Нещо във водата

26

Вторник, 20 септември

Камъните

Марк е намерил познат за камъните. Един от предишните му колеги, с които се е срещнал вчера, докато аз снимах в апартамента на Холи, му е предложил евентуално решение. Точно навреме. След като продадем диамантите, можем да изпратим парите направо в Швейцария и точка по въпроса. Подсигурени сме за черни дни. Не съм казала на Марк нито за Холи, нито за инспектор Фостър. Искам първо да мине днешният ден, не ми се ще да се тревожи за полицията, преди да сключим сделката. Сигурна съм, че още не ме проучват, и ако уредим въпроса с диамантите днес, всичко приключва. Не съм казала на Марк и за бебето. Не че нарочно пазя тайни, просто предпочитам да изчакам подходящ момент. Новината е важна, не бива да е помрачена от тревоги. Моментът трябва да е специален. Чист.

Ще му кажа, когато това приключи. След като днес продадем диамантите, всички следи от сака ще бъдат заличени, всички следи от самолета — също. Диамантите са последното недовършено нещо.

Марк получи посредника от момиче на име Виктория — била в неговата обучителна програма в „Джей Пи Морган“. Отказала се доста рано, специализирала и сега е брокер в екипа за алгоритмичен трейдинг на банка HSBC. Персийка е и има полубрат, който консултира и търгува с материални активи: предмети на изкуството и лукса, бижута, вази от епохата Мин, шапката на Наполеон, такива работи. За шапката на Наполеон само се шегувам. Всъщност, да, може и с шапката на Наполеон, кой знае? Ликвидните активи на свръхбогатите във всякакъв вид.

Полубратът на Виктория има уебсайт.

„Нейман Сарди Арт енд Асетс Адвайзърс“. Любимият ми раздел на уебстраницата е озаглавен „Изкуството като допълнителна гаранция“. Какво ли биха си помислили Моне, Де Кунинг, Полък, Бейкън и Сезан, най-ликвидните от всички активи, ако знаеха, че са третирани като допълнителна гаранция?

Според уебсайта:

След международната финансова криза инвеститорите започнаха да виждат ползата от включването в своите инвестиционни портфолиа на немонетарни активи като произведения на изкуството, яхти, бижута и други колекционерски предмети. Тези материални активи обаче изискват експертна грижа и деликатен мениджмънт не само във връзка със съхранението, излагането на показ и застраховането, но най-вече защото са със значителна стойност. Изискват същото ниво на грижи като чисто финансовите портфолиа. Ние от „Нейман Сарди“ ще се погрижим да създадете и поддържате балансирано портфолио, като запознаем вас, инвеститорите, с актуалните пазарни стойности и ви съветваме кога да купувате, да продавате или да задържате активите си, като ви съдействаме на всеки етап в придобиването и продажбите.

Ето на. Предпазна черупка от предмети на изкуството. Изкуството в ролята на цигарите в затвора.

Страхувам се, че клиентите на „Нейман Сарди Арт енд Асетс Адвайзърс“ първи ще бъдат изправени на разстрел, когато избухне революция — със или без допълнителни гаранции.

Както и да е. Марк е помолил Виктория да се свърже с брат си Чарлс за евентуален „клиент“. Марк и Виктория са приятели в ЛинкдИн и след кратък разговор на кафе Марк повдигнал въпроса. Дали брат й ще прояви интерес към среща с евентуален нов клиент, който иска да пласира малко активи през следващите няколко месеца? Идеята явно била приета добре. Марк ми разказа, че Виктория леко изпънала гръб в кафенето и й станало приятно да влезе в ролята на посредник. Очевидно бизнесът на брат й бил позакъсал в настоящата обстановка, затова Чарлс имал нужда от комисиона. Виктория дала на Марк визитка на Чарлс и му казала да я предаде на клиента си. Благодарила му, че се е сетил за Чарлс.

Марк се обади и уговори среща. Трябваше да отида аз — не като клиент, а като Сара, асистентката. Дотук добре. От Каро знаех, че повечето продажби в галерията й стават по телефона или чрез асистенти, които купуват при откриването на изложбите. Защо лично да купуват допълнителна гаранция, щом могат да изпратят някой друг?

Срещата ми с Чарлс е днес сутринта. Оставям Марк в „Патисери Валери“ в Грийн Парк и поемам сама по „Пал Мал“. Залата е дискретна. Влизаш в нещо, което прилича повече на изискан частен аукционен клуб. Из помещението са пръснати скромни витрини със съкровища, които вероятно не са за продан. Просто тотеми, чиято цел е да вдъхват на клиентите увереност, че са на правилното място, класови примамки, трофеи, символи. Честно казано, вероятно всичко, изложено тук, може да бъде купено за съответната цена.

В една от витрините смъртна маска на инките изпуска меко сияние под светлината на прожектор на около два сантиметра и половина от дебелото стъкло. В друга виждам японска броня.

В трета — огърлица с лъскав диамант бриолет, който виси плътен и голям като лимонов бонбон на верижка с по-малки диаманти, проблясващи на светлините в залата.

Чарлс ме поздравява. Има здрав и румен вид, хубава прическа, червен панталон и лек тен, придобит в Южна Франция. Май е единственият човек в залата. Може би отварят шоурума само за срещи. Не мога да повярвам, че имат много посетители, дори на „Пал Мал“.

Сядаме в дъното на залата до внушително бюро. Ако не е „Чипъндейл“, със сигурност е нещо в този стил. Явно човек следва да забелязва такива неща. Може би точно това е предназначението им.

Сядаме и говорим небрежно, Чарлс приготвя кана кафе и аз решавам, че топката е в моето поле — от мен зависи да започна по същество. Сигурна съм, че Чарлс е способен цял ден да обсъжда какво ли не, ако не взема нещата в свои ръце. Той не е човек, който веднага ще заговори за бизнес — вероятно в неговата сфера не е прието да се прави така.

Разбира се, Чарлс е еманация на Оксфорд и Кеймбридж: прецизен, умен, но обременен от самоналожен срам, че не се представя според възможностите си. Явно единственият недостатък на това да си ползвал всякакви житейски възможности е, че никога не успяваш да задоволиш нивото на очакванията. Неизменно не осъществяваш докрай потенциала си. Всяко постижение е само минимумът, който се очаква от теб при тези обстоятелства, а всеки провал се дължи чисто и просто на личностни недостатъци.

Честно казано, лично аз намирам, че Чарлс се справя много добре. Това място е прекрасно. Работата му ми се струва хубава. Бих се гордяла да му бъда майка. Това е друга особеност на момчетата от частни училища — те подръпват струните на сърцето, нали? Прескачат сексуалния момент и активират майчинския инстинкт. Никога не порастват.

Вадя диамантите от джоба на сакото си и ги слагам на бюрото. Камъните са на сигурно място в мека торбичка от кремава кожа, която с Марк купихме специално за целта. Найлоновото пликче не беше подходящо и макар че торбичката ни струваше сто и петдесет лири, придава различен облик на сегашното начинание.

Чарлс превключва на режим „внимание“. Това е причината да бъде тук в крайна сметка, а е имал лоша година. Обяснявам, че семейството, за което работя, се опитва да ликвидира активите си през следващите няколко месеца. Камъните ще бъдат първата продажба за опипване на почвата, за проверка на пазара в момента.

Разбира се, в действителност няма други материални активи. Ще ми се да имаше. Ще ми се да бяхме намерили още сакове, но допускам, че вероятността още активи да минат през Чарлс (а) ще ни донесе най-добрата възможна цена за камъните днес и (б) ще намали подозренията около една еднократна продажба.

Интересът на Чарлс се засилва. Знаех си, че кожената торбичка си струва.

Той донася табличка за оглед на бижута. Подавам му торбичката. Искам сам да изсипе камъните. Да изпита същото като мен, когато за пръв път видях стотици диаманти, пречупващи светлината.

Той леко разтърсва торбичката и камъните се посипват по табличката. Чувството пленява Чарлс. Косъмчетата по ръцете му настръхват. Усещам го. Възможности. Шансове. Облизва устни и вдига поглед.

— Много хубаво, прекрасно.

Намек за радост бълбука под повърхността на уж непроницаемото му изражение. Не го бива на покер, ясно е.

Договаряме се за десетпроцентна комисиона. Ще се заеме веднага щом си тръгна, и би трябвало днес следобед да ни представи някои оферти. Пазарът на диаманти се променя динамично. Чарлс би могъл да уреди продажбата до края на днешния ден, ако семейството, за което работя, прояви интерес.

Тръгвам си с разписка за камъните и се отправям към кафенето при Марк. И тогава ги усещам — нечии очи, вперени в гърба ми. Спирам на ъгъла на „Пал Мал“ и Сейнт Джеймс Стрийт и с изопнати нерви се преструвам, че търся телефона в чантата си. Двамата мъже зад мен ме подминават. Не са полицаи и не ме следят, просто добре облечени господа, които отиват на обяд.

Поглеждам през рамо към Трафалгар Скуеър, търся с очи набитата фигура на инспектор Фостър сред малцината минувачи. Около двайсетина са и никой не отговаря на описанието. Инспектор Фостър не е тук. Не той ме наблюдава.

Престани, Ерин. Не ставай параноична.

Сърцето ми трепти в гърдите. Призрачен инстинкт, нищо повече. Поемам по „Сейнт Джеймс“ към Марк.

Той грейва, когато ме вижда да влизам. Иска да разбере как е минало с Чарлс.

— Много добре — уверявам го. — Вече търси купувачи. Много се въодушеви. Опита се да го скрие, но си пролича. Всичко може да приключи за броени часове! Днес следобед ще ми се обади с предложения.

Ръцете ми треперят съвсем леко. Марк плъзва длан по масата и покрива моята.

— Справяш се прекрасно, мила. Впечатлен съм. — И се ухилва до ушите.

Не се сдържам, и аз се усмихвам. Какви ги вършим? Плашещо е, но и страшно вълнуващо. Не знам за Марк, но преди мен най-много да ме глобят за неправилно паркиране. Не съм престъпник. Невероятно е обаче колко гладко минава всичко. Утешавам се, че е нормално да изпадам в параноя от време на време, би било лудост, ако не беше така, като се има предвид какво правим. Донесохме опасността у дома, в Англия.

— Ерин, скъпа, защо не останем в града и не изчакаме заедно обаждането на Чарлс? И ако получим предложение, просто да го приемем, а? Така ще можеш да се върнеш бързо там, да сключиш сделката и още тази вечер да приключим. Диамантите няма да се върнат в къщата, край. И пак ще заживеем нормално. Що-годе.

Мобилният ми звънва към един и половина. Чарлс вече се обажда с новини. Разпознавам последните три цифри от обаждането до Марк сутринта. Той ми кимва и аз вдигам след четвъртото позвъняване. Не искаме да изглеждаме отчаяни.

— Ало? — казвам делово.

Сара, в чийто образ влизам, има по-важни занимания от това да очаква обаждането на Чарлс.

— Здравей, Сара. Обажда се Чарлс от „Нейман Сарди“. — Предпазлив е.

— О, страхотно. Какво мога да направя за теб, Чарлс?

Звуча надменно, нехайно и професионално. Марк улавя погледа ми и се усмихва. Образът му допада. Много е секси. Чарлс отново се поколебава съвсем леко, но аз го долавям. Кратка пауза, преди да заговори:

— Много съжалявам, Сара, но за съжаление, няма да мога да ти помогна. Колкото и да ми се иска, налага се да се откажа.

Коремът ми се свива, очите ми се стрелват към Марк. Той вече е доловил промяната в енергията и мълчаливо оглежда лицата в кафенето. Разкрити ли сме? Това ли е краят? Умълчавам се по телефона съвсем малко повече от нужното. Съсредоточавам се и продължавам спокойно:

— Проблем ли има, Чарлс?

Съумявам да звуча донякъде пасивно-агресивно. Сара не е сигурна защо Чарлс й губи времето, ако не е способен да продаде диамантите. Марк отново приковава поглед в мен.

— Ужасно съжалявам, Сара. Просто дребен проблем с произхода, това е. Сигурен съм, че разбираш. Неудобно ми е дори да го споменавам. Убеден съм, че клиентите ти дори не подозират, че притежават… Е, излишно е да споменавам, че има доста съмнения около произхода на камъните, които може да предизвикат проблеми по-нататък. Затова аз се оттеглям на този етап. Сигурен съм, че разбираш.

Чарлс оставя на мен да запълня мълчанието.

Клатя глава срещу Марк. Няма да има продажба. Произход. Смръзвам се. И тогава проумявам. Чарлс ми дава да разбера, че според него продаваме кървави диаманти. Камъните ни са морално съмнителни или от съмнително място в Африка. Разбира се, без документи, без следа, сигурно точно така му изглежда. Предпочитам Чарлс да си мисли това, вместо да допусне, че диамантите нямат удостоверен произход просто защото сме ги откраднали. Разбира се, вероятно е заподозрян нещо нередно още когато му ги дадох. Обзалагам се обаче, че притесненията му са свързани по-скоро с евентуални проблеми с полицията, отколкото с етични съображения. Вероятно, ако беше успял да пласира камъните през изминалите няколко часа, щеше да го е направил. Изобщо не го виня, че се отдръпва. На негово място бих си плюла на петите, особено ако съм имала лоша година. Хора като Чарлс не оцеляват дълго в затвора.

— Разбирам. Благодаря ти, Чарлс, беше ми много полезен. Сигурна съм, че клиентите ми ще се заинтригуват. Основателно предполагаш, че те не подозират никакви усложнения от такова естество. Затова ти благодаря за дискретността.

Подмазвам му се. Знам, че няма да каже на никого, но си струва да го полаская, ако това ще ни улесни живота.

— Няма проблем, Сара. — Чувам усмивката в гласа му. — Може ли да те помоля обаче да кажеш на клиентите си, че с удоволствие ще се погрижа за ликвидирането на други техни активи? Ще се радвам да помогна, ако се нуждаят от мен за друго. Имаш данните ми, нали?

Иска да се облажи, но не желае да си цапа ръцете. Е, добре дошъл в отбора, Чарлс.

— Да, разбира се, и съм сигурна, че ще са признателни за дискретността ти — отговарям.

Марк клати глава. Гъделичкам егото на човек, който току-що ни е заявил, че сме престъпници, и се получава. Хората са странни същества, нали?

— Прекрасно, много ти благодаря. А, Сара… ще имаш ли нещо против да ги вземеш от офиса още сега? Приготвени са. Може би така е най-добре.

Затварям и се отпускам тежко върху масата в кафенето. Боже, изтощително е да си престъпник. Марк разрошва косата ми и аз бавно вдигам очи към него.

— Няма да има продажба. — Говоря тихо. — Той смята, че диамантите са кървави. Но няма намерение да ни издава. Трябва да отида да ги взема още сега.

— По дяволите!

Не на тази новина се е надявал Марк. Много се постара да подсигури сделката.

— А трябваше да стане лесно. Той не знае, че ние продаваме, нали?

— Не — отговарям бързо. — Няма откъде да знае. А дори да е така, не е човек, който ще го спомене. Сигурна съм, че хората му носят всякакви неща. Кървавите диаманти вероятно са последната му грижа. След като е толкова уплашен, че не иска да продаде диамантите, ще се страхува и да се раздрънка за тях. Откъде да знае кои са клиентите ми? Откъде да знае на какво са способни?

Изобщо не се тревожа, че Чарлс може да ни издаде. Марк престава да се мръщи и ме удостоява с усмивка.

— И какво ще правим сега, по дяволите?

Казва го шеговито, осъзнава абсурдността на нашата ситуация. Не познаваме друг човек. Не знаем как да продадем диамантите. Засмивам се. Той ми отговаря с усмивка, край очите му се появяват бръчици. Боже, великолепен е.

— Наистина мислех, че Чарлс ще свърши работа. Очаквах едва ли не веднага да ни направи предложение — признавам. — Боже, защо не беше по-лесно?

— И аз така мислех. Швейцария ни разглези, там мина необичайно гладко. Ще трябва да потърсим други пътища за камъните. Още не сме приключили. Веднага се заемам. Ти иди да ги вземеш — кимва той към вратата.

Оставям Марк да мисли варианти, докато отида да прибера нашите диаманти. И внезапно цялата история отново ми се струва забавна. Мога да го правя до безкрай с Марк, да бъда неговата Дейзи, а той — моят Гетсби.

В шоурума не заварвам Чарлс. Охранител отваря вратата и ми подава торбичката срещу разписката на Чарлс, който явно иска да се подсигури, да запази дистанция. Ако отново се види с Виктория, Марк ще трябва да се престори, че не знае нищо по въпроса. Да се изуми и шокира, че познатите му са се опитали да пробутат кървави диаманти. Кой да заподозре! Всичко е изглеждало напълно правдоподобно. Марк е достатъчно далече от събитията и може да твърди, че не е знаел нищо, пък и лошите богати хора по света не са никак малко. С изключение на факта, че е мой съпруг, Марк няма друга проследима връзка със случилото се. Но пък и аз не съм участвала. Замесена е Сара.

Тънък глас в главата ми напомня, че аз все още съм най-явната връзка с цялата тази история, ако нещата се объркат. Мен ще видят на записите от охранителните камери в Швейцария и на тези от камерите по „Пал Мал“. Не името ми, но лицето ми. Докато се връщам с камъните при Марк, се питам: моя ли беше идеята да се замеся до такава степен? Или просто изпълнявах ролята си? По-смела ли съм от Марк, по-приспособима ли съм? Или просто съм по-глупава? Защо все аз?

Но познанствата са на Марк, затова той не може да осъществява сделките, нали така? Има логика. Пък и, честно казано, не обичам да свиря втора цигулка. Всъщност двамата сме съвършен екип.

Когато се връщам, става ясно, че на Марк не му е хрумнало нищо във връзка с диамантите, затова решаваме да прекратим за днес. Мислите му са се насочили отново към деловите му грижи. Следобед му предстои среща с друг стар приятел, за да се осведоми относно финансовите регулации, засягащи работата на частните консултанти — започването на бизнес се оказва свързано с доста трудности. Казвам му да отива. Наистина се нуждая от време да помисля какво да предприемем сега във връзка с диамантите. Целувам го за „довиждане“ и тръгвам към къщи, а диамантите са сгушени в пашкула на студената ми длан в джоба.

Докато крача към метрото, ми хрумва нещо.

След като мудният Чарлс е в състояние да продаде диамантите, защо самите ние да не го направим? Чарлс е посредник, човек, който взема разни неща, които свръхбогати хора вече не желаят да притежават, и намира други хора, които да ги купят. Търгува с чужди пари. След като Чарлс само с бакалавърската си степен по изящни изкуства е успял да схване основните правила за търговия с ценни вещи, значи едва ли е толкова сложно. Марк вършеше подобни неща в Сити, обаче при Чарлс мащабът е много по-малък. Пък и ние вече сме купували диаманти, знаем кои са четирите им основни особености, проучихме ги заедно с Марк след годежа. Знаем приблизително каква е цената на камъните, остава само да намерим някой, който да ги купи. А в Лондон има цяла улица, където се продават и купуват диаманти. Трябва само да заинтригуваме човек, който не държи да узнае произхода на камъните. Човек, който ще бъде малко по-деен от Чарлс. Поне може да опипаме почвата.

Влизам в пресечка на „Пикадили“, изсипвам един едър диамант в дланта си и прибирам останалите в джоба.

На спирка „Фарингтън“ поемам през лабиринта от странични улички към оживената „Хатън Гардън“. Днес е студено и духа свиреп и остър вятър. Улицата е пълна със забързани евреи хасиди, придържащи широкополите си шапки, за да не ги отнесе вятърът, и с богати лондонски търговци, увити с кашмирени шалове, запътили се нанякъде.

Сигурно е глупаво да дойда тук, но пък аз нямам вид на крадец на скъпоценни камъни, нали? Защо добре облечена жена на трийсет и няколко години би привлякла внимание, ако отиде да помоли за оценка на диамант? Хората го правят всеки ден.

Поглеждам към годежния си пръстен — красив е. Марк наистина похарчи много пари за него. Вече го разбирам. Тогава обаче си мислех само колко ме обича. Колко е пожертвал, за да купи пръстена. Колко много е работил, за да си го позволи. И колко красив е пръстенът. Колко лъскав.

Сега го възприемам като трофей. Като символ на усърдната работа на Марк. Ако ни потрябват пари, бих продала пръстена, без да се замисля. За къщата ни. За бебето ни. Тънката златна халка под камъка означава много повече от блясъка горе. Но след като се освободим от кожената торбичка, няма да се наложи да го правя. Сигурно, ако успея да продам камъните, изобщо няма никога повече да се налага да продавам каквото и да било.

Най-напред отивам в диамантената борса. Това е подобно на пещера място с различни гишета на търговци, занимаващи се с благородни метали и скъпоценни камъни. Ортодоксални евреи редом до лондонски търговци с елегантни костюми — различни семейни предприятия рамо до рамо.

Много скоро един от търговците ми махва. Привидно никой не ми обръща внимание, но съм сигурна, че съм лисица, погната от ловджийски хрътки.

— Какво търсиш, скъпа?

Той е плешив, кореняк лондончанин, с риза, вратовръзка и яке от полар. Практичен човек — облича се според времето. И има дружелюбна усмивка. Ще свърши работа.

— Всъщност искам да продам нещо. Имам един камък два карата. Беше на годежен пръстен.

Вероятно историята ми няма да заблуди никого, кой ще вземе да разпитва чий е бил годежният пръстен, нали? Логиката подсказва, че собственичката на пръстена е или мъртва, или вече не е омъжена. Това са нежелани делови разговори. Не смазват добре търговската машина. Фактът, че камъкът вече не е на пръстена, е достатъчно злокобен, за да направи всякакви въпроси неуместни. Е, поне се надявам. Измислих си история в метрото. Много я бива.

— Два карата ли? Чудесно. Ами да видим.

Въодушевлението му е искрено. Сигурно работата му е пълна с неочаквани обрати. Докато вадя от джоба си камъка, нещо в изражението му ми напомня на епизод от онази комедия „Само глупаци и коне“. Нали се сещате, когато Дел и Родни намират часовника и стават милионери? Търговецът се е вързал на версията ми.

Оставям камъка върху филцовата табличка на гишето му. Той тутакси го грабва. Навежда се, разглежда го. Очите му се стрелват отново към мен, преценява ме. Аз съм обикновена жена от средната класа, добре облечена, трийсетинагодишна. Външността ми заглушава опасенията му, ако изобщо ги е имал. Отново се привежда над камъка.

Вика свой колега. Мартин. Мартин ми маха дружески за поздрав. По-млад е от мъжа с полареното яке. Дали не му е син? Или племенник? Мартин вади своята лупа и разглежда диаманта от всички страни. Поглежда и мен. Преценява ме.

— Каква цена очаквате? — пита Мартин вече по-хладно, делово.

Вероятно са заинтригувани от камъка. Готови са да се пазарят.

— Честно казано, не съм сигурна. Знам, че е два карата. Цветът и шлифовката са почти безукорни. Може би някъде към… пет хиляди?

Целя се ниско, ниско, ниско. Само опипвам почвата. Преструвам се, че нямам представа какво притежавам. А всъщност прекрасно знам. Чарлс потвърди стойността на камъните, преди да се оттегли. Този диамант и всички други в торбичката имат цвят D (безцветен), чистота IF (изцяло безупречна) или VVS1 (с много трудно видими несъвършенства). Той прецизно описа особеностите на разписката, която ми даде. Обикновен кръгъл камък с тези характеристики би стигнал до осем хиляди при продажба на едро и до девет или девет и половина с данъка. Само че камъкът, който държат в ръцете си в момента, е правоъгълен радиант, много бляскав. Такива камъни са по-редки. На едро вървят между осемнайсет и двайсет хиляди без данъка.

Търговците не могат да повярват на късмета си.

Мъжът с якето издава напред долната си устна, сякаш да покаже, че пет хиляди му се струват разумна цена. Поглежда към Мартин.

— Какво мислиш, Мартин? Да се понапънем ли? Камъкът е хубав.

Добре се справя, ако не бях наясно, щях да си помисля, че ми правят услуга. Очите на Мартин отново се стрелват към диаманта, после той въздъхва тежко. Поглежда ме със стиснати устни, премисля решението.

— Да, можем да го направим. Защо не? Добре, ще подготвя документите — кимва той на по-възрастния мъж.

Мъжът с якето ми се усмихва.

— Доволна ли си, скъпа? — пита.

Доволна съм, че постигнах тук, каквото исках. Възможно е камъните да бъдат продадени. Има хора, склонни да затворят очи за произхода им, ако преценят сделката като изгодна. Дори ако продадем диамантите за по пет хиляди лири, ще се сдобием с милион. Бихме могли да вземем и повече, сигурна съм, но и един милион стига. Да не ставаме алчни.

Кимам сериозно, след което се замислям и ги оставям да се поизпотят.

— Звучи страхотно, фантастично. Довечера ще поговоря със съпруга си да видим какво ще каже и бих могла отново да се отбия утре. — Усмихвам им се дружески и прибирам камъка си.

Разбира се, нямам никакво намерение да идвам отново. Не смятам да продавам един по един двеста диаманта на различни борси. Вече установихме, че високопоставените търговци не искат да имат нищо общо с камъните. Затова трябва да намерим човек, склонен да си затвори очите срещу съответния процент. Замислям се за историите, които ми е разказвал Марк през годините за хората, за които е работил. Какви неща правят и са правили преди. Сигурна съм, че ще намерим някого.

Заварвам Марк в дневната, отново преливащ от енергия. Явно деловата му среща е минала чудесно: за щастие, повечето закони в бранша поощряват и подкрепят новите предприятия. Все повече хора основават собствени фирми. Разработил е и евентуален списък с бъдещи клиенти. С усмивка ме уверява, че изгледите са чудесни. Късметът като че ли най-сетне му се усмихва. Във въздуха се носи силно ухание на кафе. Марк подава чаша и на мен — добре дошла у дома.

— А на теб провървя ли ти? — пита ме.

Отпуска се на страничната облегалка на канапето, скръстил ръце пред гърдите, озарен от гаснещата светлина на залязващото слънце. След малко ще светнем лампите. Всичко това ни е невероятно приятно. Превърнало се е в игра — понякога на умения, понякога на случайности. Може би ни харесва толкова, защото засега печелим.

— Хрумна ми нещо, след като се разделихме — признавам колебливо. — Сега ще ти разкажа. Отидох до „Хатън Гардън“. Не се тревожи, не съм вършила глупости. Просто исках да опипам почвата. Исках да проверя дали има хора, склонни да затворят очи за произхода на камъните. Има, Марк! Със сигурност има.

Усмихвам му се и усещам как лицето ми пламва. Той не се усмихва в отговор. Аз упорствам:

— Трябва да намерим някой, който си има проблеми със закона, да изкупи камъните. Някой, който се нуждае от парите и не му пука особено откъде идват.

Отново се усмихвам колебливо, но Марк ме удостоява с апатичен поглед.

Защо не ме подкрепя? Става и започва да крачи из стаята замислено. Нещо не е наред. Прехапвам долната си устна и чакам. След малко той се обръща и ме поглежда с непроницаемо изражение.

— Какво има, Марк? Какво те тревожи?

Въпросът ми прозвучава малко по-рязко от очакваното. Той отмества очи. Издръжливостта ми има предел. Вече пазя твърде много тайни, вътрешното напрежение е прекалено силно. Трябва да продадем диамантите възможно най-бързо и да се върнем към истинския си живот. Не ми е ясно защо Марк не го проумява. А преди толкова се забавлявахме. Непонятна ми е тази внезапна резервираност.

Марк отново се обръща към мен.

— Не мога да повярвам каква невероятна глу… Нищо. Всичко е наред. Просто продължавай в същия дух, Ерин.

Престава да крачи, отива до бюрото си и се заема с деловите си книжа.

— Каква глупост, Марк? Какво? Извинявай, просто не разбирам… Кажи каквото имаш да казваш, моля те. Денят беше труден и според мен се справихме доста добре, затова, ако имаш проблем с онова, което направих, просто ми кажи. Дори още по-добре, защо не ми кажеш на теб какво ти е хрумнало, Марк?

Той зарязва заниманието си и вдига очи към мен.

— Ерин, намерих визитката на инспектор Фостър в джоба на другото ти сако.

Казва го меко, не е ядосан, не е разочарован, а това е още по-лошо. Не е очаквал, че положението е такова, че крием разни неща един от друг.

— Изпреварвам въпроса ти — трябваха ми дребни. Кога щеше да ми кажеш за него, Ерин? Адски се уплаших! Кога престана да споделяш с мен? — Марк ме поглежда оскърбено. — Най-напред си помислих, че си ходила в полицията заради сака. Реших, че си им разказала всичко. Проучих този тип в Гугъл. Така разбрах, че работи в отдела по антитероризъм, и всъщност нямам представа какво се случва. Започнах да се чудя да не би да имаш връзка с този мъж. Защо визитката му е у теб? А после като някакъв жалък глупак прегледах имейлите ти и слава богу! Слава богу, прочетох имейла ти до Фил от вчера. За Холи. Сега поне знам, че тайната ти е просто служебна. Не възразявам, Ерин, но не ме дръж настрани, моля те! Имам право да знам какво се случва. Пазенето на тайни, особено свързани с полицията, точно в този момент… ето така започват да се объркват нещата. — Смръщва се обвинително срещу мен. — Нямаше да го споменавам, щях да изчакам сама да ми кажеш, но явно ще се наложи да поговорим за нещата сега. Затова извинявай, че не съм на седмото небе относно начинанията ти от днес, но съм сигурен, че ще ме разбереш. Всички камери в „Хатън Гардън“ са те заснели, наясно си, нали? Ще изглежда подозрително, ако започнат да те проучват. И определено би събудило подозренията на инспектор Фостър.

Прав е, разбира се. Държа се като глупачка. Здравата ще загазя, ако нещата се объркат.

— Само ми кажи, че сме заедно във всичко това, Ерин. Не криеш нищо друго от мен. Само аз и ти сме, нали?

Въпросът е сериозен и изисква сериозен отговор. Знам колко важен е този момент. Марк сваля картите — трябва или да го приема, или да го отхвърля, няма средно положение.

Още не съм му съобщила, че съм бременна, Еди знае къде живеем, знае всичко за нас, но не бих могла да го изтърся точно сега, нали? Вече съм нагазила сред плаващи пясъци. Държала съм се безотговорно, рискувала съм всичко с обиколките си из града, лъгала съм. Кажа ли му сега, ще разруша крехкото нещо помежду ни, което градихме толкова дълго. Той чака отговора ми. Искрено е разтревожен. Чувствам се зле, много зле.

— Извинявай, Марк, много съжалявам. Щях да ти кажа, след като продадем диамантите. Просто не исках да се тревожиш. Ако смятах, че Анди — извинявай, инспектор Фостър — ще нареди да ме следят, никога не бих отишла в „Хатън Гардън“, честна дума. Наистина обаче трябва да разкараме диамантите от къщи, разбираш го, нали? Особено сега.

Засегнат е. Виждам го, макар Марк да се опитва да го скрие. Въпреки това след малко кимва. Съзнава, че трябва да се отървем от камъните. И аз кимвам в отговор.

— Значи сме на едно мнение. Трябва възможно най-бързо да продадем диамантите. Да ги разкараме от дома си и да получим парите в банката по най-бързия начин, нали?

Казвам го като въпрос. Ако Марк иска да сложим точка още сега, ще го направим. Твърде много го обичам, за да го притискам. Той се умълчава за кратко и после кимва.

— Съгласен съм.

— Трябваше да ти кажа за инспектор Фостър. Много съжалявам, Марк.

Опитвам с полуусмивка и той не ме разочарова. Боже, много го обичам!

Прекосявам стаята и обвивам ръце около тялото му.

— Само да не ви стане навик, госпожо Робъртс. — Придърпва ме към себе си. — Хайде да продадем проклетите диаманти тогава.

Притискам се към него с облекчение.

— Познаваш ли някой, който да ни помогне? — питам.

Марк свежда очи към мен.

— А ти?