Нещо във водата

35

Петък, 30 септември

Прицелваш се и натискаш

Седем сутринта. Натоварвам нещата на колата и потеглям. Пътят за Норфък е почти празен, Радио 4 звучи тихо в колата, докато премислям всичко. Реших, че е най-сигурно да заложа на Норфък. Мястото е уединено. Няма реално полицейско присъствие. Познавам гората. И няма охранителни камери. Няма да ме наблюдават. Ако някой ме проследи, ще разбера. Ще спра на твърдия банкет на шосето и отново ще изпратя съобщение на номера от телефона. Определила съм само време и най-общо местоположение за утре. Ще изпратя подробни джипиес координати сутринта преди срещата.

Марк излита от Ню Йорк едва днес вечерта и ще се прибере у дома чак след полунощ. Опитвам да не си представям лицето му, очите му, когато ме види утре сутринта, след като най-сетне се прибера вкъщи, след като всичко приключи. Ще знае, че съм го лъгала. Ще знае, че не съм спала у Каро, не е глупак. И ще трябва да му разкажа всичко. Обещавам си, когато всичко приключи, да бъда честна, никога повече да не лъжа. Ще бъда най-добрата съпруга на света. Обещавам.

Резервирала съм стая в хотел. Не в същия хотел, в който отседнахме преди. В този никога не съм била. Планирам да остана една нощ. Уговорила съм срещата за шест сутринта и отсреща ми потвърдиха. Получих и ново гласово съобщение. Същият мъжки глас като преди. Иска да му предам и координатите на потъналия самолет. Вече е част от сделката. За късмет, разполагам с тази информация.

Ще успеят да пристигнат за срещата, където и да се намират. С частен самолет от която и да е точка на света ще им отнеме часове, не дни. Русия е на четири часа път. Имат предостатъчно време да стигнат, откъдето и да идват.

Избрала съм усамотено място, насред гората, а часът е шест сутринта, защото колкото по-рано, толкова по-добре. Не искам да ме прекъсват, имам си достатъчно тревоги. Раницата ми е на задната седалка, под дебелото палто. Вътре има малка кутия с храна за спешни случаи и бутилка вода. Навън е студено, а днес ме чака много работа. Флашката е в предния джоб с цип на раницата на сигурно и достъпно място. Във вътрешния джоб за компютри чака пистолетът в кутията си до патроните и телефона. Всичко, което ще ми трябва утре.

Пристигам в хотела в десет сутринта. Не съм получавала повече гласови съобщения. Настаняването минава благополучно. Рецепционистката е мила, но очевидно работи временно, докато се върне в университета. Не проявява никакъв интерес към мен, което идеално ме устройва с оглед на графика ми.

Стаята е малка и уютна. Леглото е плътно и дълбоко гнездо от изгладени памучни чаршафи и пух. В банята лъщи медна вана. Много е хубаво. Идеално.

Отново проверявам флашката и пистолета, обличам дебелото си палто, мятам раницата на гърба и излизам. Ще извървя маршрута до утрешната среща.

Според джипиеса на телефона мога да стигна чак до гората, без да минавам по пътища. Най-безопасно ще е да се придвижа през полето и гората.

Отнема ми един час да се добера до гората. Трябва да запиша в телефона си два джипиес координата за размяната. Ще изпратя първите — за мястото на срещата, — когато тръгна утре сутринта. Глупаво ще е да им дам допълнително време да се ориентират преди срещата ни. Вторите координати са за точното местоположение на флашката. Днес ще я заровя наблизо. Когато ми дадат парите, когато пристигнат в сметката в Швейцария, ще им изпратя вторите координати точно както ме посъветва Еди. Така ще избегна срещата очи в очи. Накрая ще им изпратя и координатите на самолета и с това приключваме.

Избрах тази област, защото знам, че няма хора. С Марк сме обикаляли горите много пъти. Може да вървиш половин ден, без да срещнеш жива душа. Единствените шумове толкова далече от селото са от разни твари, които бягат под земята, и от далечни изстрели, донесени от вятъра. Тук никой не обръща внимание на стрелбите. Те са част от ежедневието. Още една причина да избера това място.

Навлизам в горските дебри, на двайсетина минути от най-близкия междуселски път. Смъквам раницата и внимателно изваждам кутията с патроните. Вземам лист А4 от задния джоб на раницата — хотелското писмо за „добре дошли“ — и кабарче, което смъкнах от информационното табло във фоайето. Забождам листа на най-широкото дърво в просеката.

Трябва да се поупражнявам. Поне веднъж да стрелям, преди да се прицеля в човек.

Еди ми каза да се грижа за себе си. Е, това е начинът да го направя.

Заредила съм предварително пълнител с петнайсет патрона, имам и още една кутия. Общо двайсет и седем патрона. Саймън не се е поскъпил откъм патрони и слава богу. Може би се е досетил, че ще се наложи да се упражнявам.

За срещата ми трябва пълен пълнител. В случай че наистина трябва да използвам пистолета.

Ето ви една математическа задача: ако Ерин иска да си запази пълен пълнител с патрони за утре, колко патрона може да изстреля днес? Днес Ерин може да изстреля дванайсет патрона. Дванайсет тренировъчни изстрела. Внимателно вадя три патрона от пълния си пълнител и ги прибирам при новата кутия в джоба на раницата. Дано не се наложи да прилагам на практика днешната тренировка, но предпочитам тя да се окаже излишна, отколкото да не съм готова.

Пъхам отново пълнителя, вдигам пистолета пред себе си с протегнати ръце пред силното ми око. Подравнявам бялата точка и кутийката — мерника на глока — с хартиената мишена на дървото.

Видеоматериалите в интернет предупреждават за отката, но позата, която се очаква да заемете, за да му противостоите, не е каквото предполагате. Не сте го виждали по телевизията. Заставате с лице, не странично, не като млад агент от ФБР, който пристъпва с рамото напред и си свети с фенерче. Краката ми трябва да са на ширината на ханша, коленете — меки. Дясната ми ръка стиска дръжката, пръстът, с който ще натисна спусъка, е успоредно на дулото, далече от спусъка, лявата ръка е вдигната високо, подпира дясната при дръжката, раменете са напред, лактите са неподвижни. Не е готина поза, обаче ще уцелите мишената. Поне такава е идеята…

Дишам. Бавно вдишвам и издишвам. Ще бъде гръмко. Много повече от очакваното. Ще отскочи назад към вас като ритник. Но трябва да останете неподвижни, да се отдръпнете съвсем леко.

Вдишвам дълбоко. Плъзгам пръст към спусъка. Издишвам и дръпвам.

Гърмежът раздира гората край мен. Пистолетът ме рита, все едно ме е ударил голям мъж. Адреналинът изригва в сърцето ми, очите ми са заслепени. Удивителното е, че успявам да не отстъпя. Добре съм. Отпред виждам, че крайчето на листа се е откъснало и голямо парче дървесна кора е щръкнало. Уцелила съм. Ако беше човек, щях да съм го ранила. Странен прилив на радост. Отърсвам се от него и се съсредоточавам. Отново се прицелвам.

И дръпвам спусъка още единайсет пъти.

В края на следобеда не е останала хартия, а дървото е цялото нацепено. Решавам да повървя още малко, преди да си отбележа джипиес координатите. Определено не искам да видят това дърво. Намирам подходящо място на пет минути по-нататък — малко кално сечище. Записвам си координатите в приложението за бележки на айфона си. После се опитвам да намеря още едно място, където да заровя флашката. Избирам далечно дъбово дърво, встрани от сечището, близо до една яма. Би трябвало да е безопасно да се скрия тук утре и никой да не ме види. Приклякам до дъба и изкопавам малка дупка в пръстта с голи ръце. Поставям флашката в пликчето и я заривам с пръст и листа, заравнявам, за да не бие на очи. Отбелязвам си координатите. И се отправям обратно към хотела.

В стаята изваждам всичко необходимо за утрешния ден. Пробвам будилника няколко пъти и той като по чудо все още работи. Нагласям го за четири и половина и го оставям върху нощното шкафче до натруфената хотелска лампа. Пъхам пистолета и останалите патрони в сейфа.

След като си поръчвам румсървис, звънвам на мобилния на Марк, но той ме препраща направо на гласова поща.

— Здрасти, Марк, аз съм. Сигурно вече си излетял, исках само да ти уверя, че всичко е наред. Добре съм. Липсваш ми. Обичам те. Да знаеш, че вкъщи е пълен хаос. Да не се изненадаш. Утре ще разчистя. Лек полет, обичам те. Ще се видим скоро. Нямам търпение.

Затварям. Когато се прибере, ще намери бележката ми на стълбите. Дано да се получи. Много ми се иска.

Вечерята ми пристига, храня се в тихата стая. Без телевизия, без музика. Мисля за Еди и Лоти, за Холи и приятеля й Аш някъде по широкия свят, един бог знае къде. Мисля за Марк в самолета му над Атлантика, за онези хора в техния самолет на дъното на Тихия океан. Мисля за Алекса и за това, че може да е бременна. Колко ли е щастлива! Мисля за моето бебе. Чувствам се зашеметена, но се заставям да хапна заради мъничето. Трябва да се грижа по-добре за двама ни. Затова след вечеря си пълня ваната и се отпускам в копринената гореща вода. Оставям топлината да ме обгърне и мислите ми се реят, докато разсеяно съзерцавам матовото стъкло на вратата на банята — преплетени лиани и птици, горска сцена. Красиво е. Хотелът е прекрасен. На Марк много щеше да му хареса. Или пък не. В края на краищата в момента правя точно каквото съм обещала да не правя. С тази мисъл излизам от водата със зачервена кожа, изтривам се с хавлията и се приготвям да си легна рано.