Нещо във водата

32

Сряда, 28 септември

Някой на прага

Домашният телефон започва да звъни в мига, в който отключвам входната врата. Марк го няма, днес следобед разглежда още офиси. Би трябвало да се прибере след около час. Помолих го да се върне към три за всеки случай, ако нещата с Лоти се объркат.

Телефонът звънва два пъти, преди да прекося стаята на бегом. Може пак да е мълчаливият натрапник. Може да е Патрик. Този път трябва да стигна до него.

— Ало, Ерин ли е?

Гласът е дрезгав, с лондонски акцент, на около четирийсетгодишен мъж. Веднага разбирам, че има връзка с Еди.

— Да, да, на телефона.

Опитвам се да звуча професионално, като че ли има вероятност да е служебно обаждане. Наистина се надявам Анди Фостър да не подслушва телефона ми. Ако ли не, този разговор бързо ще стане твърде инкриминиращ.

— Здравей, Ерин. Казвам се Саймън. Трябва да взема пакет от теб, нали? — Кратко мълчание по линията. — Знам, че си заета, но в момента съм наблизо. Ще ти бъде ли удобно?

Явно и той подозира, че телефонът се подслушва, защото много внимава. Говори като обикновен куриер. Или поне това можем да твърдим в съда, ако се наложи.

— Да, би било… сега е чудесно. След пет-десет минути?

Опитвам се да прикрия облекчението си, вълнението, че най-сетне ще се отървем от диамантите. Ще изчезнат от дома ни след по-малко от час. И всичко ще приключи. Торбичката, самолетът, край. Само телефонът и флашката ще останат като улики под разхлабената изолация.

Притискам телефона към рамото си и бързо записвам номера на швейцарската банкова сметка на листче. Вече го знам наизуст. Никъде не го пише на хартия. Изгорих всички документи преди повече от седмица в градината, в откритото ни огнище. Запаметих необходимите данни. Номера и паролата. Отсреща в слушалката чувам запалването на автомобилен двигател.

— Добре, десет минути. До скоро. — Линията прекъсва.

Мъжът звучеше дружелюбно, доста непринудено. Явно е запознат с положението. С моята услуга. С услугата на Еди. С взаимните ни услуги.

По дяволите, кого заблуждавам? Саймън сигурно ме е следил през целия ден. От тук до Лоти и обратно. Кой ли още ме е следил, докато върша ежедневната си работа? Анди, Патрик, а сега Саймън. Не е възможно да ме следят всички, нали? Ако някой узнае за другите, цялата кула от карти ще рухне. Саймън обаче явно ме е следил днес, иначе откъде ще знае, че съм си у дома? Точно затова се е оказал „наблизо“.

Смръщвам се. Май ще се окажа най-наивният престъпник на света. Нищо не забелязвам. Чист късмет, че още не съм мъртва.

Разполагам с по-малко от десет минути, преди да пристигне той. Пъхвам листчето с номера на сметката в джоба на панталона си.

Камъните са на тавана, където ги оставих, след като ги взех от Чарлс. Вземам стълбите по две наведнъж. Трябва да се подготвя, преди Саймън да дойде. Не искам да го оставям сам в къщата, докато съм на тавана. Не искам да обикаля. Нямам му доверие.

Изведнъж ми хрумва нещо. Ами ако този тип няма никаква връзка с Еди?

Или има връзка, обаче съм преценила Еди погрешно и тази ситуация няма да завърши добре за мен? Сигурна съм, че всичко ще бъде наред. Сигурна съм. Сигурна съм.

Въпреки това се втурвам отново надолу по стълбите и грабвам телефона си. Набирам номера на Марк.

Вдига след третото позвъняване. Звучи разсеян, далече, сред приглушени шумове.

— Марк?

— Да, какво става? Добре ли си? Как мина? — Пита ме за Шарлът.

— Да, мина добре. Чуй ме набързо. Обади се някой. Обади се някой за…

По дяволите. Изведнъж си давам сметка, че не мога да го кажа по телефона, нали? Не мога да спомена нито диамантите, нито Еди. Ако Анди подслушва мобилния ми, ще загазим. Добре, мисли. Мисли бързо. Говори със заобикалки.

— Някой иска да вземе сувенирите от сватбеното ни пътешествие.

Мога ли да кажа това? Разбира се, всичко е наред — донесли сме сувенири за родителите на Марк. Ако ги изпратя по куриер днес следобед до Ист Райдинг, обаждането ще бъде напълно обяснимо. Боже! Толкова е сложно. Изтощително е да си престъпник.

Отсреща Марк замлъква. Сигурно съобразява какво може и какво не може да каже по телефона. Добре че се омъжих за проницателен мъж.

— Добре, чудесно. Ще се справиш ли сама, скъпа, или да се върна да ти помогна?

Тонът му е равен, но си личи, че се тревожи. Даде ми да разбера какво е отношението му към Еди. Изобщо не му вярва.

— Да, добре съм. Всичко е наред, Марк. Исках само да ти кажа какво се случва. Ще се оправя. Трябва да затварям обаче, защото човекът ще дойде всеки момент. Нали разбираш?

Искам да дам на Марк шанс да ме спре, ако смята, че постъпвам глупаво. Глупаво ли постъпвам? Давам на непознат човек диаманти на стойност един милион лири. В собствения си дом, в нашия дом.

— Страхотно. Добре, разбирам. Явно си се погрижила за всичко, скъпа. В такъв случай ще се видим по-късно. Обичам те?

Въпрос. Понякога е въпрос. Във въпроса се крият много неща.

— И аз те обичам — отговарям.

В отговора също се крият много неща. После той затваря.

По дяволите, не го попитах как е. Дори не попитах къде е. Като че ли беше навън, на оживено и пълно с хора място, може би на гара…

Наистина нямам време за това. Хуквам към площадката, успявам някак да спусна стълбата, закачена на куки на тавана.

Намирам диамантите точно където съм ги оставила. Блестят в кремавата торбичка, позатоплени от тръбите на парното. Грабвам ги и дръпвам изолацията обратно.

Докато слизам по стълбите, на вратата се звънва. Замръзвам по средата на стълбата. Пронизва ме ужасена тръпка като изстрел. Внезапно ми се приисква пистолетът все още да беше у нас — онзи, който изхвърлихме в морето на Бора Бора. От глупост не го задържахме. Трябва ли ми?

Ама какво ще правя с пистолет? Не умея да го използвам. Дори няма да разбера дали е зареден, нито как да освободя предпазителя, нищо.

Не, не ми трябва пистолет. Всичко ще мине гладко. Просто съм параноична. Посред бял ден. Продължавам да слизам по стълбите от тавана, прескачам последните три стъпала и хуквам по коридора. С пламнали бузи отварям входната врата, признателна за нахлулия отвън порив на септемврийския вятър. И ето го Саймън.

Изглежда безобиден. С костюм, вратовръзка, усмивка. Усмивка на неуверен приятел на баща ти например. Малко прекалено многозначителна, но като цяло безвредна.

Не ми трябва пистолет, внезапно съм напълно сигурна. Поведението му ми показва, че и двамата сме замесени. И аз съм част от бандата.

— Саймън?

Трябва да кажа нещо. Вече твърде дълго мълчим.

— Виноват — усмихва се той.

Сигурна съм, че не за пръв път прибягва до тази шега, обаче безобидният му хумор ме успокоява.

Кимвам. Наистина не знам какво да правим сега.

— Ще влезете ли? — осмелявам се да го поканя.

Сигурно от тона ми е съвсем ясно, че нямам представа как се постъпва в подобна ситуация. Дано скоро той да вземе нещата в свои ръце.

— Не, бързам. Но благодаря за поканата. Просто ще взема нещата и няма да ви се пречкам, ако не възразявате.

Превъзходно се справя. Оценявам деликатността му към очевидната ми неопитност, странно защо ми въздейства успокоително. Подавам му торбичката. С радост снемам бремето от себе си. Половината битка е спечелена. Той я поема.

Ами парите? Да попитам ли нещо? Грубо ли ще е? Саймън обаче ме изпреварва.

— Ще ми дадете ли номера?

Една крачка пред мен е. Явно не му е за пръв път.

— Да, да, заповядайте. — Вадя от доба си листчето и го заглаждам върху бедрото си. — Извинете, измачкало се е. Но цифрите се четат, нали?

Подавам му го. И двамата гледаме към листчето в ръката му — всичко се чете съвсем ясно въпреки гънките. Пълна глупачка съм.

— Ами да, всичко е наред — промърморва той с престорено голям интерес към смачканата хартийка. — Добре, аз тръгвам.

Претегля двете си длани: в едната има бележка, а в другата торбичка на стойност един милион лири. Усмихва се широко, понечва да си тръгне, но после спира.

— Един бърз въпрос. Как мина днес? Еди иска да знае.

— Ами едва ли ще се получи — отговарям внимателно, като че ли съм съкрушена от жестокия обрат на съдбата.

Поправилият се герой Еди не е получил втори шанс от дъщеря си.

Саймън изглежда объркан от отговора ми.

— Защо, какво направи тя? — И ме поглежда въпросително.

— Гледа видеото. Разплака се. Беше много разстроена, но се тревожи за децата си и…

— А, децата — прекъсва ме той. — Е, добре тогава.

Изглежда, остава доволен. Чудя се дали наистина питаше за Лоти, или проверяваше дали не съм казала нещо неуместно.

— Не се тревожете за децата. — Саймън отново се усмихва. — Той може да преодолее това. Добра работа. Плакала, значи? Добре. Много добър знак. На Еди страшно ще му хареса. Ще го ободри. Ако плаче, работата е наполовина опечена. Добре, скъпа, ще вървя. Всичко хубаво.

Той вдига весело ръка за поздрав и изчезва.

— Благодаря, Саймън! — провиквам се след него.

Не знам защо. Трябва да кажа нещо, нали? Не мога само да стърча и да мълча, докато той крачи към черния си мерцедес с диамантите ми.