Нещо във водата

18

Сряда, 14 септември

Последиците

— Какво си направила?

Гледам го — какво да кажа?

— Превъртя ли? Защо го направи, за бога? Защо излъга? Аз не… Това са истински хора, Ерин. Истински мъртви хора и истински живи хора. Нямаме представа кои са, нито с какви средства разполагат. Не мога да повярвам, че си направила такава глупост! Защо? Защо го направи?

Не отговарям, само стоя. Знам! Аз съм пълна глупачка, а той е прав, но сега трябва да оправим тази каша. Само това ме интересува. Просто искам да оправя нещата. Не ми се умира.

Той се отпуска тежко на канапето. Повиках го още щом отворих вратата, и му разказах всичко. За фирмите, имейлите, есемесите — всичко. Той седи и размишлява навъсен, мислите му препускат.

— Добре — казва накрая, — добре, Ерин. Какво знае той?

Свивам рамене, клатя глава. Не знам. Няма как да съм сигурна.

— Не, помисли, скъпа. Престани да се тревожиш и помисли. Какво знае той? — пита Марк бавно, настойчиво.

Преглъщам. Поемам дъх.

— Знае, че телефонът е у някой друг, не у хората в самолета.

В това съм сигурна.

— Чудно. И какъв извод може да си направи?

— Че сме откраднали телефона. Или сме ги убили, или сме ги обрали. Струва ми се, че това са двете най-вероятни обяснения — вдигам очи към него.

— Значи ще се опита да ни намери, нали? — пита той, преценявайки положението. — Как ще ни намери?

— През телефонната мрежа. Или през мястото, откъдето сме получили достъп до имейла. Това са единствените връзки.

— Добре. Значи през компютъра в хотела. А как ще разбере, че точно ти си ползвала компютъра?

Ясно ми е какво цели Марк.

— От видеозаписите на охранителните камери във фоайето и коридора. Ще види часа и как аз отивам към стаята с компютъра, после как излизам. Преди и след времето на достъп до имейла.

Потръпвам. Ужас. В самия бизнес център няма камери, обаче всеки може да види записа как отивам там. Трябва да се отървем от това видео.

Забелязвам внезапния скок в логиката си: от допускането на обикновена грешка към действителното извършване на престъпление. За нула време. Питам се дали така започват повечето престъпници, дали така е започнал Еди. Една грешка, едно прикриване, следвано от бавна и неизбежна верига от събития. За пръв път ми минава тази мисъл, защото все още съм обикновена жена на сватбено пътешествие и освен че понякога карам с превишена скорост на магистралата, и през ум не ми минава да нарушавам правилата.

— И това е единствената следа към теб, така ли? Записът на охранителната камера. Без него на телефона или на компютъра в онази стая може да е бил всеки — усмихва ми се Марк насърчаващо, не прекалено, достатъчно.

— Да, това е единствената връзка — уверявам го.

Излизаме на разходка. Нямаме представа къде държат мониторите на охранителните камери и оборудването за запис, но се отправяме към рецепцията. Логично е да предположим, че то е в помещение зад рецепцията. Ако не е, ще се огледаме за служител от охраната и ще го последваме до някъде.

Прост план. Разбира се, че е прост, не сме коварни престъпни умове. Ако на рецепцията няма никой, ще вляза в задната стая, ще намеря видеосистемата и ще изтрия записите, докъдето успея. Ако изтрия цял месец, толкова по-добре. Ще си покрия следите напълно, защо не? Ако има някой в задната стая, минаваме на план Б.

В главната сграда заварваме две служителки на рецепцията. Марк ме хваща за ръка, докато приближаваме към фоайето. Държи ме здраво и ме води към библиотеката. Значи в ход е план Б.

Аз съм получила хранително натравяне и Марк иска да направи оплакване. Надяваме се да го заведат в задната стая, за да се уверим, че охранителната система е там. Ако е там, ще трябва да се отървем от рецепционистката за минута и да се справим със записите. Не е сигурно, че ще успеем, но все пак съм завършила кино, а Марк е безработен банкер, така че не очаквайте много от нас.

— Направи се на болна — прошепва той.

Навеждам глава назад и вдишвам шумно през носа. Вдигам ръка към главата си и бавно издишам през устата. Като човек, който отчаяно се опитва да не припадне. Озъртам се къде да седна. Марк влиза в ролята на разтревожен съпруг. Къде искам да отидем? От какво имам нужда? Мълча пребледняла. Състоянието ми трябва да изглежда сериозно. Присядам несигурно на стол пред библиотеката на хотела. Една от служителките на рецепцията вдига очи към нас. Разбира какво става. Хвърля поглед към колежката си, която е малко по-възрастна и вероятно по-старша. По-възрастната жена кимва — ти се заеми — и продължава да се занимава с документите. По-младата тръгва към нас.

Започва се. Моята роля е лесна, трябва само да изглеждам отнесена и да дишам дълбоко. Трудното се пада на Марк.

Той започва още преди жената да е стигнала до нас:

— Извинете, ще се радваме да ни помогнете малко, ако не сте твърде заета. — Тонът му е рязък, напрегнат.

Ще създава проблеми. Труден клиент. Служителката започва елегантно да подтичва, за да дойде по-бързо. Зад нея другата жена, която явно надушва предстоящите неприятности, събира документите си и мълчаливо тръгва по коридора отсреща. Сигурно са се нагледали на всякакви кретени.

— Съжалявам, господине. Всичко наред ли е? — Сърдечен тон, американски акцент.

Марк изглежда ядосан.

— Всъщност не е, нищо не е наред, честно казано… — Присвива очи, за да прочете името й на табелката: — Лейла.

Виждам как жената въздиша наум и се мобилизира. Чест й прави, че усмивката остава на лицето й.

— Със съпругата ми би трябвало да сме на петзвезден меден месец, но от два дни сме затворени в стаята си заради хранителното натравяне, с което решихте да ни уредите. Не знам що за хотел си мислите, че е това, но нас ни дойде до гуша.

Този Марк е истински негодник.

— Много съжалявам, господине! Не подозирах за това положение. Въпросът не е повдиган пред мен, но ви гарантирам, че ще оправя нещата и ще се погрижа веднага да бъдат взети нужните мерки.

— Оценявам това, Лейла, и знам, че вината не е ваша, но би трябвало да сте осведомена, нали? Повдигнах въпроса още вчера и никой не се свърза с нас. Нищо не се случи. Това е петзвезден курорт, но, честно казано, не разбирам как сте получили толкова звезди, след като (а) не сте във връзка помежду си и (б) не обръщате внимание на оплакванията на клиентите си, когато не ви харесват. Възмутително! Погледнете съпругата ми, Лейла. Погледнете я.

Вече е повишил тон, говори много силно. Може да се каже, че Марк прави сцена. Лейла свежда очи към мен. Някак съумявам да се облея в пот — вероятно заради стреса, но се обзалагам, че изглеждам много убедително. Гледам я като зашеметена. Тя взема решение.

— Господине, бихте ли ме последвали? Да отидем на по-спокойно място и аз… бих могла да предложа чаша вода на госпожа…?

Лейла се справя прекрасно. Изключително професионално. Боже, хотела си го бива.

— Ама вие сериозно ли? За бога! Робъртс. Госпожа Робъртс. Господин и госпожа Робъртс. От шеста вила. Мили боже! — Марк изсумтява шумно.

Мъж, който се бори със себе си и съумява с огромно усилие да владее възмущението си. Бива си го. Ако не си намери работа в банка, може да опита като актьор.

— Госпожа Робъртс, разбира се! Елате с мен, моля, и ще се погрижа за вас. Позволете да ви предложа нещо за пиене, госпожо Робъртс.

Лейла ни прави знак да я последваме. Марк нежно ми помага да се надигна от стола, предлага ми опора, подпъхва ръка под мишницата ми. Тръгваме след служителката.

Задната стая е по-голяма, отколкото си я представях. Открити офиси. Отстрани има врата, през която Лейла ни превежда. Озоваваме се в елегантна и добре обзаведена заседателна зала. Специална зала за приемане на оплаквания? По-скоро е ВИП зала за регистриране в хотела. За изтъкнати гости, хора, които биха привлекли публично внимание. Започвам да свиквам с този свят, с правилата му.

Сядаме. Лейла бавно обръща щорите на прозорците към задното помещение. Докато се затварят, мярвам черно-бял монитор на охранителна камера, после той изчезва. Тя сяда пред нас.

— Добре, да караме поред. Госпожо Робъртс, мога ли да ви предложа нещо? Вода с лед? Каквото и да е?

Опитвам се да отговоря, но не съм в състояние. Прокашлям се — отдавна не съм говорила. Гърлото ми се е стегнало. Кимам.

— Благодаря, много съм признателна — изричам дрезгаво.

Доброто ченге съм, Марк е лошото. Горката госпожа Робъртс.

— Бих искала чаша горещ чай. Със захар и много мляко. Ако няма да ви затрудня, моля.

Поглеждам я извинително. Съжалявам, че създавам проблеми. По лицето на Лейла се изписва облекчение. Приятел, съюзник. Може би в крайна сметка ще се намери положително решение. Може дори да получи добри отзиви. Благодарствено писмо. Да стане служител на месеца. Усмихва се.

— Няма проблем, госпожо Робъртс. Лично ще ви донеса. Настанете се удобно, веднага се връщам.

Тя търси с очи одобрението на Марк, преди да излезе. Скачам на крака и изхвърчам от ВИП помещението. Марк застава на прага и ме гледа. Стигам до мониторите на охранителните камери навреме, за да видя как Лейла завива по един коридор на път за бара. На компютърния екран минимизирам прозорчетата и намирам архивираните дни. Пазят видео от шейсет дни. Да изтрия ли всичко? Не. Само нашия престой? Не. Един месец е добре. Маркирам от средата на август до средата на септември и натискам „изтрий“. Програмата ме пита дали съм сигурна, че искам да изтрия файловете. Да. Да, сигурна съм. Натискам. След това изтривам и съдържанието на кошчето. Готово. Как се справяме? Натискам минимизираните прозорчета. От Лейла все още няма следа. Сърцето ми блъска в гърдите. Връщам се в програмата. Намирам опциите — ето го. Настройки. Съхранение на файловете за шейсет дни. Променям на шест дни. Това би трябвало да помъти водата. Когато някой провери архивираните данни, ще реши, че е грешка в настройките. Проверявам екраните. В тази стая няма камери. Всичко е наред. Връщам екрана в първоначалното му състояние. Все още няма следа от Лейла. Искам да направя още нещо. Оглеждам стаята.

— Успя ли? — прошепва настойчиво Марк. — Ерин?

— Да, но има още нещо. Още едно…

И тогава го виждам. Картотека в отсрещния край на стаята. Поглеждам екрана. Лейла излиза от бара на ресторанта с чаша и чинийка в ръка. Разполагам с по-малко от минута. Хуквам през стаята, заобикаляйки столовете. Отварям бързо чекмеджето на буквата „Р“ и преглеждам папките. Робъртс. Ето. Вземам от папката фотокопията на паспортите ни. Регистрационните ни формуляри. Чувам силното тропане на токчета по мраморния под на фоайето. По дяволите. Затръшвам картотеката, втурвам се обратно във ВИП стаята и се стоварвам на един стол. Напъхвам документите в шортите си, а Марк успява да седне до мен точно когато Лейла отваря вратата. Влиза със сърдечна усмивка.

— Заповядайте. Хубав топъл чай — взира се тя загрижено в мен.

Дишането ми е доста накъсано заради притока на адреналин. Изглеждам ужасена и потна. Идеално — в известен смисъл.

Изправям се, олюлявайки се.

— Извинявайте, но трябва отново да отида до тоалетната. Къде е най-близката? — питам задъхано.

Тя оставя помирителния чай на масата и ме удостоява с разбираща усмивка. Вероятно всички са преживявали подобно неразположение.

— След библиотеката вдясно. Ще ви чакаме тук, след като приключите, госпожо Робъртс. Ако сте в състояние — допълва тя.

Приятна жена. Ще оставя положителен отзив за нея.

Докато излизам, притиснала леко длан към предницата на шортите, чувам как двамата възобновяват обсъждането на нашите въображаеми оплаквания. Браво на теб, Марк, давай в същия дух.

В тоалетната десетина минути мокря листовете, после ги мачкам и късам. Хвърлям ги в различни кошчета, преди да изляза и да се запътя обратно към стаята ни.