Нещо във водата

11

Петък, 9 септември

Задава се буря

Минават четири дни от почивката ни. Блян. Тюркоазен блян сред топли пясъци.

Закуската ни пристига с кану по зелените вълни на лагуната. Сочни зрели плодове, чиито имена дори не знам. Шляпам боса по хладните плочки на пода и по нагорещената веранда. Потапям се в прозрачната хладна вода на басейна. Оставям слънцето да се просмуче дълбоко в изморената ми английска кожа, чак до влажните ми английски кости.

Марк на слънце. Лъскавото му тяло във водата. Пръстите ми в мократа му коса, по загарялата му вече кожа. Влажен секс, оплетени в чаршафите. Тихото бръмчене на климатика. Всеки ден демонстрирам фино красиво бельо. Тънка като паяжина черна дантела с блещукащи кристали, безсрамно червено, евтино бяло, коприна, сатен. Дълги и непринудени разговори по лодки и барове. Както решихме, спрях хапчетата още преди седем седмици. Чертаем планове.

Обиколка с хеликоптер на околните острови. Силното плющене на перките през меките слушалки. Безкрайна синева във всички посоки. Гори, изникнали сякаш направо от океана. Земен рай.

Пилотът ни казва, че край рифовете вълните са толкова високи, че хидропланите не могат да кацнат във водата. Това е вторият по отдалеченост архипелаг на света. Вълните тук са най-големите на планетата. Виждаме ги как се разбиват, как се търкалят през плексигласовия под на хеликоптера, през прозорците. На хиляди километри от материка сме, от най-близкия континент.

В океана стърчат пустинни острови. Като оживели рисунки. Малки пясъчни кръгове край назъбени върхове с поне едно палмово дърво. Защо на пустинните острови винаги има палми? Защото кокосовите орехи не потъват. Плават по океанските води, носят се хиляди километри, докато стигнат до някой бряг и се заровят в горещия пясък. Корените им проникват дълбоко навътре в земята, докато не стигнат до прецедената от скалите прясна вода далече под повърхността. Като плувци, най-сетне добрали се до брега.

Един ден се гмуркаме с шнорхели в топлата вода на лагуната. Мисля си за студеното време у дома, докато се нося безшумно, заобиколена от огромни скатове като добили плът сиви призраци, които извиват мускулестите си тела в девственото безмълвие.

Марк резервира басейна за гмуркане само за нас двамата. Един урок, за да си припомня. Уверява ме, че ще забравя неприятното си преживяване от преди да го познавам. Бях само на двайсет и една, но го помня съвсем ясно. Изпаднах в паника на осемнайсет метра под вода. Не знам защо, но изведнъж бях сигурна, че ще умра. Замислих се за мама. Колко ли се е страхувала, приклещена в онази кола. Допуснах мислите да ме завладеят и изпаднах в паника. Помня как тогава ме уверяваха, че съм извадила късмет, че нещата са се развили така, защото можело и да бъде иначе. Като нищо съм можела отчаяно да поема огромна глътка морска вода. Но вече не се паникьосвам. Не допускам мислите да ме владеят. След онзи случай вече не.

Почти не мигвам нощта преди басейна — не точно от страх, просто съм притеснена. Обещала съм обаче на Марк. И нещо повече — обещала съм на себе си. Всеки път, когато мислите ми се насочат към бутилката с кислород, усещам как напрежението събира веждите ми. Кого заблуждавам, умирам от ужас.

Не ме е страх, че ще се удавя, не ме е страх от водата, нищо такова. Страх ме е от онази сляпа паника. Сляпата паника, която вкарва зайците в капани, затяга примката и ги дави в собствената им кръв. Изпаднеш ли в сляпа паника, вършиш глупости.

Вижте, не съм луда. Знам, че всичко ще бъде наред. Това е просто гмуркане с акваланг. Би трябвало да е забавно! Всички го правят. Знам, че нищо няма да ми се случи. Ще бъде красиво. Много красиво. Величествено под водите на Тихия океан. Спомен, който ще ме съпътства вечно. Само че мислите ми непрекъснато зейват като капаци под мен. Паника, дезориентация, клаустрофобия. Случайно поемане на вода и уплашено мятане.

Но не. Вече съм зряла жена. Мога да контролирам страховете си. Всъщност затова го правя, нали? Затова си поставяме предизвикателства. За да накараме тези страхове да замлъкнат. Да ги изтръгнем от скривалището им. Представям си Алекса в килията й, цели четиринайсет години. Изтръгваме страховете си, нали? Ето това правим.

С Марк отиваме в басейна, потапяме се във водата и започваме да се подготвяме за гмуркането. Марк бавно ме направлява. Водата в басейна е приятно хладна, но тилът ми е пламнал от притеснение. Просто дишай, напомням си. Просто дишай.

— Справяш се чудесно — успокоява ме Марк. — Помниш тази част идеално, а тя е трудната. Аз съм до теб, ясно? Ще те пазя. Обаче слушай…

Той млъква и се вглежда сериозно в мен с ръце върху раменете ми.

— Щом усетиш паника под вода, просто продължавай да дишаш. Ако ти се прииска да се втурнеш към повърхността, просто продължи да дишаш. Мозъкът се опитва да те предпази от нещо, което всъщност не е проблем. Долу не е по-опасно, отколкото горе, повярвай ми. Нали ми вярваш, скъпа? Всичко ще бъде наред.

Усмихва се и ме тупа по раменете. Кимам. Винаги ще му имам доверие.

Кислородът задържа плувците на повърхността. Когато дробовете са пълни с въздух, те са като две топки за ръгби в гърдите ни и благодарение на тях оставаме на повърхността. Затова, ако лежиш по гръб във водата, можеш да отпуснеш цялото си тяло и да се носиш с лице отгоре. Гмуркачът трябва да се научи да използва тази способност за задържане на повърхността, за да регулира дълбочината. Затова са тежестите — за да ни завлекат към дъното.

Гмурваме се заедно, увисваме в бледото синьо. Нагоре се издигат мехурчета, а ние се спускаме надолу плавно като с асансьор. Тишината под повърхността на басейна е утробна. Разбирам защо Марк обича да се гмурка. Усещам спокойствието, как цялата паника се стопява. Марк ме поглежда блажено от половин метър. Все едно ни разделя дебело стъкло. Усмихва ми се. И аз му се усмихвам. Тук, долу, се чувстваме по-близки, отколкото можем да бъде горе. Казваме си „окей“ с водолазния знак. С Марк сядаме с кръстосани крака един срещу друг на грапавото дъно на басейна откъм дълбоката страна, предаваме си кислородния вентил, все едно е съвременна версия на лулата на мира. Все още съм спокойна. Вратите на мислите към бездната са затворени. Струват ми се невероятни сега, докато се взирам в спокойното лице на Марк. В безопасност сме. Само ние и тишината. Разбира се, възможно е кислородът да ми действа така успокоително. Би трябвало да оказва такова влияние, нали? Сигурна съм, че съм чела това някъде — нещо за кислородни маски в самолетите. Или пък цветът на басейна ми действа успокоително. Или плътната тишина на дъното. Или Марк. В момента има значение само, че съм в пълен покой. Оправила съм се. Оставаме така много дълго.

Блянът продължава. Топъл пясък по залез. Ледени кубчета, подрънкващи в чашата. Уханието на слънцезащитен лосион. Следи от пръсти по книгата ми. Има толкова много за гледане. За правене. До петия ден.

На петия ден се задава буря.

Бурите тук не са като у дома. Това поне е ясно. Не е достатъчно само да внесеш вътре мебелите си от верандата и да покриеш розите. Тук бурите са сериозно нещо, а най-близката болница е на един час полет със самолет до Таити, но никой не лети по време на буря. Те траят с дни, затова местните се отнасят към тях с логистична прецизност. Опразват плажовете, пускат кепенците на ресторантите, инструктират гостите.

След закуска дружелюбен служител чука на вратата на вилата ни. Осведомява ни, че се очаква бурята да връхлети към четири следобед и че сигурно ще продължи до ранните часове на следващата сутрин. Уверява ни, че бурята ще подмине острова, но ще я усетим, макар че няма да изпитаме пълната й мощ. Да не се тревожим, че ще ни изхвърли в открито море или други подобни щуротии, тук не ставали такива работи. Служителят се смее. Вилите се намират в лагуната, атолът ги предпазва, така че вълната трябва да е грамадна, за да се прехвърли през атола и архипелага и да ни помете. Лагуната съществувала от хиляди години, нямало да изчезне днес.

Служителят ни уверява, че всички ще са на поста си цяла нощ и ако по някаква невероятна случайност бурята промени посоката си, ще бъдем предупредени своевременно и ще бъдем преместени в централната сграда на хотела. Само че подобно нещо не се било налагало, откакто той работел на острова, а днешната буря, макар и много силна, не пораждала особени тревоги.

След като човекът си тръгва, излизаме на верандата си и оглеждаме лагуната. Небето е сапфиреносиньо и слънцето озарява водата. Нищо не подсказва, че приближава буря. Споглеждаме се, и двамата се питаме едно и също — къде е тя?

— Да идем ли да погледнем на другия плаж? — пита Марк, изведнъж възбуден.

Прочел е мислите ми: може да я видим как се задава оттам. Грабваме гуменките си и се отправяме през старателно поддържаната джунгла на комплекса към фронта на бурята.

От другата страна, която е отворена към Южния Пасифик, има още един плаж, по-дълъг и по-прав. Там е ветровито, твърде ветровито за гостите на хотела. Океанът е бурен, вълните са шумни и могъщи, съвсем различни от кротката и спокойна лагуна, над която са кацнали вилите ни. Това е дивата страна на острова. Искам да зърна бурята. Искам да я видя как приближава. Слънцето още е силно и топло, но вятърът изопва тениските и косите ни, докато газим в плитчините. И после я виждаме. На хоризонта.

Огромен стълб от облаци някъде в далечината. За пръв път виждам такова нещо. Стена от дъжд и вятър. Не виждаш никаква перспектива, когато зарееш поглед към необятния океан, няма как да добиеш представа за мащаба, няма с какво да сравниш, но пред очите ни бурята запълва половината небе. Приближава една-единствена сива колона, от която те побиват тръпки.

Прекарваме по-голямата част от деня в спокойните води на лагуната, гмуркаме се с шнорхели, гребем с канута. Съветват ни да не излизаме от вилите след три следобед, обслужването по стаите щяло да бъде на разположение, както обикновено.

Към четири без петнайсет сме се окопали с храна, бира и кино маратон. Принудителна релаксация.

Бурята връхлита по средата на „Близки срещи от третия вид“. Бученето на вълните под вилата и дъждът по покрива ни карат да намалим звука на плазмения екран. Марк изважда мобилния си и започва да ме снима.

Увила съм се като изхвърлен на брега кит с чаршафите. Заравям шамфъстъците под възглавницата и се намествам по-удобно като за пред камерата.

— Какво гледаш, Ерин? — пита той зад обектива.

— Хубав въпрос, Марк! Гледам филм за извънземни, докато чакаме да настъпи краят на света отвън — отговарям.

От екрана се чуват сирени и приглушени викове.

— Пети ден от медения месец — напевно оповестява Марк, — крием се от невъобразима тропическа буря. Само погледнете.

Марк завърта камерата към облените от дъжда прозорци. Навън е сиво. Гъста непрозирна мъгла. Вятърът е наклонил всички видими растения, дърветата дори са се извили. Сипе се плътен дъжд като завеса. Марк отново насочва телефона си към пода — дъждовната вода от верандата образува студени локвички покрай вратите.

— Призрачен кораб — осведомява ме Марк, когато поглежда към водата.

Скачам от леглото и притичвам до прозореца. Наистина. Призрачен кораб. Яхта, закотвена насред водата, с прибрани платна и обезопасена мачта, се поклаща едва видима в мъглата.

— Зловещо — прошепвам.

— Зловещо — усмихва се Марк.

Върхът на планината Отеману се е скрил, погълнат е от сивото, вижда се само подножието, обрасло с дървета. Марк се чуди дали на борда още има хора. Взираме се в увеличения образ на дисплея на телефона му.

Точно в този момент той звънва и на дисплея се появява съобщение. Коремът ми се преобръща, макар и само за секунда. От Рафи е. Важно. За евентуална възможност за работа. Рафи се опитва да му помогне. Марк очаква този есемес.

Той се отправя към дневната на вилата.

— Марк? — викам го и тръгвам след него.

Нетърпеливо вдига ръка: чакай! Чете, кима, после внимателно оставя телефона на масата, разсеян, мисли. Преглъща.

— Марк? — питам отново.

Ръката му отново се вдига — този път по-рязко: чакай!

Крачи ли, крачи. Спира. Отива на бара и започва да пълни с лед една чаша с уиски. Мамка му. Това не е на добре.

Бавно се приближавам до масата и се навеждам да взема телефона. Колебливо, неуверено, в случай че той не иска да прочета съобщението.

Само че мислите му са другаде. Набирам кода — рождената му дата. Отварям съобщенията.

Тъжна новина, братле. Току-що научих, че са назначили вътрешен човек. Кофти. Мислех работата за опечена. Ще ти кажа, ако чуя нещо ново. Р

Боже!

Тихо оставям телефона върху стъклената масичка. Марк отпива от уискито си в другия край на стаята. Изключвам телевизора. Сирените и шумотевицата секват. Чуват се само потракването на леда в чашата и приглушеният грохот на бурята отвън.

Марк най-сетне ме поглежда.

— Случват се гадории, Ерин, какво да се прави? — вдига чашата си за тост.

Неочаквано се сещам за Алекса. Такъв е животът, нали?

Марк обаче се усмихва.

— Няма нищо. Добре съм. Наистина.

Тонът му е равен, успокоителен. И този път му вярвам, наистина е добре. Обаче… Това не е както трябва. Не бива да му се случва. Не е честно.

— Хрумна ми нещо.

Отивам при него, вземам чашата от ръката му и я оставям на масата. Изглежда изненадан, озадачен от внезапната ми решителност. Хващам го за ръката.

— Вярваш ли ми? — питам и се взирам в очите му.

Той се усмихва до ушите. Знае, че съм намислила нещо.

— Вярвам ти — отговаря и стисва ръката ми.

Повеждам го към входа на вилата и отключвам вратата. Той обаче дръпва ръката ми назад, когато посягам да натисна бравата.

— Ерин? — спира ме.

— Имай ми доверие.

Натискам бравата и вратата отхвърча назад в ръката ми — вятърът е по-силен, отколкото очаквах, по-мощен, отколкото изглеждаше през прозореца. Излизаме на алеята и някак успяваме отново да затворим вратата. Марк стои и гледа бурята, дъждът бързо намокря тениската ми, платът потъмнява още докато затварям вратата зад нас и го хващам за ръката. Хукваме. Повеждам го по пътеките, по мостовете на пристаните, към курорта на острова, по осеяните с локви алеи чак до ревящия тихоокеански бряг. Препъваме се по пясъка, вятърът вече ни блъска от всички страни. Дрехите ни са потъмнели и натежали от дъжда, прилепват към тялото, докато с мъка се приближаваме към водата. Спираме пред вълните на Пасифика.

— Крещи! — провиквам се.

— Какво? — вторачва се той в мен.

Не ме чува заради ревящото море и вятъра.

— Крещи!

Този път ме чува и се засмива.

— Моля? — провиква се невярващо.

— Крещи, Марк! Разкрещи се, по дяволите!

Обръщам се към океана, към вятъра и врящата бездна отвъд и извиквам с пълно гърло. С всяка фибра на тялото си. Крещя заради онова, което се случва с Марк в момента, заради случилото се с Алекса, за нейната мъртва майка, за моята, за бъдещето на Марк, за нашето бъдеще, за самата себе си. Крещя, докато не ми остава дъх. Марк ме наблюдава притихнал насред бурята. Не мога да отгатна какво си мисли. Обръща се и като че ли се кани да се отдалечи, но после се връща и изкрещява силно и продължително насред бушуващия дъжд и вятър. С изпънати сухожилия, с напрегнати мускули, надава боен вик срещу неизвестността. И вятърът изревава в отговор.