Нещо във водата

33

Четвъртък, 29 септември

Недовършени неща

На сутринта пристига огромен букет.

Благодаря за помощта. Няма да го забравя. Е.

Има стил, признавам. Марк обаче не е толкова сигурен.

— Не е много тайно, нали? — пита на закуска.

Притеснява се дали не сме под полицейско наблюдение.

— Това са просто цветя, Марк. Може да са заради интервюто. С посредничеството на адвокат или нещо подобно. Сигурна съм, че Еди отдавна се е научил да прикрива следите си. Е, освен в счетоводните дела.

Усмихвам се. В крайна сметка го направихме, нали? Пълната сума за диамантите пристигна в сметката ни вчера в полунощ. Много повече от очакваното. Със сигурност много повече, отколкото мислех, че ще успеем да вземем сами.

Два милиона. Два. Британски лири. Не мога да изтрия усмивката от лицето си. По десет хиляди на камък. Еди не е задържал почти нищо за себе си. Плащането е от друга номерирана сметка. Вероятно пари, които Еди е заделил за черни дни. Великите умове мислят еднакво.

Марк се тревожи.

— Сигурен съм, че си е покрил следите за подаръка, Ерин. Тревожа за нашите следи. Ако от отдела по антитероризъм те наблюдава, ще се чудят… — махва той към огромния букет. — Не може да се каже, че не се набива на очи, нали?

Има основание. Цветята са невероятно натрапчиви.

— Възможно ли е полицията наистина да ме следи денонощно, Марк? Сериозно? Защо ще го правят? И откъде Еди ще знае това?

— Да, потенциално е възможно, може да те следят, ако очакват Холи да се свърже с теб. Ако са забелязали нещо странно. Може да те следят, да не би тя да се опита да ти се обади или да се появи у дома, да не дава Господ.

— Но защо би го направила, Марк? Двете не бяхме близки, нали? Срещали сме се само веднъж. Проведох едно-единствено трийсетминутно интервю с нея. Не съм съгласна, че полицията очаква да се случи подобно нещо, и според мен не е вярно, че сме под наблюдение. Поне не в степента, която ти подозираш. Може би следят домашния ни телефон, но предполагам, че Еди би проучил подобно нещо, преди да ни помогне, би го споменал. Не е глупак. Ако полицията ни наблюдава, досега щяхме да разберем. Според мен присъствието на Еди ни предпазва от доста неща в момента.

Марк поглежда разсеяно през прозореца, наблюдава дъжда и замислено поклаща глава.

Защо не се радва? Колебливо докосвам ръката му през масата.

— Всичко приключи. Всички пари от сака са при нас. В безопасност сме. Имаме почти три милиона лири. Непроследими. Напълно сигурни. Направихме го, Марк. Успяхме! — Поглеждам го с очакване.

По лицето му плъзва усмивка. Тънка. Стискам ръката му. Усмивката се разширява.

Марк кимва и се пресяга към чашата с кафето си.

— Радвам се, че се получи, много се радвам! Разбира се! Но трябва да престанеш с тези работи. Просто не бива. Този път се получи, но повече не, ясно? Никакви рискове. Приключихме.

Разбира се, че се радва, но се притеснява за мен и не го виня. Имах тайни от него. И на няколко пъти мислех, че той има право, че наистина съм прекалила. Само че парите вече са в банката.

— Да, добре, приключих. Обещавам ти. Няма причина да поемам повече рискове.

Навеждам се над масата и целувам топлите му устни. Не съм сигурна, че ми повярва, но се усмихва и ме целува в отговор. Иска му се нещата да станат като преди. Дано да успеем да го направим. Най-после.

Но щом се облягам, си спомням. За недовършените неща на тавана. Следа, която може да отведе чак до дъното на Тихия океан.

Историята не е съвсем приключила.

— А какво ще правим с телефона, Марк? С флашката? Не трябва ли да ги изхвърлим? Те са единствената връзка с нас. Трябва да приключим историята, както си му е редът, нали? Не бива да оставяме нищо недовършено.

Марк затваря очи, проумял смисъла на думите ми. Още не сме приключили. Забравил е за онези две неща.

— По дяволите. Добре, да помислим. — Замисля се и поглежда през осеяния с дъждовни капки прозорец към мократа градина. — Може би трябва да задържим телефона. За всеки случай. Няма да навреди. А ако се случи нещо, ще го използваме като улика срещу онези хора. Или като разменна монета. Не че ще се наложи, но като застраховка.

Млъква и тръсва глава.

— Знаеш ли какво? Не, ще изхвърлим и него. Ще изхвърлим всичко: и флашката, и телефона. Трябва да ги разкараме от къщата. В случай че по някаква причина полицията дойде да обискира. Трябва да разкараме това от живота си.

Тонът му е категоричен. Няма да обсъждаме въпроса повече. Не възразявам. Вече приключих. С всичко. Имаме три милиона.

— Може да отидем заедно в Норфък, още сега, да пренощуваме там, да излезем в морето с лодка сутринта и да хвърлим нещата в морето. Да си прекараме приятно, докато слагаме точка, какво ще кажеш? — предлагам.

Изражението му не се променя. Пронизва ме страх. Продължавам:

— Трябва да ги изхвърлим някъде, нали? Може да останем там няколко дни. Приятно ще е да заминем. Да прекараме известно време заедно. Имам нужда от това. Липсваш ми. Липсва ми какви бяхме преди.

Марк става, заобикаля масата и обхваща лицето ми с ръце. Целува ме по устните много нежно.

— Идеята ми допада. Всичко ми се струва толкова отдавна — ти и аз, меденият месец.

Знам какво има предвид. Истинският ни меден месец, преди да се появи сакът, преди сватбеното ни пътешествие да се превърне в нещо друго. В момента единственото ми желание е да бъда с него. Липсва ми допира на неговата кожа до моята. Липсва ми близостта.

— Ако заминем за Норфък днес, това ще е краят. Телефонът и флашката са последните неща, а след като се отървем от тях, край. Финито — обещавам му. — И пак ще станем каквито бяхме. Но ще ни е още по-хубаво, защото вече няма да се тревожим за пари.

Марк никога повече няма да се притеснява, че може да изгуби нещо. Че ще се наложи да работи в бар или да зарежда рафтовете в някой магазин. В Норфък най-сетне ще мога да му кажа за нашето бебе.

Той ме поглежда, изучава лицето ми с очи, а в неговите мярвам сянка от тъга. Вероятно не е убеден, че наистина съм решила да престана да се държа толкова безразсъдно. Или че не е възможно да станем каквито сме били преди. Трябва да му докажа, че цялото ми внимание е насочено към нас, затова настоявам:

— Нуждаем се от малко време само за нас двамата, Марк. Моля те.

Очите му едва видимо се изпълват със сълзи и аз разбирам колко съм го отблъснала от себе си през последните няколко седмици. Едва не съм разрушила онова, което имаме двамата. Връзката ни се нуждае от грижи, трябва отново да оздравее. Той пак се навежда и ме целува по челото.

— Знам. Колкото и да ми допада идеята, скъпа, не можем да заминем днес. Знаеш го. Нали?

Божичко, съвсем забравих. Каза ми миналата седмица. Спомена го. Чувствам се ужасно. Днес следобед Марк лети за Ню Йорк и ще пренощува там. Не го слушах внимателно, докато ми обясняваше. Какво ли още съм пропуснала? Аз съм най-лошата съпруга на света. Утре цял ден ще има срещи с нови клиенти, а вечерта лети обратно. Буквално ще прелети през града.

Ще бъда сама. Най-неочаквано ме обзема страх, че Марк продължава живота си без мен. Сама съм си виновна, разбира се. Трябваше да се интересувам повече от новия му бизнес, вместо непрекъснато да мисля за собствения си документален филм, за парите, за диамантите. Трябваше да прекарвам повече време с него, до него. Залива ме вълна от самообвинения. Трябва да се постарая повече. Да стана по-добра. Всичко ще се нареди. Може да заминем заедно следващия уикенд. Не е бог знае какво, просто ми се искаше да е сега.

Лежа на леглото, докато той си събира багажа, наблюдавам го. Марк ми разказва за новите офиси, които смята да наеме. Чертае големи планове.

— Искаш ли да дойдеш с мен и да огледаме следващата седмица? — пита.

— Разбира се! Нямам търпение — уверявам го.

Радвам се, че отново ме приобщава към делата си.

Радвам се, че отново е щастлив. Може би отчуждението помежду ни най-сетне ще се стопи.

— Извинявай, Марк, напоследък съм малко разсеяна. Не бях до теб… извинявай. — Вдигам очи към него.

— Няма нищо, Ерин. — Лицето му е озарено от планове за бъдещето. — Много ти се събра. Всичко ще бъде наред. Вече е наред. Обичам те.

Той ми се усмихва и аз усещам, че ми прощава. Голяма късметлийка съм. Отново се питам дали да не му разкрия всичко. За бременността. Не ми се ще обаче да наруша равновесието. Ще му кажа, когато се върне. Когато сме сами следващия уикенд.

— Обичам те, Марк — казвам му вместо това, скачам от леглото и го прегръщам.

И наистина е така, от цялото ми сърце. Хормоните ми сигурно бушуват в тялото, защото изпитвам физическа болка, когато таксито за летището потегля. Цялото ми тяло копнее за него. Усещам призрачната му прегръдка, уханието му, останало по кожата ми.

След като Марк заминава, аз се качвам на тавана. За да огледам последните две улики.

Горе е топло. Телефонът се е нагорещил под изолацията. До него е другият плик с флашката. Дали топлината на тавана няма да я повреди? Опипвам я през найлоновия плик.

Топла е.

Взирам се в безжизнения дисплей на телефона и си спомням съобщението отпреди две седмици. И как се стегна стомахът ми, когато го получих. И онези три пулсиращи сиви точки.

КОЙ Е?

За пореден път се питам кои са те. Мъртвите хора от самолета, човекът отсреща на линията. Опитвах се да пренебрегвам въпроса, да се вслушам в съвета на Марк, но тук, в собствения ми горещ и прашен таван, мисълта започва да ме човърка по-силно. Кои са те? Търсих по руски уебсайтове, по новинарски сайтове — нищо. Патрик от тях ли е? Или Марк е прав? Възможно ли е да е полицай под прикритие? Той ли ми се обажда и ми оставя съобщения без думи?

Онзи ден ми мина неприятната мисъл, че обаждането може да е от Холи. Безмълвни и отчаяни телефонни съобщения отнякъде. Може би дори се е върнала в Англия. Но после си спомних изломотения отговор към човека, който се обаждаше. Освен това Холи няма телефонния ми номер, така че не може да е тя.

Мислите ми се връщат към хората от самолета. Дали не са техните партньори? Марк е сигурен, че не са. Но ако са намерили айпи адреса на хотела? Ако са отишли там? Може би те са убили семейство Шарп, но дали са прекратили търсенето след това?

Колко дълго са търсили? Колко ценен за тях е сакът и неговото съдържание? И тогава с изумителна яснота ме връхлита една мисъл. Още продължават да търсят. А аз съм сама. Спомням си лицето на Марк, докато качваше в таксито. Онези хора сигурно още са някъде там и ни търсят. Може би са осъзнали, че са убили не когото трябва. И ето ме тук сега, сама в къщата. Толкова се тревожех за полицията и за това да превърна в пари камъните, че съвсем забравих за вероятността да ни намерят хората, от които откраднахме. Действителността тропа на вратата, същински изстрел в главата.

Замислям се за отворената задна врата преди няколко дни. Сега съм у дома сама. И не ми се умира. Трябва да разбера с какво си имаме работа. Трябва да разбера кой е евентуалният ни преследвач. Отнасям телефона долу, обличам си палтото и излизам от къщи.

Време е отново да го включа. На безопасно място. На оживено място.

На Лестър Скуеър се промушвам между хората и се запътвам към градината в средата на площада. Намирам група чуждестранни студенти, които си играят с телефоните, докато обядват на тревата. Приближавам се, доколкото е приемливо, и едва тогава включвам телефона. Той бавно оживява. Дисплеят светва в бяло. Логото на „Епъл“. След това основният екран. Дори не понечвам да го сложа на самолетен режим. Оставям го да намери мрежа. И той го прави. Индикаторът за силата на сигнала се изпълва докрай.

Ето как разсъждавам: Лестър Скуеър е най-оживената пешеходна зона в Европа. Проверих през телефона си, преди да го изключа в метрото. За един ден през Лестър Скуеър минават повече хора, отколкото през което и да е друго място в Европа. Средно по 250 000 души. Когато влизам в градината, там е пълно с хора с телефони, които се разминават, потънали в разговор или навели глава, пишещи нещо или сърфиращи в интернет. На Лестър Скуеър има 109 охранителни камери, но хайде някой да разбере кой телефон на кого е. Гъмжи от хора. Скрита съм, без да се крия. Дори да намерят откъде идва сигналът, няма да им бъде от полза.

Дисплеят оживява. Появяват се две съобщения.

ПРЕДЛОЖЕНИЕТО ОЩЕ Е В СИЛА

СВЪРЖЕТЕ СЕ С МЕН

От същия номер като преди. От номера, който знае, че някой е намерил сака.

Само че не разбирам смисъла на съобщенията. Какво предложение? Преглеждам за още съобщения, но виждам само старите, които прочетох на Бора Бора. И тогава забелязвам пропуснатото обаждане. Проверявам. Има две пропуснати обаждания от същия номер, откакто сакът е в наши ръце, откакто изпратих онова нелепо съобщение от Бора Бора. Две пропуснати обаждания… и едно съобщение на гласовата поща.

Сядам на една пейка, натискам иконката на гласовото съобщение и вдигам телефона към ухото си.

Първият глас е от записа на телефонния оператор. Женски глас, но на неразбираем за мен език. Източноевропейски? Руски? После настава тишина, последвана от дълъг звуков сигнал.

Чувам тишината на затворено помещение, някой, който чака близо до слушалката да заговори.

После гласът прозвучава плътен и спокоен. Мъжки. Говори на английски, но с трудно определим акцент.

Получили сте предишните съобщения. Предложението е в сила. Свържете се с нас.

Край на съобщението. Нямам представа какво има предвид. Какви предишни съобщения? Какво предложение? Телефонният оператор дърдори нещо на руски. После отново прозвучава мъжкият глас. Записано съобщение. Предишното.

При вас има нещо наше. Бихме искали да ни го върнете.

Усещам как гърлото ми се стяга.

Не знам как сте се сдобили с него. На този етап не е важно, но е във ваш интерес да ни го върнете.

Изведнъж ми хрумва, че някой вече е прослушал това гласово съобщение, затова не ми се появи като ново. Някой го е чул. Замислям се за открехнатата задна врата, за студената ръка на Патрик в топлата ми длан, замислям се за Анди, Саймън и Еди. Да не би някой да се е качвал на нашия таван? Кой? И тогава си давам сметка, че всъщност само един човек може да е прослушал съобщението. Защо иначе мъжът на телефона сега, ако наистина ни търси, ще влиза в дома ни, за да слуша собствените си съобщения? А ако е бил инспектор Анди Фостър, защо веднага не са иззели намерените доказателства? Ако е бил някой, свързан с Еди, защо Еди ще ни плаща двата милиона лири, след като просто би могъл да вземе всичко? Истината е, че на тавана не се е качвал никой друг. Следователно не само аз имам тайни. Марк вече е прослушал това гласово съобщение.

Ще ви компенсираме. Обезщетение за неприятностите.

Оглеждам площада, сърцето ми блъска в гърдите. Лудост е, знам го, но изведнъж отново съм сигурна, че някой ме наблюдава. Оглеждам лицата на хората, но никой не проявява интерес към мен, никой не ме гледа. Внезапно се чувствам съвсем сама сред това море от непознати. Връщам се към гласа.

Ако флашката е у вас, свържете се с мен. На този номер. Предлагам два милиона евро.

Евро. Значи той е в Европа, нали? Или пък знае къде сме ние. Известно ли му е, че сме във Великобритания? Сигурно е проследил телефонния сигнал до мястото, където Марк за последен път е ползвал телефона. И вече знае, че се намираме в Лондон.

Сумата не подлежи на преговори. Ако можете да ни предадете флашката, ще осъществим сделката. Не желаем да ви преследваме, искаме само флашката. От вас зависи дали ще ни съдействате. Свържете се с мен.

Край на съобщението.

Флашката ли? Съвсем съм забравила за нея. Изобщо не споменава сака с парите. Нито диамантите. Интересува ги само флашката. Какво толкова има на нея? Притаявам дъх. Искам ли изобщо да узная? Мамка му.

Изключвам телефона. За всеки случай. Никога не се знае.

Защо Марк не ми е казал? Защо изобщо е включил телефона? И кога? Разбира се, той е много по-предпазлив от мен. Сигурно е отишъл на оживено място. Умник е. Но защо? Защо е проверявал? Тогава си давам сметка. И той се е притеснявал дали не ни преследват. Разбира се, че се е притеснявал. След нещастния случай със семейство Шарп се е чувствал донякъде отговорен за случилото се с тях. Знаел е, че злополуката е причинена умишлено, и това го е уплашило. Преструвал се е заради мен. Марк е много убедителен, когато поиска. Затова е проверил телефона. За да види дали продължават да ни търсят. Оказало се е точно така, но той нищо не ми е казал. За да ме предпази. За да не се уплаша. Гърдите ми се разкъсват от чувството за вина. Не мога да повярвам, че Марк е преживял всичко това сам.

Но после осъзнавам, че вероятно точно затова не ми е казал. Не е искал да науча за предложението. Знаел е, че ще поискам да се възползваме, да направим размяната, и сега, като се замислям, да, да, наистина го искам. Защото, ако си изиграем правилно картите, ако реагираме добре и на тази последна ситуация, ще спечелим всичко. И бездруго вече не можем да спрем, не е безопасно. Ако не им върнем което искат, никога няма да спрат да ни търсят.

Знам, че Марк не ми е казал за съобщението на гласовата поща, защото идеята очевидно е глупава. Съзнавам, че е глупава, защото те всъщност не знаят къде сме, нито дали флашката е при нас. Глупаво е и защото не ни трябват повече пари. Глупава съм и защото още от самото начало аз съм двигателят на цялата работа и дори сега, след като прослушах това съобщение, единственото ми желание е да осъществя тази сделка. Те може и да не знаят къде сме в момента, но няма да спрат да ни търсят, а аз искам да спрат. Искам и още два милиона евро.

Марк ме познава добре, по-добре, отколкото сама се познавам, и затова не ми е казал. Защото знае, че със сигурност ще направя някое безумство.

Какво се казва в съобщението? Не желаем да ви преследваме, искаме само флашката. От вас зависи дали ще ни съдействате. Свържете се с мен. Заплаха ли е? Не точно. Предупреждение — не искат нас, искат само флашката си. Ако обаче им създаваме спънки, съобщението ще се превърне в заплаха.

Чакай, чакай. Два милиона евро? Какво точно има на тази флашка? Точно този въпрос ме кара да хукна от Лестър Скуеър обратно към тавана ни в Северен Лондон.