Нещо във водата

36

Събота, 1 октомври

Нещо в мрака

Очите ми рязко се отварят. В плътния мрак виждам матово да просветват само фосфоресциращите стрелки на будилника. Не знам какво ме е събудило, но нещо определено не е наред. В стаята има още някой, усещам го. Не съм сигурна колко време съм спала, но покрай пердетата вече не влиза светлина. Пистолетът е там, където съм го прибрала — в сейфа в гардероба. Няма да успея да го взема навреме. Трябваше да го оставя отвън. Трябваше, можеше. Не чувам нищо. Никакво движение. Никакъв шум освен приглушеното тиктакане на будилника. А после шумолене, раздвижване на плат в десния ъгъл.

О, мамка му, мамка му. Наистина има някой. Някой е влязъл в стаята ми.

Адреналинът кипва в тялото ми, влива се в другото сърчице в утробата ми. Абсолютен страх. Напрягам всяка фибра от тялото си, за да не скоча веднага. Застивам. Който и да е влязъл, мисли, че спя. Това ми дава време да планирам. Може би, ако не помръдна, човекът ще си тръгне. Просто ще вземе каквото иска и ще си тръгне. Само че аз не спя. Струва ми се невъзможно той да не усеща напрежението във въздуха, който внезапно се е сгъстил от ужас. Отново се чува тихото шумолене.

Какво прави?

А какво да направя аз? Ще умра ли тук, сама в този хотел, където хората отсядат през почивните дни.

Така ли искаш да си отидеш, Ерин? Мисли.

Дишам тихо, дълбоко, все едно спя.

Той ли е, мъжът по телефона? Сигурно. Намерил ме е.

Заради последното съобщение, което изпратих ли? С координатите за срещата утре. Отчаяно си блъскам главата как е станало, но не се сещам, просто не успявам да се съсредоточа. Пък и какво значение има? Успял е да ме проследи. Божичко, каква глупачка съм.

Няма начин той просто да вземе каквото иска и да ме остави да спя. Знам го. Знам го, защото онова, което иска той, не е тук. Заровено е в гората. Той просто няма да ме остави. Накрая ще ме събуди. Ще ме накара да му кажа къде е.

Ще умра.

Ще го направи тихо, сигурно ще ме задуши с възглавница или ще ме удави във ваната. За да прилича на нещастен случай. Да не предизвиква подозрение. Все едно никога не е бил тук.

Гърдите ми свистят от усилието да овладея и да забавя дишането си. Пръстите ме сърбят да пропълзят в тъмното до телефона ми, който се зарежда върху нощното шкафче. Тениската ми е подгизнала от пот. Трябва да помисля.

Не искам да умирам.

Чувам дръпването на цип. Не мога да го пренебрегна. Не мога да пренебрегна този звук — твърде силен е. Въздишам тежко и се обръщам в леглото. Размърдвам се, но още спя. Той спира.

Но какво отваря, по дяволите? Мисли, мисли, мисли. Мисли!

Нужен ми е елементът на изненада, само това имам. Ако успея да го изненадам, да го ударя с нещо силно, само веднъж, тогава ще имам надмощие. Един силен удар.

Но с какво? С проклетата възглавница ли?

До лампата ми има чаша с вода. Дали да не я хвърля?

И какво, Ерин, ще го понамокриш?

Добре де, може би не. С лампата?

Помня, че беше барокова, метална, с мраморна основа.

Да! Ще я грабна и ще я дръпна достатъчно силно, а щепселът ще се измъкне от контакта, когато замахна.

Шумовете се чуват откъм вратата за банята ми. Близо до раницата. Изведнъж телефонът ми, който си лежи безшумно върху нощното шкафче, светва в тъмната стая. Шумоленето спира и двамата поглеждаме към светлината. Мярвам съобщението за части от секундата. От Марк е.

Знам къде си. Връщам се скоро…

Нямам време да прочета останалото. Човекът в стаята ми знае, че съм будна. Стисвам здраво очи, напрягам дланите си върху матрака и се изтласквам нагоре и настрани към нощното шкафче.

Внезапно движение се устремява към мен. Той хуква. Отчаяно се мъча да докопам лампата и замахвам сляпо и с всичка сила към човека в спалнята ми.

Усещам измъкването на щепсела от контакта, последвано от глух удар, когато мраморната основа ожулва плът.

Гърлен звук. Той залита назад, далече от мен. Изругава. „Проклета кучка.“ Гласът е тих, изпълнен с омраза. Звучи познато обаче. Мъжът отново се опитва да ме нападне. В тъмното не виждам колко близо е и дали има оръжие. Мога само да замахна отново. Да замахна с всичка сила. Улучвам. Камък върху кост, влажен хрущящ звук.

Той залита. Чувам учестеното му дишане ниско долу на пода, вече е на колене.

Трябва ми светлина. Трябва да виждам какво става, да виждам него, да разбера има ли оръжие. Хуквам към вратата на банята и опипом търся ключа на лампата.

Хладната светлина на банята залива стаята.

Ето го. Приведен до леглото, вдигнал ръка към главата си. Тъмна коса, тъмно палто. Бял, едър, силен. Не виждам лицето му. Това набола брада ли е?

Лампата още е в ръката ми в готовност. В основата й има лъскаво петно кръв. Мъжът вече се опомня. Бавно вдига ръка към лицето си на светлината. Залитам. Патрик е. Мъжът, когото видях пред затвора. Значи не съм параноичка. Наистина ме е следил. Вече знам, че той определено не е от отдела по антитероризъм. От прясната рана над окото му се стича кръв, изцапала е косата му. Изтрива се, после вдига очи към мен — празни и студени. Има само един възможен финал.

Не мога да повярвам каква съм глупачка. Замислям се за всички грешки, които съм допуснала. Трябваше да го предвидя. Гаденето ме залива като огромна вълна. Ще умра. Сърцето ми бие оглушително в ушите, коленете ми омекват.

Докато се свличам, той се мята към мен. Губя съзнание.