знае устата, но това подвежда. Винаги е било така. Просто обича да се състезава: по-корава съм от теб, мога да направя това по-добре от теб. Нали ме разбирате? Само че „това“ може да бъде всичко. Някое предизвикателство, подпалването на онзи автобус. Допада й драмата. Само се фука. Това е всичко. Открай време си е такава. Просто напоследък е още по-крайна. Колкото по-голяма става, толкова е и по-крайна. Знам, че сигурно вината е моя. Баща й не беше добър пример, а после Холи се хвана с Аш — извинете, Ашар — и с онази групичка. Странно, Аш беше толкова свястно момче в училище. От добро турско семейство. Виждала съм майка му веднъж. Просто не проумявам. Може би трябваше да се задържам повече вкъщи, ама някой трябва да работи. Баща й със сигурност не смяташе да е той.

Тя млъква. Отплеснала се е. Залутала се е в тунелите на мисълта си и ни е помъкнала със себе си. Трябва да излезе отново на светло.

— Холи сама ли замина? Или беше с някого? — питам.

Логичен въпрос, но май вече знам отговора.

— С Аш… Ашар — поправя се Мишел.

Кимвам. Вече всичко се връзва. Аш е приятелят на Холи от видеото с горящия автобус. В тона на Мишел съм доловила не вина, а самоопрощение — не е виновна за нищо. Как би могла да ги спре? Те са си Холи и Аш. В съзнанието й вината им е обща. Хлапашки пакости. Тя не намира заплахата за истинска. Просто две деца, които този път са попрекалили.

Разбира се, няма как да не се досетя какво се е случило тук. Парченцата се наместват като в тетрис. Сигурна съм, че Анди ще ни осветли допълнително, когато пристигне. Извън всякакво съмнение обаче той няма да ни позволи да снимаме. Трябва да заснемем колкото се може повече, преди да дойде. Преди да ни принуди да спрем.

Изправям се и поемем нещата в ръце, променям енергията в тясното жилище.

— Мишел, трябва да разгледаме стаята й и да снимаме там.

Не е въпрос. Не я моля. Започнала съм да мисля като режисьор — нуждаем се от още материал, колкото се може повече, каквото успея да докопам. Вижте, не искам да я използвам, но е ясно, че Мишел се доверява на авторитетни личности. Ако прецени, че така е най-добре, ще получим желаното. Материалът от стаята ми трябва за филма и ще го получим. Приковавам погледа й дълго, решително. Тя отмества очи. Получава се. Мишел се надига сплашена.

— Да, да, добре. От полицията вече претърсиха и снимаха, така че няма да е проблем да пусна и вас.

Поглежда ме отново в търсене на одобрение, на потвърждение. Иска да се увери, че помага. Няма да създава проблеми като Холи.

Повежда ни от кухнята по коридора. Фил ми хвърля вероятно обвинителен поглед. Постъпката ми не му харесва. Не е в мой стил. Жестоко е.

Майната му. Днес не ми пука. Не съм на себе си. Каквото и да означава това. Вече дори не съм сигурна коя съм. Може да съм умряла в Тихия океан заедно със Сал и Шарп.

Стаята на Холи е малка. Стая на тийнейджърка. Вътре има само най-основното. Фил прави бавна панорама с камерата. Снимки от списания, залепени по стените. Модели със студени очи, стиснали шишета с парфюм. Сексапил. Пари. Лъскави стикери. Мъртви мухи върху рамката на прозореца. Притурка със снимка на Хари Стайлс. Плакати на „У-Танг Клан“. Помпозни. Опасни. Нищо общо с мрачния Кройдън: избелели лица по плакатите отпреди почти пет години, които гледат празната стая.

Аз обаче търся други неща. Усещам, че и Фил прави същото. Макар да не одобрява подхода ми, знам, че в главата му се върти същата мисъл: нещо в стаята издава ли религиозно увлечение? Каквото и да е. Озъртам се, но не намирам. До леглото има купчина книги. Моден каталог на Виктория Бекъм, книжка за котарака Гарфилд с изръфани краища, „Силата на настоящето“, „Малка книга за спокойствието“. Последното, което бих допуснала, че чете Холи. Но защо не? Опит за самопознание? Или подарък от добронамерената й майка? Така или иначе, нито една от двете книга за самопомощ не изглежда четена. Коя съм аз да я съдя? И аз не съм ги чела. Освен това книгите определено не са причина за случващото се сега. Не са наръчници за терористи.

И тогава ми просветва. Тук няма да намерим нищо. Холи е била само на осемнайсет, когато е обитавала тази стая. Това са реликви от предишната й личност. Вече е на двайсет и три. Порастването променя човек. Пет години в затвора променят. Кой знае какво й се е случило през това време?

Вземете мен, целият ми живот се преобърна за десет дни. Превърнах се в лъжкиня и крадла. Един бог знае какво и къде ще бъда след пет години. Дано не в затвора.

На вратата се звъни и очите ни се стрелват към Мишел. Тя кимва и отива да отвори на Анди.

Фил сваля камерата.

— Забеляза ли нещо? — прошепва.

Погледът му е напрегнат. Този документален филм току-що му е станал много интересен. Вече надушва бъдещите награди.

— Не, според мен няма нищо, Фил. Била е тук само седмица, преди да изчезне. Трябва да потърсим другаде — във Фейсбук, Туитър, на такива места. Само че Холи не е глупачка — вече не. Дори да има нещо, няма да го намерим лесно. — Оглеждам стаята отново, но съм сигурна, че съм права — тук няма следи.

Когато излизаме в коридора, виждаме Мишел и едър мъж да разговарят тихо до входната врата. Анди. По-нисък е, отколкото си го представях, но е привлекателен. Излъчва непринудено обаяние, когато се обръща да ни поздрави, грейва в подкупна усмивка — може би такава му е работата. С хора. Мишел има право — той наистина вдъхва доверие. Мъж на петдесет и няколко. С гъста коса. Едва доловимо ухание на скъп сапун. Трябва много да внимавам. Очевидно го бива в работата му, разиграва Мишел майсторски. Допускам, че Анди е един от щастливците в живота. Може би за него всичко е цветя и рози. Е, давай, Анди. Да се залавяме за работа, защото не възнамерявам да влизам в затвора. Няма да изгубя тази битка. Деликатно плъзгам ръка под палтото си и притискам корема. Ей ти, там, вътре, не се тревожи. Мама ще се погрижи.

Принуждавам се да се усмихна, когато той пристъпва към нас.

— Ерин, Фил, аз съм главен инспектор Фостър. Наричайте ме Анди. Приятно ми е да се запознаем и ви благодаря, че ме изчакахте.

Отиваме в дневната на Мишел, като оставяме камерата в коридора. Фил е престанал да снима. Фил, Мишел и аз се настаняваме на канапето, а инспектор Фостър сяда на нисък кожен пуф от другата страна на отрупаната масичка.

— Не съм сигурен какво ви е обяснила Мишел, но Холи беше на изпитателен срок. Наруши условията на освобождаването си, като напусна къщата. А сега — и като напусна страната — добавя нехайно той.

Мамка му. Оказва се по-сериозно, отколкото се надявах. Не мислех, че ще се стигне дотук. Холи да избяга от страната?

Той продължава:

— Има и още нещо. Проблемът с изпитателния срок е едно, обаче в момента много се тревожим, че Холи ще се опита да стигне до Сирия заедно с Ашар Фарук. Изглежда, това е планът им. Знаем, че се е качила на полет за Истанбул от летище „Станстед“ преди четиринайсет часа. Разполагаме със запис от охранителна камера как двамата напускат летището в Истанбул и се качват на автобус. Както може да допуснете, тревожим се. Това е положението. — Анди вече е мрачен, делови.

Сирия. Това вече е сериозно. А ужасната истина — този филм се превърна в мечтата на всеки режисьор. Реалните събития изместват планирания сюжет. Раят на филмопроизводството.

Не се чувствам така обаче, докато седя в онази стая. Разбирам колко значима е историята. Съзнавам го, но ме изпълва единствено ужас. Стена от ужас, устремена право към мен. Съвсем истинско е. Холи е направила нещо много лошо. Ще се проведе пълно разследване. И аз съм замесена. Всички сме замесени. А под изолацията на тавана ми е скрит плик, пълен с диаманти. Което ще изглежда доста уличаващо, ако полицията претърси дома ми.

С всяка фибра на тялото си пожелавам Холи просто да влезе през вратата точно в този момент, нацупена и злобна, и да се заяде грубо с всички.

— Задачата ни е проста — продължава инспектор Фостър. — Първо, трябва да открием къде е Холи, да се уверим, че е в безопасност, и по възможност да я приберем у дома. Второ, трябва да разберем с кого се е свързала, доколко се е радикализирала в затвора и как е успяла да напусне Великобритания. Това е информацията, която ни интересува в момента.

И как точно очаква да му помогнем?

— Нека да е ясно едно: що се отнася до Холи, засега тя не е направила нищо нередно. Нарушението на изпитателния й срок е дребно в сравнение с нещата, за които става дума в тази история. Не искаме да наказваме Холи за бягството. По-важно е да я върнем у дома и да я накараме да ни разкрие какво се случва. Как се е снабдила с документите, кои са контактите й. Искаме да помогнем на нея и на други млади хора в нейното положение. Повярвайте ми — ще попаднат на място, напълно различно от очакванията им. Обикновено вербуват млади и проблемни момичета, залъгват ги с обещания, а когато те отидат при тях, вече е твърде късно да променят намерението си и попадат в капан. Холи много скоро ще разбере всичко това. Онези хора не ги е грижа за момичетата, за тях те са само плячка. Заменими са. — Анди поглежда към Мишел и приковава очите й. — Затова трябва да я доведем у дома колкото се може по-бързо.

Мишел е силно пребледняла. Ръката й се отправя опипом към джоба с цигарите, забравила е, че ги е оставила върху масата в кухнята, и по някаква причина това безкрайно ме натъжава.

— А сега, Ерин… — обръща се към мен с усмивка инспекторът. — Не знаехме, че ще снимате тази сутрин. Сигурно Холи не е предупредила майка си. Разговаряхме със служителите от затвора „Холоуей“ относно записите на интервюто ви с Холи. Явно още никой не го е гледал, но ние много бихме искали да го видим. Мисля, че заснетото от вас е единственият актуален видеоматериал с Холи. Ако не броим този от охранителната камера, който не ни е от голяма полза, честно казано. Много от отделите нямат търпение да гледат вашия материал. Пазите ли записа?

— Да. Не е монтиран. Само суров материал. Самата аз не съм го прегледала, затова не мога да ви кажа дали съдържа нещо, което…

— Това не е проблем — прекъсва ме той и ми подава визитка.

Главен инспектор Андрю Фостър. Телефонният му номер и имейл.

— Изпратете ми всичко при първа възможност.

— Добре — отговарям.

Вземам визитката му и показно я прибирам в джоба си. Полицаите ме напрягат. Открай време е така. Усещам го как изпитателно се вглежда в лицето ми, търси нещо, каквото и да е, на което да припише вина. Постаравам се изражението ми да бъде открито и спокойно.

Анди се обръща към Фил.

— Вие не сте присъствали на интервюто в „Холоуей“, нали? Не сте се срещали лично с Холи?

— Не, не я познавам. Утре ще се запозная с Алекса — отговаря той невъзмутимо.

Но той не е свързан със самолетна катастрофа, с две убийства, кражба, измама и контрабанда. Мисля, че най-сериозната простъпка на Фил е някой джойнт от време на време. И може би незаконно сваляне на нещо от интернет.

Погледът на инспектора се връща върху мен.

— А, да, за документалния ви филм.

Усмихва се. Не мога да разгадая тази усмивка.

— Кого още ще снимате?

Знае. Несъмнено е проверил. Приковавам погледа му.

— Еди Бишъп в „Пентънвил“, Алекса Фулър в „Холоуей“ и Холи — изреждам.

Всичко е документирано, разполагам с доказателства черно на бяло.

Анди кима. Бива си ги. Знам, че си ги бива. Отново се обръща към Фил.

— Фил, ако искате, можете да си вървите. Трябва ми само Ерин. Не искам да ви задържам повече, отколкото се налага. Свободен сте да тръгвате. — И отново онази усмивка.

Фил ме поглежда. Кимам. Ще се оправя. На тръгване той хвърля поглед назад с извити вежди. Странна сутрин. Този документален филм ще се окаже по-важен, отколкото сме допускали. Съзнавам го. И Фил го съзнава. Ще започне да тършува из социалните профили на Холи веднага щом намери кафене с безжичен интернет.

Анди отпраща и Мишел уж за да направи още противно кафе. След като тя излиза, той се привежда към мен сериозно, облегнал лакти върху коленете си.

— Е, Ерин, забелязахте ли нещо по време на интервюто с Холи? Необичайно? Озадачаващо? Тя спомена ли изобщо нещо?

Изглежда по-възрастен, когато не се усмихва. Поотпуснат, по-изморен, по-детективски.

Припомням си интервюто. Преди два месеца. Толкова много неща се случиха оттогава, все едно е минала цяла година. Забелязах ли нещо, което да ми подскаже за намерението й да замине в Близкия изток?

В съзнанието ми изниква образът на Амал. Надзирателят онзи ден. Амал от Близкия изток. Амал означава „надежда“ на арабски. Амал с благите очи. И веднага се засрамвам.

Прогонвам мисълта. Не съм такъв човек. Отказвам да бъда такъв човек. Амал е най-обикновен лондончанин, който си върши работата и по една случайност е с арабско име. Престани, Ерин.

Анди очаква отговора ми.

— Не, не ми хрумва нищо конкретно. Холи беше… малко ме притесни. Признавам. Не мога да посоча нещо определено, останах само с общо впечатление.

Млъквам. По дяволите. Превъртам отново думите си наум. Вероятно трябваше да кажа: „Не, нищо“, и с това да приключа. Глупачка. Последното, от което имам нужда в момента, е да привличам внимание с участието си в полицейско разследване. Ако поровят в живота ни с Марк, работата бързо ще се размирише. Първият хонорар от кухата фирма в Саудитска Арабия ще бъде преведен в банковата ми сметка след осем дни. Пари от Близкия изток след изчезването на едно момиче няма да се харесат на инспектор Анди Фостър.

— Притесни ли ви? Как?

Вече изглежда разтревожен. Заради мен. Да, все едно съм стъпила върху мина. По дяволите.

— Заради поведението й, нали разбирате, във връзка с предишното й престъпление. Онова видео, докато тя гледа пожара. Поведението й по време на интервюто. Тя е… — Думите отново ми бягат. Каква е? — Извинете, няма как иначе да го кажа — тръпки ме побиват от това момиче.

Ето на, казах го. Като ще е гарга… И знаете ли какво още? Ако съм предубеден свидетел, поне няма да ме повикат в съда.

Той се засмива. Слава богу. Лицето му отново грейва. Аз съм обикновено момиче, което снима документален филм.

— Да, гледах материала за автобуса — кима той и двамата отново сме на една вълна. — Наистина да те побият тръпки, Ерин, признавам. Тя плаши, но според мен не е лошо момиче, просто лесно се подвежда. Дано размисли, след като мине границата, защото отвъд една линия вече няма връщане назад. Няма да се опитваме да я върнем у дома, ако ме разбирате.

Говори тихо. Чувам как Мишел се върти в кухнята, до нас долита цигарен дим. Анди въздиша. Споглеждаме се.

— Правим каквото можем, Ерин. Но някои хора просто отказват да си помогнат сами.

Мисля, че си допадаме. Разбираме се.

— Мишел вече изобщо не познава дъщеря си. Не би могла да предвиди случилото се. Да посещаваш дъщеря си веднъж седмично пет години не е достатъчно да те направи внимателна майка.

Анди хвърля поглед към кухнята. Възползвам се от шанса да преглътна. Желанието ми да изглеждам като най-обикновен човек, докато съм под наблюдение, затруднява телесните ми функции. Анди продължава:

— Холи се е променила около пет месеца преди освобождаването си. Имаме показания от надзиратели и психолози. По това време са се случили две неща. Тя се е записала в благотворителната организация на затвора и се е съгласила да участва във вашия документален филм. Сигурен съм, че не оглавявате лондонска клетка на „Ал Кайда“, но ще изгубя работата си, ако не ви проуча малко.

Мълчание. Той ме наблюдава. В ъгълчетата на устните му заиграва усмивка.

Значи вече са душили около мен. Мамка му!

— Заподозряна ли съм?

Знам, че не бива да питам, но все пак — така ли е? Усещам как бузите ми поруменяват, как шията ми пламва. Тялото ми вече официално е извън контрол.

Той се засмива доволно.

— Не, не, категорично не сте заподозряна. Никога не сте се срещали с Ашар Фарук, единствената ви среща с Холи е, за да заснемете интервюто, а всичките ви телефонни разговори със затвора са записани и проконтролирани своевременно. Прослушал съм ги до един.

По дяволите.

— Не сте направили нищо нередно. Трябва обаче да ми предоставите копие от заснетия материал още днес и ще ви оставим на мира. Вие самата не ни интересувате. На този етап.

Поредната сянка от усмивка. После Анди се изправя и изтупва панталона си. Вдига очи.

— А, от само себе си се разбира, че не бива да показвате материала на никой друг. Никакви новинарски агенции, никаква преса. И няма да можете да го използвате за филма си, докато не приключи разследването ни. А дори тогава бъдете така добра да ми звъннете предварително. Просто да сверим часовниците. Не ме забравяйте — усмихва се той.

Има наистина подкупваща усмивка. Не изглежда никак зле, както и да го погледнеш.

Не знам защо след това казвам следното:

— Анди, когато историята приключи, бих искала да направя материал. Преди всички други. Ще е страхотно, ако ми дадете интервю.

Ето на, развяла съм си знамето. Усмивката му се разширява. Изненадана. Развеселена.

— Не виждам защо не. След като всичко стане публично достояние. Няма да навреди. Филмът ви ми се струва интересен, Ерин. Интригуващ. Обадете ми се.

И си тръгва.

У дома първата ми работа е да изтичам до тавана. За късмет, Марк още не се е прибрал. Днес има среща с предишни свои колеги, опипва почвата, търси посредник за продажбата на диамантите. Междувременно обаче камъните още са на нашия таван и аз се тревожа. Ако решат да обискират къщата, ще ги намерят. Слагам стара шевна машина върху разхлабената изолация. Сядам с кръстосани крака на нацепения под и започвам измъчено да се чудя дали шевната машина всъщност не насочва повече към диамантите. Ако от отдела на Анди претърсят къщата, ще привлече ли тя вниманието им, или ще прикрие скривалището? На път за вкъщи проучих в интернет „Специални операции 15“: те са клон на Антитерористичния отдел на Лондонската полиция. Сериозна работа.

Отново премествам шевната машина.

Полицията ще претърси навсякъде в къщата, ако решат, че представлявам интерес за тях. Вече не мога да заровя диамантите в градината. Ще личи, а полицаите страшно обичат да разкопават вътрешните дворове на хората. Гледала съм криминални филми. Няма шанс да отида в Швейцария и да ги сложа в сейф, защото вече съм свързана с разследването на Анди. Такава постъпка ще предизвика подозрения повече от всичко друго. Просто трябва да разкараме това чудо от къщата при първа възможност. Това е единственото решение. Трябва да се отървем от диамантите.

Замислям се за самолета. Онези хора още са там, долу, привързани с коланите на седалките си. В тъмната като нощ вода. Не мога да ги пропъдя от мислите си. Кои са? Лоши хора, както твърди Марк? Изглеждали ли са като зли хора? Радвам се, че не ги видях, едва ли щях някога да ги забравя. И сега ми е трудно да се владея. Представям си някакви сиви и подпухнали от водата лица.

Иска ми се да има начин да разбера кои са. Пробвахме всичко, което ни хрумна, тършувахме в интернет и в сайтовете за изчезнали хора на Бора Бора. Само Марк би могъл да ги разпознае. А той вече опита. Дали да не го помоля да разгледа пак? Дали да не прегледам руските сайтове за изчезнали хора?