Нещо във водата

29

Петък, 23 септември, вечерта

Странни хора

Разказвам на Марк почти всичко. Той го приема спокойно, кима ми да продължавам. Разказвам му за Патрик, за телефонните обаждания. Марк проверява своя мобилен, да не би да е набрал случайно. Разказвам му за отворената врата, за липсващата снимка. Не споделям подозренията си за Еди — знам, че няма да ми позволи да отида на интервюто утре, ако му призная, че Еди е знаел за пътуването ни до другия край на света. За вероятността да е следил всеки мой ход. Не искам Марк да попречи на това интервю.

Не му казвам и за теста за бременност. Съобщя ли му новината, ще трябва да прекратим всичко — документалния филм, операцията с диамантите, всичко. Той ще поиска така.

Когато приключвам, Марк се обляга на канапето и скръства ръце пред гърдите си. Поема си дълбоко дъх, преди да продължи.

— Добре, ето как стоят нещата според мен. Първо, относно снимката в кабинета. Онзи ден я сканирах, за да я изпратя на мама. Това е обяснението.

— Боже, Марк! Значи никой не е взел снимката?

Той ми се усмихва развеселено и аз усещам как бузите ми пламват. Боже, адски се срамувам. Отпускам глава между дланите си. Параноична идиотка. Изведнъж вече не съм сигурна дали всичко е действително, или голяма част е изфабрикувана от адреналина.

Марк изсумтява през смях тихо и продължава:

— Да, снимката е на сигурно място. Второ, не съм убеден, че трябва да придаваме голямо значение на открехнатата задна врата. Знаеш, че съзнанието крои номера, когато човек е под стрес. И все пак ми се струва, че мъжът, когото си срещнала днес, може да се окаже сериозен проблем. Според мен основателно се тревожиш. Първата ми мисъл беше, че Патрик е свързан с инспектор Фостър и с издирването на Холи. Не си ли съгласна? Това ми се струва единственото логично обяснение. Проследил те е, видял те е в затвора „Пентънвил“ един ден преди датата за интервюто и е решил да се намеси и да ти зададе няколко въпроса. Логично е. Няма откъде да знае, че са те повикали на среща ден по-рано и ти си узнала едва предишната вечер. Според мен така стоят нещата.

Звучи логично. Аз обаче не мога да се отърся от усещането, че става дума за нещо напълно различно.

— Ама защо не се представи като полицай, Марк? А съобщенията на телефонния секретар? Полицаите оставят ли странни съобщения?

— Виж, знам, че мислиш за хората от самолета, но разсъди логично, Ерин: ако бяха те, ако знаеха къде си, щяхме ли още да сме тук? А онези неща щяха ли да са още на тавана?

Въпросът му увисва във въздуха. Клатя глава.

— Не, едва ли — отговарям бавно, осъзнавайки истината в думите си.

Марк продължава оживено:

— Не знам защо не ти е казал, че е полицай. Сигурно се е надявал да му повярваш, че работи в затвора — нали е бил под прикритие? А за съобщенията — може да са обикновен номер. Не знам, случайни набирания. Стига де, нали си даваш сметка, че това не е нашата будка за вестници? Повечето такива в Лондон имат този звук. Наистина не мисля, че някой ни заплашва. Може да е свързано с хората, които интервюираш. Това определено е възможност, нали?

Замислям се за Еди и за шампанското. Да, определено. Може би Еди иска да говори с мен? Но нима е възможно да се обажда от непознат номер от затвора? Не биха му позволили да разполага с личен телефон. И тогава се досещам. Еди е престъпник. Разбира се, че ще намери начин да ми се обади. Помня, че четох за начините, по които членове на банди вкарват в затвора непроследими мобилни телефони. Процесът причинява дискомфорт на контрабандиста, но той бива щедро възмезден или поне не го убиват в леглото. Като нищо може Еди да ми е оставил съобщенията.

— Ерин, налага се да се съсредоточиш над реалното положение. Онзи мъж, с когото си говорила днес — Патрик. Да допуснем, че те проверява. Остави липсващата снимка и задната ни врата. Със снимката всичко е наред, а що се отнася до вратата, понякога просто забравяме да заключваме…

— Аз не забравям, Марк. Не забравям да заключвам — прекъсвам го, но убедеността ми отслабва.

— Напротив, Ерин, забравяш. — Взира се в мен за секунда, намръщва се изненадан. — Извинявай, скъпа, но определено си го правила и друг път. Нали знаеш, че вратата се отваря, ако не е заключена както трябва? Повярвай ми, не за пръв път забравяш да заключиш.

Наистина ли? Прав е, че това се случва. Явно съм я забравила отключена. После си спомням за снимката ни. Може би не е в стаята ни от дни, а аз едва сега забелязвам, че липсва. Дори не съм проверявала телефонния секретар. Мамка му. Ще се окаже, че не съм и наполовина толкова наблюдателна, колкото си мисля, а напоследък имам доста грижи. Божичко, дано не ръся грешки из цял Лондон.

— Не се тревожи, Ерин, всичко е наред. Просто се съсредоточи над реалния човек, когото си срещнала днес. Над фактите. Този Патрик сигурно е от полицията. Не знам, може да проучват смътната вероятност да предаваш информация между затворите или нещо подобно. Така де, баща ти все пак живее в Саудитска Арабия, нали?

Измервам го строго с поглед. Не говорим за семейството ми. Странно защо Марк повдига въпроса точно сега.

— От полицията са длъжни да проверят всички възможности, дори да не те подозират. Трябва поне да го отметнат. Налудничаво би било да не те проучат. В този смисъл, скъпа, наистина смятам, че трябва да се откажеш от сюжетната линия за Холи. Просто се откажи. В момента вниманието към нея е твърде голямо. Достатъчно е инспектор Фостър да се поразрови съвсем малко, и ще започне да задава неудобни въпроси за нас. Меко казано.

Марк приковава погледа ми очаквателно, сключил вежди. Има право, разбира се. Ще се поинтересуват защо сме пътували до Швейцария предишната седмица. И кой изведнъж е започнал да ми плаща ежемесечно хонорари.

— Добре — кимвам неохотно.

— Добре. Зарежи сюжетната линия за Холи, направо целия проект за документалния филм, престани да проучваш нещата, откъсни се, постави ни на дистанция.

Думите му звучат безапелационно. Марк е категоричен, че решението е това. Последните ми новини са, че Анди вече разполага с видео от охранителни камери как Холи и Аш напускат истанбулското летище и се качват на автобус за Газиантеп, турски град, недалече от сирийската граница. Нещата стават много сериозни.

— Смятай проблема за решен.

Отпускам се на канапето срещу него. Мозъкът ми работи на бързи обороти. Ще се върна на темата за Холи, когато нашето положение се облекчи. Само че нещо не се връзва. Не съм съгласна, че Патрик е свързан с инспектор Фостър. Според мен човекът, когото срещнах днес, няма нищо общо с полицията. Не успявам да се отърся от усещането, че случилото се е свързано със сака. Някой е влизал в дома ни. Дори да не са взели онази снимка, аз се чувствам, сякаш са. Каквото и да твърди Марк. Да, давам си сметка колко параноично звучи. Може би хората от самолета знаят, че не сме мъртви. А сега вече може и да са научили, че диамантите и телефонът са у дома. Вярно е, че сме още живи, но пък те сигурно не бързат. Обмислят как най-добре да подходят. Замислям се за семейство Шарп — с тях не са бързали. Измислили са най-сигурния начин да се отърват от двамата. Защото са искали смъртта им да изглежда като нещастен случай. От друга страна, случилото се със семейство Шарп може би наистина е било нещастен случай. Марк изглежда убеден в това.

По-късно вечерта, преди да си легнем, Марк сяда на ръба на ваната и ме наблюдава, докато си мия зъбите, стиснал чорапа си в ръка. Личи си, че иска да каже нещо, но му е трудно да намери думите. Поема си дъх.

— Скъпа, тревожа се. Не ме разбирай погрешно, моля те, знаеш колко те обичам, но ми се струва, че всичко това ти се отразява прекалено силно. Снимката, днешната случка на работа и телефонният секретар. Ерин, никой не ни преследва, разбери го. Никой не ни наблюдава освен полицията. А ти отказваш да проумееш колко опасно е това. Този тип Патрик от днес. Престани да вършиш неща, които привличат внимание към нас, скъпа. Обещай ми. Престани да правиш неща, които полицията може да забележи. Вече сме на ръба.

Гледа ме нежно. Чувствам се глупаво и много виновна за нещата, които не съм му казала. Марк се тревожи за мен. Тревожи се за двама ни. Продължава:

— Преди време ме попита какво трябва да направим с диамантите и аз доста мислих по въпроса. Няма да ти допадне, знам, но според мен трябва да ги зарежем. Просто да се откажем от тях. Това се превръща в лудост. Трябва да намалим загубите, да прекратим опитите да ги продадем и просто да ги изхвърлим някъде. Според мен не си струват рисковете, които поемаме. Вече имаме онези пари, Ерин. Добре сме, имаме достатъчно. Трябва да спрем.

Нещо се надига в мен, когато го чувам да изрича тези думи. Не знам защо, но му се ядосвам. За пръв път нещо, което Марк казва или прави, ме дразни. Да изхвърлим диамантите ли? Защо да го правим? Стигнали сме толкова далече. Ами бизнесът му, неговите планове, общите ни планове? Преди беше толкова загрижен за финансите ни, защо вече не е? Парите, които имаме в Швейцария, няма да бъдат вечни. Трябват ни и тези от диамантите, за да потръгне фирмата му и да има достатъчно за нас. Бихме могли да съхраняваме диамантите някъде. Защо да ги изхвърляме? Но реалистично погледнато, едва ли някога ще намерим лесен начин да ги продадем. А когато ни се родят деца, няма да можем да поемаме никакви рискове. Или ще се опитаме да продадем диамантите сега, или после ще бъде прекалено късно.

Поглеждам Марк по боксерки, все още с един чорап в ръка. Много го обичам. Има право, опасно е, но не искам да се отказваме. Не и след всичко преживяно през последните два месеца. Ами ако, да не дава бог, новата му фирма не потръгне, както не се реализираха предложенията за работа, които толкова чакаше? Не, трябва да продължим. Обаче… предпазливо.

— Добре, да, разбирам какво искаш да кажеш. Но може ли да опитаме за последен път? Все нещо ще измисля. Нещо безопасно. Само ми дай още няколко дни. Наистина мисля, че ще ми хрумне нещо. Уверявам те. Няма ли да бъде по-добре, ако вземем и парите от диамантите?

Старая се да говоря кротко, спокойно, но не съм спокойна. Изобщо не виждам смисъл да се отказваме сега.

Той се взира в мен за секунда, после отмества поглед. Отново е разочарован. Мъчи се да го прикрие, но забелязвам пламъчето в очите му.

— Добре — съгласява се. — Но само толкова. Ако не се получи, ще спреш ли, Ерин? Моля те да не продължаваш, скъпа. Не ме притискай.

Не ме поглежда, само се изправя и излиза от банята. Дистанциран. Сам. Това е най-откровеният разговор, който сме водили от известно време, а никак не ни е сближил. Помежду ни е зейнала празнина. Колкото повече му разкривам, толкова по-широка ще става пропастта. Марк вече знае за Анди, за Холи, за Патрик. Не мога да го оставя да се махне. Трябва да възстановя близостта помежду ни, трябва да споделя с него още малко от себе си.

— Марк, наистина ли мислиш, че не ни търсят?

Той се обръща изненадано.

— Кои, скъпа? — Изглежда объркан.

Не знам защо избирам това, за да потърся близостта му. Само че точно за онези хора мисля.

— Хората, свързани с руския самолет. Може би имаш право, може би съм луда, но ми се струва, че нещо стяга обръч около мен, около двама ни. Не само полицията. Може би нещо, за което още дори не се досещам. Не знам. Звучи глупаво и параноично, нямам доказателства, но го усещам навсякъде край себе си. Сякаш просто чакат. Не знам какво е, но го усещам да приближава…

Заеквам, когато виждам загриженото му лице. Сигурно звуча напълно откачено. Знам, че ако действително се чувствам така, на всяка цена трябва да прекратя тази история — диамантите, интервютата, всичко, както казва Марк. А вместо да престана, аз затъвам все по-надълбоко.

Марк се връща в банята и ме обгръща с ръце. Облягам глава на голите му гърди и се заслушвам в туптенето на сърцето му. Той знае, че се нуждая от него.

— Не ни преследват, Ерин. Които и да са тези хора, никога няма да ни намерят. А дори да можеха да ни открият, вече ни мислят за мъртви. Скъпа, не за тях трябва да се тревожим, а за разследването. А този Патрик със сигурност е част от екипа им. Така де, замисли се само. Ако е свързан по някакъв начин със сака, почти сигурно е, че полицията го е видяла да се навърта край теб, нали?

Кимам безмълвно в рамото му. Има право. В известен смисъл инспектор Фостър може би ще ни предпази. Марк ме целува нежно и ме повежда към леглото. И по силата на някакво вълшебство отново сме едно. Някак съм успяла да запълня пропастта. Засега.

Докато лежа до него обаче, не спирам да се чудя. Дали полицията ще забележи, ако някой ме следи? Не са забелязали как една уязвима млада жена се е радикализирала под носа им. Не са забелязали, че Еди рови в живота ми. Много неща не забелязват.