Нещо във водата

13

Неделя, 11 септември

На следващия ден

Ставаме рано сутринта. Заради движението и чистия въздух повечето нощи заспиваме в десет и аз се чувствам страхотно.

Снощи, когато акостирахме пред хотела, предадохме сака. Марк го връчи на един портиер и обяснихме, че сме го намерили във водата. Според Марк не си струваше да казваме на служителя на пристана за джипиес координатите или за листовете хартия. По-добре било днес да поговорим с водолазния инструктор — той като че ли бил по-наясно и действително би могъл да разучи как стоят нещата.

Днес закусваме в големия ресторант заради неделния бюфет на „Четири сезона“. Цари нелепо изобилие — цели омари, палачинки със сироп, екзотични плодове, пълна английска закуска, суши, торта. Чиста лудост. Поредната прелест на голямото физическо натоварване — в момента мога да ям каквото си поискам и няма да има никакво значение.

Имаме вълнуващи планове за днес: разходка с джип в гората на главния остров, след това поход до Свещената пещера в планината Отеману, после обратно в хотела за неделната вечеря на факли на брега. Лодката ще ни вземе веднага след закуска от пристана. Водолазния инструктор още го няма. Аз пък трябва да отскоча до стаята да си взема чантата и слънцезащитното масло, затова оставям Марк в ресторанта и хуквам обратно към вилата.

Отначало не го забелязвам.

Когато излизам от банята с четката си за зъби в уста, ръката ми застива. Ето го на пода, до леглото ни. Сака. Някой го е донесъл в стаята ни. Вече е сух. По черния плат има следи от солената вода. С непокътнато катинарче. Явно не са разбрали обясненията на Марк предишната вечер. И сакът отново е при нас.

Замислям се за тракането по корпуса на лодката. За настойчивостта на звука. Никога не бих допуснала, че един сак може да е нещо зловещо, но ето на. Докато си жива, се учиш.

Ще трябва да се оправя с това по-късно. Сега нямам време. Приключвам със зъбите, грабвам си чантата и се втурвам към пристана. По-късно ще кажа на Марк.

След краткото пътуване с лодка през лагуната се качваме в джипа. Четирима сме, плюс водача. Ние и още една млада двойка — Сали и Даниъл. Потегляме. Снимки от джунглата, размазани усмихнати лица, топли седалки от черна кожа, долепени до бедрата, мирис на топла гора, вятър в косъмчетата на ръцете ми, стръмни възвишения, хладен въздух и топлина.

След това тръгваме на поход. Бризът ни достига над върховете на дърветата, разхлабени камъни и прахоляк под краката, приглушени разговори, пот, стичаща се между гърдите ми, запъхтяно дишане, потъмнялата тениска на Марк пред мен.

В края на похода съм изтощена, но доволна. Краката ми са натежали и отпуснати. Бузите на Марк са позагорели на слънцето и му придават неустоимо здравия вид на човек, който прекарва много време на открито. Отдавна не съм го виждала толкова щастлив. Предишният Марк. Не мога да престана да го докосвам, да усещам помургавялата му кожа. В лодката на връщане към хотела поставям едното си топло бедро върху неговото. Собственически.

Казах му за сака. Всъщност му се стори доста смешно. Смешно като във „Фолти Тауърс“. Смешно като хотелски недоразумения. Честно казано, така и не проумях хумора във „Фолти Тауърс“ — винаги са ми изглеждали много гневни. Непропорционално гневни. Може би точно това е смешното. Не знам. Харесвам „Монти Пайтън“, но Джон Клийз соло има нужда от обуздаване.

Прибираме се, пъхаме се право в леглото, любим се лениво и спим до залез.

След като си вземаме душ и се обличаме, Марк ме извежда на верандата и отваря бутилка шампанско. Шампанското на Еди. Или както съм казала на Марк, шампанското на Фред.

Подава ми пълна чаша. Знаете ли, че можете да определите качеството на шампанското по големината на мехурчетата? Колкото по-малки са, толкова по-силно ухание и вкус освобождават. Мехурчетата въглероден диоксид улавят и пренасят молекулите на вкуса — колкото повече са, толкова по-свежи и фини оттенъци ще усеща небцето ви. В чашата ми бълбукат дълги вериги издигащи се мехурчета. Чукваме се.

— Решението да се оженя за теб е най-доброто, което съм вземал в живота си — усмихва се Марк. — Знай, че те обичам, Ерин, а когато се приберем у дома, ще си намеря нова работа и ще изградим истински живот заедно. Как ти се струва?

— Звучи идеално — отговарям.

Отпивам, мехурчетата изригват в устата и носа ми. Рай. Усмихвам се. Благодаря ти, Еди.

— Какво ще правим с.„? — кимвам назад към вилата ни.

Марк се усмихва широко.

— Утре ще го занеса в центъра по гмуркане и ще дам на инструктора координатите. Той ще се оправи. Или пък отново ще го върне в стаята ни, разбира се! Едно от двете.

В лагуната се разнася музика. В неделя на брега се организира традиционно полинезийско представление. Казах на Марк, че ми звучи малко като „театър на вечеря“ от осемдесетте. Той обаче ми напомня, че сме в „Четири сезона“ и всъщност става дума за петзвездна вечеря с три блюда на осветен от факли плаж, следвана от традиционни полинезийски танци с огън и барабанене по вода.

— Да де, точно като театър на вечеря — настоявам.

Настаняват ни на маса точно до водата. Има още само десет двойки, разположени върху пясъка, осветен от свещи и горящи факли по протежение на водата. Махваме за поздрав на двойката от днешния преход. Даниъл и Сали. Те се усмихват и махват в отговор. Всички са с натежали крайници и щастливи. Ухание на гардении и огън изпълва въздуха.

Пием шампанско и разговаряме за бъдещето. За това какво ще правим, когато се приберем у дома. Разказвам на Марк за Алекса, за намерението й да забременее, разказвам му за Холи, всичко. Разбира се, гледам да не споменавам Еди, нито подаръка от него. Марк слуша прехласнато. Като че ли е забравил, че аз продължавам да живея живота си, докато той е толкова погълнат от своя, но сега изведнъж отново проявява интерес. Пита защо изобщо освобождават Холи. Дали според мен Алекса съжалява за онова, което е сторила. Разговаряме, докато ядем десерта и пием кафе. А после започва шоуто.

Полинезийски танцьори, мъже и жени, облечени с традиционни костюми, се премятат по пясъка с горящи факли в бронзовите си ръце или между стиснатите си зъби. Скачат във въздуха, гмуркат се във водата. Музиканти са нагазили до колене във водата и с разтворени длани бият носещи се по повърхността барабани и самата вода.

Мелодията се извисява към кулминация, вълните пред нас пламват, озарени от пламъците за миг — нажежени до бяло в кръг, те близват водната повърхност. После мрак, ръкопляскане и доволни викове.

Местим се в бара за коктейли. Танцуваме, разговаряме, целуваме се, пием още и едва когато оставаме последни, се прибираме, залитайки по пристана към стаята си.

И ето го там, очаква ни. Донасям ножица от банята и отваряме сака.