Нещо във водата

30

Събота, 24 септември

Третото интервю

Кафето ми изпуска пара в студа в залата на интервюто. Този септември е мразовит. Надзирателят, който е в стаята е мен в „Пентънвил“, прилича на статист от телевизионния полицейски сериал „Ти Джей Хукър“. Тялото му сякаш се състои от десет процента фуражка и деветдесет процента широки гърди. Дали не съм несправедлива? Определено днес сутринта той е по-съсредоточен от мен. Чувствам се полузаспала, сякаш часовата разлика е започнала да ме мъчи със закъснение. Спомням си небето на Бора Бора, топлината, слънчевите ясни дни.

Дано скоро да се събудя.

Ами ако животът ми до края се окаже един блян, пленен завинаги тук? Мисля за Марк навън на студа, някъде по оживените лондонски улици. Днес сутринта ще търси офис за новата си фирма. Вече се очертава като реалност. По-късно ще се срещне с Хектор при нотариус, за да подпишат някакви документи. Много е вълнуващо.

Телефонът ми вибрира в джоба. Отказвам обаждането. Отново е Фил. Бесен е, че изхвърляме Холи от филма. Рано сутринта му изпратих имейл и той ми звъня вече три пъти. Никак не е доволен. Имам пропуснато обаждане и от Фред. Иска да гледа материала, заснет досега. Интересува се. Със сигурност ще иска да анализираме и сватбата. Истинска рядкост е режисьор, носител на наградата БАФТА и номиниран за „Оскар“, да прояви интерес към дебютен филм като моя, но ето на това му се вика роднински връзки. Или пък не. Така де, не сме роднини, той просто ми даде първата ми работа, аз като по чудо не сгафих и оттогава ме държи под око. Освен това ме заведе до олтара. Много ми се иска да му покажа заснетия материал, но по-голямата част е при Анди. Обясненията пред Фред ще ми отнемат повече време, отколкото имам в момента.

Алармата в коридора звънва. За разлика от „Холоуей“ тук няма врата, към коридора води само свод. Примижавам срещу мръснобелите затворнически стени и си нареждам да се стегна. Положението можеше да бъде и по-лошо. Винаги може да е по-лошо.

Отново се чува звънецът.

Вдигам очи и виждам Еди Бишъп — шейсет и девет годишен хубавец — да минава под свода и по скърцащия линолеум на пода, воден от друг надзирател.

Облечен е със сивкав анцуг като останалите затворници, но на него му стои различно. Все едно е издокаран с костюм от три части, каквито съм го виждала да носи на безбройните снимки по време на проучването си. Притежава тежест. Но пък може да му я приписвам, защото съм запозната с престъпленията му, с неговата история.

Изглежда като лондонски Кари Грант, един бог знае как успява да поддържа тена си в затвора. Вижда ме, усмихва ми се. Защо лошите момчета винаги са толкова привлекателни? Вероятно ако не изглеждаш добре, няма да ти се разминава да си лошо момче. Ще си бъдеш най-обикновен гангстер.

Дръпва си стол и сяда. Ето ни най-сетне. Мен и Еди Бишъп.

Всички се усмихват. После Ти Джей Хукър се обажда:

— Добре ли си, Еди? Имаш ли нужда от нещо? Вода?

Тонът му е дружелюбен. Тук всички сме приятели.

Еди се обръща отново, лениво, плавно.

— Не, Джими. Всичко е наред. Много благодаря.

Гласът му е бодър. Днес е хубав ден.

— Не е проблем. Само ми кажи, ако искаш нещо.

Джими поглежда към другия надзирател, който е довел Еди, и му кимва. Двамата минават под свода и излизат в коридора.

— Ще бъдем в стаята за почивка.

Джими говори на Еди, не на мен. После двамата се скриват от поглед, обувките им скърцат, а аз се взирам ококорена след тях. Защо си тръгват? Още преди да съм включила камерата! Това със сигурност не е нормално. Никой не ми го спомена вчера. Оставиха ме сама в стаята с Еди Бишъп.

Да се страхувам ли? Замислям се за съобщенията на телефонния секретар. Еди е убил много хора или е разпоредил да бъдат убити. Разказват се истории — цели книги — за мъчения, отвличания и какво ли още не в бандата на Ричардсън и през четирийсетте години, прекарани от Еди на свобода. Градски легенди. Нищо не може да се докаже, разбира се, няма неопровержими доказателства, няма свидетели.

Може би трябва да съм уплашена, но не съм. Така и не разбрах защо Еди се съгласи да се снима в документалния ми филм. Сигурно е получавал милиони предложения да разкаже историята си. Не изпитва такава нужда и не е склонен, доколкото съумявам да преценя. Сега обаче, докато седя срещу него без закрила и с все още изключена камера, осъзнавам, че съм пропуснала нещо важно. Би трябвало той да има полза от тази среща. Еди се нуждае от нещо. Аз също се нуждая от нещо, нали? Сърцето ми спира за миг. Ето го. Страха.

Включвам камерата. Той се усмихва.

— Камерата работи! Начало! Така ли?

Бавно протяга ръка през масата. Внимава да не ме изплаши. Сигурно знае как въздейства на хората. Неповторимото му очарование.

— Радвам се най-сетне да се запознаем, Ерин, сладурче.

Сладурче. Аз съм модерна жена, чела съм Чимаманда Нгози Адичи, Джърмейн Гриър, Мери Уолстънкрафт, но кой знае защо, не възразявам срещу неговото „сладурче“. Звучи странно невинно, сякаш от друга епоха.

— Приятно ми е най-сетне да се видим, господин Бишъп — отговарям.

Поемам ръката му над масата, той завърта дланта ми отгоре, притиска палец от обратната й страна — по-скоро е стискане, отколкото ръкуване, леко стискане. Аз съм дама, той е мъж и ми го показва.

— Наричай ме Еди. — Цялото представление е старомодно и смешно, но върши работа.

Усмихвам се неволно. Изчервявам се.

— Приятно ми е, Еди — отговарям почти през смях.

Страхотно, пълна глупачка съм. Дръпвам дланта си.

Съсредоточи се, Ерин. Захващай се за работа. Намирам верния тон. Придавам си професионално изражение.

— Може би е най-добре да изясним едно нещо. Благодаря за шампанското. Оценявам жеста.

Срещам погледа му. Искам да разбере, че не ме е страх. Той ми се усмихва лукаво. Кима. Удоволствието е мое. След кратка пауза отговаря за пред камерата:

— Опасявам се, че не разбирам за какво говориш, сладурче. Ако не го продават на затворническата лавка, не е от мен. Май си получила хубав подарък обаче. По какъв повод? — И извива невинно вежди.

Разбирам. Камерата работи, затова подемаме тази игра. Значи няма да споменаваме и съобщенията на телефонния секретар? Много добре. Кимам. Разбирам. Връщам се към сценария.

— Искаш ли да попиташ нещо, преди да започнем?

Вече нямам търпение, не разполагаме с толкова време, колкото ми се иска.

Той се изпъва на мястото си, подготвя се, навива ръкави.

— Нямам въпроси. Готов съм, когато кажеш, сладурче.

— Добре тогава. Би ли казал името си, обвинението и присъдата, Еди?

— Еди Бишъп. Обвинен съм в пране на пари. Осъден съм на седем години. Ще ме освободят преди Коледа. Което е добре. Любимото ми време от годината.

Започнахме. Еди изглежда спокоен, непринуден. Извива вежди. Какво следва?

— Какво мислиш за съдебния си процес? За присъдата?

Няма да се инкриминира пред камера, знам го, но ще даде всичко от себе си. Обича да играе на котка и мишка с властите — чела съм протоколите от съдебния процес.

— Какво мисля за присъдата ли? Интересен въпрос, Ерин.

Усмивката му вече е сардонична. Забавлява се, става закачлив.

— Честно да ти кажа — не много. Не е бог знае какво. От трийсет години се мъчат да ми лепнат нещо, опитвали са какво ли не, но все ме оправдаваха, както със сигурност знаеш. Не би трябвало да става така, нали? Досега не успяваха да ме осъдят за нищо, друг на мое място би се засегнал, ако ме разбираш. Въпрос на време е да ти лепнат нещо. Ако потърсиш, все ще намериш. По един или друг начин ще успееш, ако ме разбираш.

Оставя думите да витаят във въздуха. Мисля, че всички знаем достатъчно за шейсетте и седемдесетте, за да се досетим, че подходите на полицията навремето са били малко по-съмнителни. Еди намеква, че са подхвърлили улики, за да го натопят. Не го оспорвам.

— Но какво бих могъл да кажа? Счетоводството ми не беше безукорно. Да, никога не ме е бивало много с цифрите. Имам дискалкулия. Не внимавах много в училище — продължава той с явна ирония. — Разбира се, тогава нямаше такова заболяване. Дискалкулия. Просто смятаха, че ги работиш или си бавноразвиващ се. А аз бях умно хлапе, затова решиха, че ги разигравам. Мотая ги. Сега в училищата е различно, нали? Имам две внучки. Не се задържах дълго там, не беше за мен. Затова в известен смисъл беше въпрос на време да сбъркам сметките, нали така?

Усмивката му е сърдечна и широка. Сигурна съм, че е имал счетоводител. Сигурна съм, че счетоводителят е присъствал на процеса. Изумително е, че той може да покаже среден пръст на всички точно както е правел през последните няколко десетилетия — да подмами системата да се хване на въдицата и да му се размине. На Еди обаче не просто му се разминава, на мен ми се иска да му се размине. На негова страна съм. Всички са. На страната на тази наперена лондонска психопатия. Забавно е. Не изглежда истински модерно, жестоко, зловещо престъпление, а по-скоро хубаво старомодно британско прегрешение. Наше си, брекзит престъпление. Боб Хоскинс, Дани Дайър, Барбара Уиндзър, „Италианска афера“, престъпление с кървави улики в багажника.

— Добре.

Привеждам се напред. Искам да разбере, че ще се включа в играта.

— Няма да ми разкажеш за Ричардсън или за други подобни неща, нали, Еди? — Просто искам да разбера точно каква игра играем.

— Ерин, сладурче, ще ти кажа каквото поискаш. Аз съм като отворена книга. Може и да не знам всички отговори на въпросите ти, но със сигурност ще се опитам. И така, какво ще кажеш за една усмивка?

И палаво навежда глава.

Не се сдържам — налудничаво е, но адски се забавлявам. Ухилвам се до ушите.

— Много благодаря, Еди. В такъв случай ще ни разкажеш ли за Чарли Ричардсън, главатаря на бандата? Що за човек беше?

Мисля, че вече съм наясно с правилата. Питай заобиколно, питай за мнение, не за факти.

— Той беше отвратително същество… но по възможно най-хубав начин. Отвратителните човешки същества нерядко са такива. — Еди въздъхва. — За Ричардсън вече всичко е казано. Замесените в онази стара история от Ист Енд са покойници. Не бива да доносничиш за мъртвите и със сигурност не бива да говориш лошо за тях… но Чарли беше проклетник. Не съм го виждал да изтезава никого. Но разказваше такива работи. Използваше генератор от разглобен бомбардировач от Втората световна война, за да пуска ток на хора. Измъчваше ги, кълцаше ги, вземаше им акъла, докато не му кажат каквото иска. Веднъж го попитах: „Откъде си сигурен, че не те лъжат, щом ги изтезаваш?“. А той отговори: „Лъжат, докато не станат като малки деца — после казват само истината“. Само че нали разбираш, аз не го питах това. Имах предвид: ами ако още в самото начало са ти казали истината, а ти си продължил да ги изтезаваш, докато не изфабрикуват нещо? На Чарли това и през ум не му минаваше. Не го питах отново. Чарли беше от друго поколение. Въобразяваше си, че разбира живота. Изтезанията обаче не вършат работа. Трябва да уважаваш хората, нали така, Ерин? Ако търсиш уважение, трябва да се постараеш да бъдеш достоен за него. Да оставиш хората да умрат с достойнство. От тях си зависи как са живели. Никой не може да те обвини, че си сбъркал, ако си се отнасял към хората с уважение.

Не съм сигурна, че е съвсем вярно, но продължавам:

— Ти отнасяш ли се с уважение към хората, Еди?

Струва ми се важен въпрос. Той вдига очи към мен, полускрити зад тежките клепачи.

— Да. Винаги е било така и винаги ще бъде. Човек обаче не се захваща с някои неща, ако не знае правилата, Ерин. А ако си се включил в играта, не бива да се оплакваш, когато губиш. Научи се да губиш достойно, добрият играч винаги позволява на съперниците си да губят с достойнство.

Еди млъква, измерва ме изпитателно с поглед. Преценява ме. Иска да каже нещо. Давам му минута, но той отмества очи, променя намерението си.

Настъпва мълчание. Той изглежда разсеян, мислите му са другаде. Приближаваме опасна зона, усещам го. Сменям темата към нещо по-леко:

— Какво ще направиш най-напред, след като те освободят? Имаш ли конкретно желание?

— Изключи я.

Той се взира в мен настойчиво, без да трепне. Обаянието му внезапно се е изпарило. Вече не съм способна да тълкувам положението. Няма социални особености, които да разчета; липсва ми референтна рамка.

— Изключи камерата. Веднага.

Неподвижен е. Стабилен, непоклатим. Опасен.

Изключвам несръчно камерата. Защо му се подчинявам? Това е най-неуместната идея в създалото се положение, обаче нямам друг вариант. Мога да повикам надзирателите, но положението е различно. Тук става нещо друго. Искам да разбера какво е. Подчинявам му се.

Червената лампичка угасва.

— Всичко наред ли е, Еди?

Не знам защо го питам. Очевидно е добре. Моите ръце треперят.

— С теб да, сладурче. Успокой се.

Лицето му е омекнало. Тонът му е благ. Раменете ми бавно се отпускат. Не съм усетила кога съм ги стегнала.

— Извинявай, ако съм те уплашил, обаче знаеш ли какво… Хм, добре де… — Като че ли води вътрешна борба.

И после завършва:

— Искам да те помоля за нещо. Още преди се канех, по телефона, но тогава нямаше как, а не искам пред камерата. Ще те помоля за една услуга. Напълно искрен съм, това е единствената причина да ти дам интервю. Осигуриш ли ми каквото искам, и аз ще ти дам каквото искаш. Ето това е. Сега ме слушай. Няма да повтарям.

Не мога да повярвам, че се случва. Макар че, честно казано, нямам представа какво точно се случва. Чудя се дали това е причината да ми оставя онези съобщения. Ако са от него.

— Не съм свикнал да искам услуги, затова имай търпение. — Прокашля се. — Въпросът е личен. Намирам тези неща за доста… стресиращи. А на моята възраст се старая да не се подлагам на напрежение, знаеш как е. Искам да направиш нещо за мен. Ще направиш ли нещо за мен, сладурче?

Наблюдава ме. Преглъщам измъчено. И после си спомням, че той най-вероятно иска истински отговор. Мислите ми се задвижват с нова бързина. Какво ще иска? О, боже? Дано да не е нещо сексуално!

Млъквай, Ерин. Разбира се, че няма да е сексуално.

— Ами… какво нещо? — Опитвам се гласът ми да звучи равно.

— Допускал съм грешки през живота си. С близките си хора. Може би. Със съпругата си със сигурност, но вече всичко приключи, всичко е зад гърба ми. Така. Примирил съм се. Имам обаче дъщеря. Шарлът. Лоти. Тя е… на двайсет и осем. Малко прилича на теб. С тъмна коса, хубава, целият свят е в краката й. Красавица. В момента не си говорим. Не ме иска в живота си, край семейството си. Сигурно разбираш. И не я виня, тя е умно момиче. Така я възпитахме. Има си чудесен мъж, той се държи добре с нея, имат две дъщери. Виж, ясно е, че не съм бил идеалният баща. Не се съмнявам, че вече си го разбрала. Както и да е, с две думи, искам да поговориш с нея.

Кима замислено. Най-сетне е казал каквото иска.

Иска да поговоря с отчуждената му дъщеря. Отлично. Още семейни драми. Нямам нужда от това в момента. Имам си предостатъчно у дома. Положението обаче определено не е толкова лошо, колкото можеше да бъде. Мога да поговоря с дъщеря му. И бездруго планирах да я интервюирам. Освен ако молбата му всъщност не е евфемизъм? Това ли ще се окаже? Да не би да иска да я убия? Боже, дано не е така! Би се изразил по-недвусмислено, нали? Нали? Странна работа.

— Еди, моля да ми обясниш по-конкретно. За какво искаш да говоря с Шарлът? За документалния филм ли? Или за нещо друго? — Предпазливо подбирам думите.

Очевидно разговорът не е лек за него, трудно му е да отправя лична молба. Едва ли е имал нужда да го прави по-рано. Наистина не искам да го ядосвам.

— Не, не за документалния филм. Извинявай, но не ми дреме за филма. Проучих те, след като ми споменаха за тази работа, поръчах да те проверят. Стори ми се свястно момиче, с което дъщеря ми би се сприятелила. Може би ще ти се довери. Не ме бива много в тези работи, искам тя да види, че се старая. Убеди я, че съм свестен, държа нещата под контрол. Ерин, много ще зарадваш един старец, ако направиш това за мен. Няма кого друг да помоля, нали разбираш? Нямам много приятелки, а дори да имах, Лоти ще си плюе на петите, ако ги види. Трябва да разбере, че когато изляза от тук, ще съм друг човек. Ще я подкрепям. Искам отново да бъда част от живота й. Да й помагам. Да виждам децата. Моите внучки. Такива работи. Налей й малко ум в главата. Познавам я. Кажи й, че съм друг човек, променил съм се. — Той млъква.

Стаята притихва. Защо, за бога, би ме послушала дъщеря му? Откъде му хрумна? Може би изобщо не е такъв, за какъвто го мислех. И тогава мярвам отражението си в стъклото върху затворническата стена. Костюм, блуза, високи токчета, лъскава коса, слънчеви отблясъци по новата ми брачна халка. Разбирам какво вижда той. Изглеждам като млада жена, която контролира живота си, на прага на нещо важно. Професионалистка, но и все още открита, твърда, но и мека в онзи вълшебен период между младостта и старостта. Може би има право. Дъщеря му може и да се вслуша в мен.

Изобщо не чувам надзирателите. Къде ли са? Грижа ли ги е какво се случва тук? Еди ли е уредил да не бъдат в стаята, той ли ги е помолил да не ни прекъсват? Все още има влияние извън затвора, нали? Поглеждам го. Разбира се, че има. Сигурно трябва да внимават с него, ще излезе на свобода само след два месеца. Недосегаем. И току-що ме е помолил за услуга.

— Ще го направя. — Майната му, съдбата обича храбрите.

— А така! — усмихва се той.

Коремът ми се свива, когато осъзнавам, че тук се крие шанс за Марк и за мен. Мога да поискам услуга в замяна. Но редно ли е да го правя? Добра идея ли е?

— Еди? — снишавам глас, привеждам се към него, в случай че някой слуша. — Ако ти помогна, ще ми помогнеш ли и ти? Не познавам друг, който е в състояние да ми съдейства за това.

Гласът ми звучи различно: по-сериозен, но и по-тънък от обикновено. Взискателен.

Той присвива очи. Проучва ме. Лесно може да ме разгадае. Каква заплаха може да представлявам? Еди го установява и по устните му плъзва усмивка.

— Какво искаш?

— С две думи… имам скъпоценни камъни, които… намерих. Добре де, звучи малко… Не мога да ги продам. Незаконни са. Ето това е. А трябва да ги продам… по втория начин. Познаваш ли някой, който би могъл… — Шепотът ми заглъхва.

Явно не само на бивш главатар на банда му е трудно да иска услуги.

Еди вече ми се хили насреща.

— Ах ти, палавнице. Тихите води са най-дълбоки! Едно ще ти призная — мен трудно може да ме учуди човек, скъпа, обаче това не го очаквах. Май си имаш сериозен проблем. За колко камъка става дума и за какви?

Еди страшно се забавлява. Отново е в играта.

— Около двеста диаманта, шлифовани, безупречни, всичките по два карата. — Говоря тихо, но от поведението му заключавам, че никой не ни слуша.

— Мамка му! Откъде ги докопа, по дяволите? — Гласът му отеква през арката по коридора.

Дано никой да не слуша, иначе съм прецакана. Еди вече ме гледа с други очи. Впечатлен е. Един милион си е един милион. Но пък един милион не е същото, каквото е било преди.

— Ха! — изсмива се той. — Обикновено не греша за хората. Ама човек се учи всеки ден, нали? Много добре. Да, Ерин, мога да ти помогна да си решиш проблема. Имаш ли номерирана сметка?

Кимвам. Той отново се засмива доволно.

— Ама разбира се, че имаш. Блестящо. Ти си голяма находка, сладурче, страхотна находка. Добре, другата седмица ще ти се обади един човек. Направи каквото ти каже. Той ще оправи нещата, ще поговоря с него. Съгласна ли си?

Целият грее срещу мен. Радвам се, че се получи така, но въпреки това малко се притеснявам. Стана толкова лесно. Дори не съм сигурна как точно се случи.

А сега трябва да спазя своята част от сделката.

— Мога да намина при дъщеря ти следващата седмица. Днес следобед ще се обадя на Шарлът и ще уговоря среща.

Знам, че тя ще приеме. Не съм казала на Еди, но двете вече проведохме кратък разговор. Стори ми се симпатична.

— Имаш ли номера? Адреса?

Напереността му се е стопила. Отново звучи като старец — уплашен и обнадежден.

— Да. Ще си поговоря хубаво с нея.

Изведнъж ми хрумва още нещо. Много е просто, но според мен ще свърши чудесна работа.

— Еди, искаш ли да включа камерата и да запишем послание към Лоти? Ще го изрежа от интервюто и тя ще може да го гледа, когато се срещна с нея. Според мен ще бъде много въздействащо да чуе всичко лично от теб. Сигурна съм. За мен би било, ако ставаше дума за моя баща.

Струва си да опитаме. Той ще го каже по-добре от мен, няма съмнение. Еди обмисля, барабани с пръсти по масата. После кимва.

— Да, имаш право, да го направим. — Напрегнат е, слава богу, наистина е напрегнат.

— Добре. Сега ще включа камерата. Нещо против? Той оправя анцуга си, изпъва гръб, леко се накланя напред.

Аз спирам с пръст върху копчето за запис.

— Еди, може ли да попитам още нещо? Не си оставял съобщения на телефонния ми секретар у дома, нали?

— Не съм, сладурче. Не съм аз.

Е, това решава проблема.

— Добре. Няма значение. Добре, Еди, готова съм.

И включвам камерата.

Когато се прибирам у дома, разказвам на Марк какво съм направила. За сделката, която съм уредила за нас. Досещам се какво предстои, подготвям се. Съзнавам, че е чиста лудост, опасно е, но имам вяра на Еди. А сега, след като знам, че не той е звънял и не той е оставял съобщения, не ми изглежда толкова плашещ.

Марк не се разкрещява, макар че очевидно му се иска. Остава спокоен. Обяснява ми всичко.

— Знам, че си действала на момента и си се възползвала от шанса, докато го има, но точно така хората допускат грешки, Ерин. Ако някой разбере за тази сделка… ако историята с Холи се развие, няма ли разузнаването да се опита да намери колкото се може повече твои записи от охранителните камери? Просто трябва да бъдем изключително предпазливи. Разбира се, ако човекът, за който ти каза Еди, свърши работа, би било фантастично. В противен случай няма какво да предприемем, ако ни ограбят. Няма измъкване, ако инспектор Фостър те наблюдава и види тази история.

Не казва нищо, за което вече да не съм помислила.

— Но ако човекът ни ограби, няма да ни навреди особено, нали? Ти искаш да се отървем от диамантите, просто да ги изхвърлим, а така поне има шанс да получим нещо в замяна. Нали?

Той мълчи. Когато отново заговаря, звучи мрачно:

— Ерин, човекът на Еди може да те убие.

— Съзнавам това, Марк, но наистина ли мислиш, че бих сключила такава сделка с някого, когото смятам за убиец? Имай малко вяра в мен, моля те!

Той въздъхва.

— Ти не преценяваш правилно хората, скъпа. Виждаш най-доброто в тях, а това невинаги е полезно. Казвам само, че трябва да бъдем много по-внимателни, отколкото си ти. След като полицията е успяла да намери видеозапис на Холи в някакво забутано турско село, със сигурност ще държи под око цял Лондон. Длъжна си да внимаваш повече. Ще видят преводите в сметката ти от швейцарската банка след изчезването на Холи, ще те видят как се опитваш да продаваш диаманти. А когато следващата седмица се опиташ отново да разговаряш с престъпници? В техните очи все едно се срещаш със свръзките си, плащаш на хора да вербуват друг, кой знае? Няма да изглежда добре.

Говори, все едно вече са ме заловили и осъдили. Все едно нищо не може да се направи за мен. Като че ли вече не му пука за парите. Трябва да му го обясня, но Марк просто не разбира.

— Знам, Марк, знам всичко това. Повярвай ми, внимавам, доколкото е възможно. Съзнавам, че е ужасно рисковано. Съзнавам, че е въпрос на шанс, но го правя заради нас. За двама ни. Правя го и заради…

Едва не се изпускам — „нашето бебе“. Обаче се овладявам. Не мога да му съобщя за бебето сега, нали? И бездруго ме мисли за безразсъдна. Не мога да призная, че излагам на опасност и нероденото му дете.

Наистина ли го излагам на опасност? За пръв път си задавам този въпрос. По дяволите, може би е така. Сигурна бях, че правя това за двама ни, но вече се чудя. Може би го правя само за себе си. При тази мисъл оставам без въздух. Стоя и се взирам в него. Празнота. Усещам как очите ми се пълнят. Изражението му омеква.

Вижда сълзи на разкаяние, на угризение. Само че не са. Това са сълзи, породени от объркване. Горещите сълзи на моето объркване, защото вече на никого не мога да кажа защо правя всичко това.