Нещо във водата

12

Събота, 10 септември

Неща във водата

На зазоряване бурята вече е отминала.

Във вилата ни събужда обичайното потропване на служителя от обслужване по стаите. Единствените следи от бурята са палмовите клонки, които се носят тук-там в лагуната, и дрезгавите ни гласове.

Не съм спала толкова хубаво от години. След закуска Марк отива да говори с момчето, което организира гмурканията. Иска да го направим днес следобед. Ще провери дали можем да отидем сами. Предишния ден двамата с инструктора се разбираха чудесно, затова казвам Марк да отиде, аз оставам във вилата.

Обещавам му, че няма да работя, но щом той излиза, отварям лаптопа си. Получила съм имейли от кого ли не. Предимно за сватбата. Търся обаче служебни имейли, новини за проекта. И намирам. От затвора „Холоуей“ са ми писали за Холи. Има новини около датата на освобождаването й. Преместена е по-напред — за 12 септември. След два дни. По дяволите. Трябваше да е чак след като се върнем.

Изпращам няколко имейла до Фил, моя оператор, и до тонтехника Дънкан. Трябва да отидем в къщата на Ходи за интервю веднага щом се върна. Не е идеално, но трябва да се сдобием с материала възможно най-скоро след освобождаването. Напомням им и за датите на снимки с Алекса. Тя ще излезе няколко дни след като се прибера, така че не разполагаме с време за подготовка и за нея.

Още един имейл привлича вниманието ми. Този път от затвора „Пентънвил“. Насрочена е датата за освобождаването на Еди. Интервюто ми с него е седмицата след завръщането ни.

И тогава на вратата се чука. Странно. Марк има ключ, защо ще чука? Намислил е нещо. Тръгвам с усмивка към вратата и я отварям широко. На прага стои дребна полинезийка и се усмихва.

— Специален подарък. Вземете! — грейва тя срещу мен и ми подава кофа с бутилка много скъпо изстудено шампанско.

— О, не, не сме поръчвали… — започвам, но тя клати лукаво къдравата си глава.

— Не. Специален подарък. Подарък от приятел. Сватбен подарък. Да! — И се усмихва до ушите.

Е, звучи логично. Подарък от Фред и Нанси? Или от Каро?

Жената кимва да взема кофата и, кой знае защо, аз се покланям, докато я поемам. Неволно, в знак на уважение може би. Понякога наистина не бива да ме пускат навън. Жената се разсмива, махва ми с малката си длан и поема обратно към хотела.

В стаята внимателно оставям кофата върху стъклената маса. Стичат се капки. Има и бележка. Отварям дебелата картичка и чета:

За г-жа Ерин Робъртс

Поздравления за сватбата, сладурче. Позволих си да ти изпратя малък подарък. Хубава бутилка „Дом Периньон “ от 2006 г. Беше любимото на жена ми. Бог ми е свидетел, че имахме недоразумения през годините, но жената имаше вкус. Ожени се за мен в крайна сметка.

Както и да е, пожелавам всичко най-хубаво и на двама ви сега и в бъдеще. Погрижи се той да се отнася добре с теб. Приятно прекарване, сладурче.

И извинявай за миналата седмица, не можех да говоря свободно през цялото време. Но скоро пак ще се чуем.

Чух, че са те осведомили за датата на освобождаването ми, значи всичко е уредено. С нетърпение очаквам да се видим след две седмици. Няма да ти губя повече време. Връщай се на великолепното слънце.

С най-добри пожелания,

Еди Бишъп

„Дом Периньон“ от 2006-а. Как го е направил, за бога? Знае точно къде съм, в коя стая, всичко. Но аз вече бях наясно, че той ме държи под око, нали? Но и тук ли? Побиват ме тръпки.

Какво означава това? Еди е научил в кой хотел сме отседнали, обадил се е и е поръчал бутилка шампанско. Не съм пазила в тайна къде ще замина на меден месец. Всеки, който прояви интерес, би могъл да научи без особени затруднения. В известен смисъл е мило, нали? Или пък е заплаха? Каквото и да е намерението на Еди — хубаво или лошо, — решавам да не казвам на Марк. Ще се разтревожи.

Чувам стъпки по пътеката отвън и пъхвам картичката в джоба си. По-късно ще я изхвърля. Грабвам лаптопа си от канапето, където го оставих, когато Марк влиза. Спипал ме е. Усмихва се.

— Работеше, нали?

Свивам рамене нехайно и пъхвам лаптопа в едно чекмедже.

— Не.

Марк е уговорил лодка и оборудване за днес следобед. Ще ни очаква на пристана, след като се наобядваме. Оказва се, че заради бурята видимостта на водата край острова се е влошила, затова водолазният инструктор от хотела, новият най-добър приятел на Марк, му е дал джипиес координати на страхотен потънал кораб малко по-надалече. Там видимостта би трябвало да е отлична. Било близо до острова, на около час с моторницата. Марк беше работил на яхти в Средиземноморието, така че не беше проблем да стигнем до мястото. От хотела дори предложили да си направим пикник и да пуснем котва край острова, след като се гмурнем. Не бил населен, никого нямало да обезпокоим.

Много се вълнувам. Пустинен остров само за нас двамата.

Пътуването малко ме напряга, защото, щом Бора Бора се изгубва от поглед, не се вижда нищо друго. Само синева във всички посоки. Сега разбирам защо моряците са полудявали в открито море. Като снежната слепота е. Ако не се движехме неотклонно по посока на джипиес координатите си, бих се заклела, че се въртим в гигантски кръг.

След около час виждаме острова, към който сме се запътили, далече на хоризонта пред нас. Следователно е на около пет километра. Хоризонтът винаги е приблизително на толкова, ако гледаш от морското равнище. Добре е да го знае човек, нали?

Останките от кораб, които търсим днес, са на северозапад от острова. Намират се на дълбочина едва двайсет метра и Марк ме уверява, че ще се справя.

— На теория не би трябвало да се потапяш под осемнайсет метра, затова на тази почивка ще кръжим около двайсетте, ясно? Имай ми доверие, скъпа, няма тутакси да се пръснеш, ако се гмурнеш два метра по-дълбоко от максимума си. Ограничението и бездруго е просто ориентировъчно. Двайсет метра не са проблем. Пък и аз ще бъда до теб, нали? — успокоява ме той.

Знам, че е обучен да се потапя на двойно по-голяма дълбочина.

Розова и избеляла от слънцето шамандура отбелязва къде се намират останките. Пускаме котва на безопасно разстояние.

Докато се приготвяме, Марк ме поглежда и по лицето му преминава сянка.

— Ерин, скъпа? Само да те предупредя, че долу сигурно ще има много акули.

Буквално спирам да дишам. Той се засмива на изражението ми.

— Всичко е наред. Ще бъда напълно честен. Ще ти обясня точно какво има долу, за да си подготвена. Съгласна ли си?

Кимвам. И да искам, не мога да продумам. Марк ме пита:

— Помниш ли черноперите акули, които видяхме в лагуната онзи ден?

Пак кимвам. Марк продължава с плавен и успокоителен тон:

— Те са безопасни, дружелюбни. Не нападат хора. И не са чак толкова големи, относително погледнато — само колкото човешки бой, така че… не са най-големите представители на вида, но пък определено са по-едри от другите риби. Не са страшни обаче. Слушаш ли ме, Ерин?

Отново кимам. Когато за пръв път видях чернопера акула в лагуната в понеделник, докато плувахме с шнорхели, за малко да получа инфаркт. Ужасяващи са. Но Марк е прав, след първоначалния шок не се чувствах застрашена от тях. Изобщо не ни обръщаха внимание.

— Е, ще има много — продължава той.

Страхотно…

— Сигурно ще има и много лимонови акули — те са дълги около три метра и половина, горе-долу колкото един хечбек. Просто да знаеш.

О! Добре. Едрички са.

— И те са безобидни, Ерин, имай ми доверие. Но за всеки случай… Те не обичат лъскави неща като часовници, бижута, такива работи…

Бързо свалям двата си пръстена и му ги пъхам в ръцете.

— Какво още ще има там, Марк?

Той взема пръстените.

— Има вероятност да видим сиви рифови акули… два метра.

Хубаво.

— Белопери акули, дългокрили… три метра.

Хубаво.

— И… скатове. Може би… И морски костенурки — продължава Марк.

Супер, много ги обичам.

— И може би, но вероятно няма… а дори да ги видим, не се плаши, те не се приближават, всичко ще бъде наред… Но е възможно да има и тигрови акули.

О, боже! Дори аз знам за тях. Ето това са истинските акули. Грамадни. Между четири и пет метра. Вече наистина не съм сигурна за това гмуркане. Поглеждам Марк. Той поглежда мен, чува се само плискането на водата в корпуса на лодката. Смее се.

— Ерин? Имаш ли ми доверие?

— Да — отговарям неохотно.

— Може да се приближат към теб, но няма да те наранят, разбираш ли?

— Добре — кимвам.

Добре съм. Просто дишай. Само това се иска от теб, повтарям си. Дишай. Като в басейна. Ще бъде точно като басейна.

Приключваме с подготовката и се потапяме във водата. Приятно ми е отново да проверявам екипировката заедно с Марк. Чувствам се в безопасност. Освен това ми е приятно да го гледам. Той улавя погледа ми. Добре ли си?

Кимвам. Добре съм.

И се потапяме във водата. Спускаме се бавно. Не откъсвам очи от Марк, следвам всеки негов сигнал, всяко движение. После той ми посочва и аз го виждам. Мярнах останките на кораба във водата още от лодката, но сега, вече под водата, го виждам кристално ясно пред нас. Спускаме се. Когато очите ми привикват, започвам да забелязвам риби, които се стрелкат покрай мехурчетата ни, издигащи се към повърхността. Проследявам с очи една и виждам как се присъединява към пасажа под силуета на моторницата ни — стълб от усукващо се, въртящо се сребро.

Отново поглеждам към Марк. Той контролира спускането ни, правим го бавно и спокойно. Никакви резки движения. Грижи се за мен, навел е лице към компютъра на китката си със съсредоточено изражение. Стигаме на дълбочина пет метра и спираме за проверка. Марк ме пита със знаци: Добре ли си?

Добре съм, отговарям. Справяме се.

Дава ми знак да продължим спускането. Прави всичко по правилата и не мога да сдържа усмивката си зад мундщука на кислородния си апарат. В добри ръце съм. Свеждам очи и виждам корали по някакви подводни скали на около пет метра отдолу. Отново вдигам очи. Повърхността на водата вече е на десет метра от нас, трепти и блещука.

Поглеждам към Марк. Виси насред синевата. Извън времето. И той ме поглежда и се усмихва.

Потъваме още по-надълбоко. Забелязвам движение с периферното си зрение. Не е предмет, просто промяна на наситеността на цвета отвъд зрителното ми поле.

Извивам глава и се взирам в неясното синьо. Напрягам очи да видя през нюансите на водата. И в този момент ги съзирам. Навсякъде край нас са. Очертават се ясно една по една. И след всяка сърцето ми спира.

Адреналинът се разпенва във вените ми. Водата е пълна с тях. Описват широки дъги около останките на кораба и около кораловия риф. Огромните им туловища се носят безтегловно в синкавозеления ефир край нас. Перки, хриле, муцуни, зъби. Плават като океански кораби. Акули. Толкова много акули. За централната ми нервна система, която е поела контрола над мен, няма значение от кой вид са.

Не дишам. Мускулите ми са се вкочанили като кошмар, в който не можеш да изкрещиш. Поглеждам към Марк. Очите му пробягват бързо по акулите, преценява опасността.

Успявам да вдигна ръка, ужасена да не би движението да привлече вниманието им. Питам със знак дали всичко е наред, но ръката ми трепери неконтролируемо. Марк вдига ръка. Чакай. Очите му оглеждат водата край нас.

Вдигам поглед. На петнайсет метра дълбочина съм. Дишай, Ерин! Дишай, да му се не види. Поемам си дълбоко въздух. Хладен и свеж кислород от бутилката. Издишам бавно и се успокоявам. Проследявам с очи как мехурчетата се издигат към повърхността.

Добре. Браво, Ерин.

Марк се обръща към мен във водата. Окей.

Всичко е наред.

Усмихва се. Цялото ми тяло се отпуска. Акулите са безобидни. Ние сме в безопасност. Поглеждам ги. Бегло ми напомнят на поле с крави. Заради големината. Смътната тревога, че може светкавично да ни нападнат. Да се нахвърлят.

И тогава забелязвам перките им. Не са нито черни, нито бели. Сиви са. Трудно ми е да преценя разстоянието, не мога да определя колко са далече. Но са огромни. Наистина огромни. Сиви рифови акули.

Знаят, че сме тук. Виждат ни. Но всичко ще бъде наред. Няма да ни погнат. Няма да ни нападнат. Всичко е наред.

Продължаваме да се спускаме. Минаваме покрай голям пасаж от жълти и сребристи риби, висок към два метра.

Когато стигаме дъното, Марк ми дава знак да го последвам към останките. Не са далече пред нас на океанското дъно. Изплуват от мъглата и се очертават ясно, докато плуваме към тях.

Поглеждам към рибния пасаж и акулите над нас. Стена от риби, катедрална фасада в прозрачната вода над главите ни. Еха! Поглеждам към Марк. И той вижда същото. Безмълвно се стрелва във водата и хваща ръката ми в ръкавица със своята.

След гмуркането обядваме на пустия остров, като приближаваме лодката почти до брега. Събличаме водолазните костюми и плуваме голи в плитчините, печем се на пясъка. Когато се качваме отново на лодката и потегляме към Бора Бора, вече е късно.

Марк стои прав на кормилото, загледан съсредоточено напред. Може би по това време на деня ще ни отнеме повече от един час да се върнем в хотела. Вятърът замята косата върху очите ми и крайниците ми са толкова изтощени, че ми е почти невъзможно да остана будна, докато подскачаме по вълните. Мигащото зелено кръгче на джипиеса се приближава към червеното. Клепачите ми натежават.

Не съм сигурна дали съм задрямала, но когато отварям очи, моторът на лодката звучи различно и ние забавяме ход. Вдигам очи към Марк. Още не сме на Бора Бора. Наоколо няма нищо, единствено океанът се простира на километри във всички посоки. И тогава виждам какво е привлякло вниманието му.

Във водата край нас. Хартия. Листове бяла хартия.

Наближаваме източника им — хартиен кръг с диаметър десетина метра. Не мога да позная какви са тези листове — списания, формуляри или документи — защото мастилото се е разтекло и вече е нечетливо. Листовете са полепнали по повърхността.

Марк ме поглежда. Какво е това? Във всички посоки виждаме до хоризонта — само синева. Отпадъци може би? Спираме в средата на кръга. Лодката ни е в центъра на огромна мишена от плаващи листове. Марк спира двигателя. Красиво е посвоему. Като инсталация на съвременно изкуство насред Южния Пасифик. Пресягам се отстрани на лодката и изваждам един мокър лист. Текстът се разпада пред очите ми, когато приближавам листа към себе си, мастилото се стича и се вие по мократа бяла хартия. Кой знае какво пише? Но явно не е нещо важно, щом се е озовало тук. Нали?

Може би бурята е довлякла хартията? Разглеждам завъртулките нечетлива чернилка по белите страници. Дори да е било важно, вече не е.

С Марк се споглеждаме сред плътната тишина. Зловещо е.

Изведнъж ми хрумва щурата идея, че сме умрели. Може би сме умрели и се намираме в чистилището. Или сънувам. Тишината нарушава някакво тупване отстрани по лодката. После още едно. Туп-туп. Вълните блъскат нещо в корпуса на моторницата ни. Поглеждаме по посока на звука — каквото и да е, не го виждаме през борда. Туп-туп. Марк се смръщва.

Аз свивам рамене. И аз не знам какво е.

Нещо в поведението му обаче, нещо в извивката на раменете му смразява кръвта ми. Случва се нещо лошо. Марк смята, че се случва нещо много лошо.

Туп-туп. Вече настойчиво. Туп-туп. Марк пристъпва по посока на шума. Туп-туп. Закрепва се до ръба на лодката с разперени ръце, поема дълбоко въздух и се навежда отстрани. Не помръдва. Туп-туп. Гледа към нещото, застинал неподвижно. Туп-туп. После се размърдва и внимателно протяга ръка извън борда. Ръката му се скрива от поглед. Туп-туп…

Марк изсумтява и вдига подгизналия предмет на борда помежду ни. Той се стоварва с влажен звук. По него са полепнали няколко мокри хартии. Стоим и се взираме в черен платнен сак, дълъг по-малко от метър. Твърде голям е за спортен сак, но е твърде малък, за да побере ваканционен багаж.

Вижда се, че е качествен, но няма етикети. Марк се навежда да го разгледа. Няма адрес. Търси ципа, скрит под черна ивица плат, и го намира. Ципът е закачен за закопчалката на сака с матов черен катинар с код.

Добре. Съдържа нещо ценно. Явно не са отпадъци, нали? Марк ме поглежда.

Да се опита ли да го отвори?

Кимвам. Той се мъчи да насили ципа, да строши катинара. Не му се удава. Опитва се отново.

Вдига очи. Свивам рамене. И на мен ми се иска да го отвори, но…

Опитва плата около ципа. Дръпва го. И той не поддава. Марк повдига малко сака, мокрият плат жвака по фибростъклото.

В сака има нещо. Виждам остри и ъгловати очертания, които мърдат вътре, докато Марк се опитва да проникне. По едно време рязко спира.

— Може би трябва да почакаме — казва напрегнато. — Собственикът със сигурност не иска някой да му отваря чантата, нали?

Може би не. Само че адски ми се иска да разбера какво има в сака. Марк е прав. Със сигурност е прав. Сакът не е наш, не бива да го отваряме, нали?

— Може ли? — посочвам сака.

Иска ми се само да го подържа, да го усетя. Може би ще позная по тежестта, по формата. Като с коледните подаръци.

— Разбира се, давай.

Той се отдръпва, прави ми място.

— По-тежък е, отколкото изглежда — уточнява точно когато вдигам дръжките.

И наистина е така. Измамно тежък. Вдигам сака бавно и той увисва до прасците ми. Мокър и тежък. Като че ли… като че ли…

Веднага го пускам и той пада върху фибростъклото с познатото туп. Марк се вторачва в мен. Клати глава.

— Не е. — Досетил се е какво си мисля. — Не е, Ерин. Щяха да го изядат. Щяха да го подушат и да го изядат. Особено сивите. Не е — твърди той, но от тона му се досещам, че и той си го е помислил.

Разбира се, има право, ако беше тяло, акулите вече щяха да са го наръфали. Не е нищо органично, просто някакви вещи в сак. Сигурно нечии делови документи, ако се съди по разпилените наоколо листове. Може би съмнително счетоводство. Или просто най-обикновени документи. Сигурна съм, че не е чак толкова интересно. Нали! Просто някакви неща в сак.

В заключен сак, Ерин. Който се носи насред Тихия океан. Заобиколен от десет метра нечетливи документи.

— Какво ще правим? — питам. — Изобщо трябва ли да правим нещо? Дали да не го върнем във водата и просто да го зарежем?

Марк поглежда часовника си. Вече става късно, слънцето ще залезе в близкия половин час, а ние имаме още четирийсет и пет минути път до хотела. Не искам да сме насред океана, когато се стъмни. И Марк не иска.

— Трябва да тръгваме. Ще отбележа координатите, а сака ще вземем с нас. Ще го предадем на някого. Съгласна ли си, Ерин? Ще съобщим за тази бъркотия. Каквото и да се е случило тук.

Той намира бележник и молив в шкафче под седалката. Записва джипиес координатите. Поглеждам над водата към листовете, търся нещо, което да ми подскаже какво се е случило тук. Навсякъде виждам само познатата синева. Нищо друго не се поклаща на повърхността. Нищо не се носи по водата. Само хартия и синева. Обръщам се към Марк.

— Да, добре. Ще предадем сака в хотела, те ще се оправят нататък. — И сядам на мястото си.

Наистина не е наша работа. Сигурно някой просто е изхвърлил сака.

Марк се завърта към кормилото и отново потегляме. Устремяваме се към хотела и вечерята. Виждам как сакът се плъзва по палубата и се заклещва под една седалка.

Сгушвам се върху възглавниците зад Марк, обличам пуловера му и дръпвам ръкавите над студените си длани. Вятърът роши косата ми, затварям очи.