Нещо във водата

38

Събота, 1 октомври

Разчистване

Бузите ми са поруменели и кални, когато успявам да се върна в хотела, но раните ми са скрити под шапката и във вида ми няма нищо, което да не бъде обяснено с енергично туристическо ходене. И съм потна за доказателство.

В раницата си имам белина и други продукти, които купих от бензиностанция по време на дългия път обратно от гората. Ако ви се налага да купите нещо подозрително, съветвам ви да вземете и кутийка тампони от най-големия размер. Касиерите толкова се смущават от тях, че рядко обръщат внимание на другите ви покупки. Стремят се светкавично да пъхнат кутийката в торба. Опитайте.

За щастие, никой не е влизал в стаята ми, както моли табелката на вратата. Вътре цари пълен хаос. Кръв, стъкло, следи от борба. Намирам ключа за банята в кошчето. Патрик явно го е пуснал там на излизане снощи. Прегледах мобилния му, преди да го завлека в трапа при Марк. Изобщо не е работил за хората с флашката. Марк му е плащал да ме следи. Патрик ме е нападнал по заповед на Марк, който е искал да ме извади от картината — честно казано, не е искал да ме убият, само да пострадам достатъчно, за да не се намесвам. Да не би да е смятал по-късно сам да ме пречука? Изтласквам въпроса от главата си — друг път ще го мисля.

Есемесите между предплатените телефони на двамата започват от втория ден след прибирането ни от медения месец. Само че тонът на Марк се променя, след като поисках оценка на диаманта в „Хатън Гардън“ и след като той е разбрал за инспектор Фостър и за разследването във връзка с изчезването на Холи. Става все по-зловещ и по-гневен, докато нарежда на Патрик какво да прави, как да ме държи под око, да ме сплаши. Помня как Марк се опита да ме убеди, че съм в опасност, да ме накара да повярвам, че Патрик е от полицията. Патрик е звънял у дома и е оставял онези съобщения на телефонния секретар. Марк е човекът, когото Патрик е чакал в ресторанта от онова съобщение. Марк се е опитал да ме сплаши, здравата да ме сплаши. Той е оставил задната врата отворена. Той е преместил снимката ни. Той се е опитвал да ми внуши, че полудявам. Настояваше да се откажа от диамантите, да ги изхвърлим. За да може той да се върне сам, да ги вземе и да ги продаде, без да предизвиква подозрения. Сигурно се е опасявал, че ще проваля плановете му, ако се окажа част — а чрез мен и той — от разследването на Холи. Открил си е собствена швейцарска сметка. Сигурно го е направил, докато не съм била в хотела и съм уреждала общата ни сметка. Ще го разбера от неговия предплатен мобилен. Канел се е да внесе там парите от диамантите, после да източи общата ни сметка през следващите няколко месеца и накрая е планирал сам да осъществи размяната на флашката. Само че, незапозната с плановете му, аз все бях намирала нови начини да останем в играта. Продадох диамантите чрез Еди. А после намерих флашката и смятах да продам и нея. Явно това го е вбесило. Осуетила бях собствените му планове и тогава бе решил да се намеси.

Преди да го погреба, претърсих джобовете му. Търсех следа вероятно, нещо, което да ми докаже, че цялата история е огромно недоразумение. Че всъщност той ме обича. Надявах се да намеря нещо, което да ми покаже, че Марк е направил всичко това заради мен, заради нас. Разбира се, не открих нищо подобно. Марк обаче носеше два телефона. Своя айфон и новия предплатен апарат, чрез който се беше свързвал с Патрик и през който беше проверил банковата ни сметка в Швейцария по време на сделката. Действаше умно. Собственият му телефон беше на самолетен режим, явно го е изключил, след като ми пусна есемеса през нощта. Несъмнено го беше направил, преди да дойде да ме търси, за да не може телефонните кули да уловят местоположението му. Последният есемес, който ми беше изпратил, също беше умно завоалиран — „Знам къде си. Връщам се скоро…“. Ако по някаква причина изчезна по време на пътуването си до Норфък, Марк щеше да твърди, че не знае нищо. Беше се подсигурил превъзходно.

Бърз преглед на имейлите му показа, че през последните два дни е оглеждал апартаменти в Манхатън. За новия си живот. Без мен.

Питам се къде сбърках. Какво направих, че го отблъснах. Чудя се как е възможно толкова много да съм грешала за всичко. За него. Наистина бях убедена, че ме обича. Нещо повече, виждах, че ме обича. Кълна се, виждах го. Знаех, че ме обича. Нали?

Но сега не е моментът. Трябва да оправя тази каша, защото положението може съществено да се влоши, ако не внимавам. Трябва да оправя всичко. Грешките се дължат на три неща: (1) липса на време, (2) липса на предприемчивост и (3) липса на отговорност.

Свалям изцапаните с кръв чаршафи от леглото и ги накисвам в мивката. Оставям ги да изсъхнат върху нагорещения радиатор и се заемам да почистя с белина мивката и плочките. Избърсвам основата на нощната лампа и я връщам върху шкафчето с непокътната мраморна основа след съприкосновението с черепа на Патрик. Почиствам всичко, подреждам го, оправям отново леглото, после се събличам и се пъхвам под душа.

Оставям горещата вода да шурти върху главата ми. Раната ми пулсира. Всички мускули ме болят и парят под горещата струя, но още не успявам да се отпусна. Пред огледалото дръпвам коричката на раната си, за да прокърви. Старая се подът да е мокър и после строшавам и последното парче стъкло, останало на вратата.

Обаждам се на рецепцията. Гласът ми трепери. Нуждая се от помощ.

Служителката хуква да ми съдейства. Не е момичето от вчера, а по-възрастна и по-дружелюбна жена. Цялата треперя под хавлията. Обяснявам, че тъкмо излизам от душа, подхлъзнала съм се на мокрия под и съм строшила стъклото на вратата. Кръвта от раната на челото се стича по бузата ми и оцветява в червено корените на косата ми.

Жената е ужасена от това, което ме е сполетяло.

— Не би трябвало подът да е толкова хлъзгав!

Залива ме с порой от извинения. Предлага да ми възстанови част от платената сума.

Отговарям, че съм добре. Просто съм се уплашила.

Служителката се обажда на управителя, който ми предлага безплатен престой. Отказвам. Предлагат ми безплатна храна, която приемам, трепереща и по хавлия. Кръвната ми захар е ниска, трябва да хапна нещо. Преди около час изядох бисквитите от минибара. Обличам се и слизам в ресторанта долу.

Проблемът със счупената врата е разрешен. Проблемът с храната също. Дават ми лепенка за раната. Рецепционистката настоява да ми я сложи.

Едва когато съм на шосето на път за вкъщи, спирам на една бензиностанция и се обаждам на Еди от телефонната кабина.

— Готово. Благодаря ти. Благодаря за помощта. Наистина го оценявам.

Чувствам го много близък. Преживели сме заедно нещо.

— За нищо, сладурче. Радвам се, че мога да помогна. Само да не ти стане навик. — Изсумтява тихо в слушалката.

Усмихвам се. Със сигурност няма да ми стане навик.

— Няма — обещавам тихо.

Не мога да му обясня колко много ми е помогнал всъщност. Колко много му дължа. Той обаче го усеща дори по телефона.

— Чуй ме, скъпа, не съм ти казал нищо, за което вече не се беше досетила. Просто беше в шок. Помня когато на мен ми се случи за пръв път. Онова чувство. От шока е, върти номера на мозъка. Вече си добре, нали?

Отново е рязък, обратно в действителността. Стига глезотии.

— Да, по-добре съм. Искам да те попитам едно последно нещо, Еди. Колко време трябва да изчакам, преди да обявя някого за изчезнал?

Мълчание отсреща. Почти го чувам как примигва.

— Не го правиш — отговаря просто.

— Но ако се налага? — настоявам.

Отново мълчание отсреща, после чувам как Еди събира две и две. Досеща се. Мой познат, който няма да се върне у дома.

— Ясно. Разбирам. Добре… — казва и започва да ми обяснява.

Веднага щом се прибирам, звъня на айфона на Марк. Минава на гласова поща, разбира се. Заровен е дълбоко в горите на Норфък. Прокашлям се.

— Здрасти, скъпи. Току-що се прибирам. Чудех се къде си. Дано да си прекарал страхотно в Ню Йорк. Тъкмо пристигам от Норфък. А ти къде си? Кажи ми дали да ти оставя нещо за вечеря. До скоро. Обичам те. — Пращам му звучна целувка и затварям.

Първа точка — изпълнена.

Втора точка: да подредя къщата. Изгарям в камината бележката, която му оставих на стълбите. Изобщо не съм ходила у Каро. Ще кажа на полицията, че съм била в Норфък. Да си отпочина, докато Марк е в Ню Йорк. Подреждам къщата. Оправям бъркотията, която създадох, докато търсех флашката.

И накрая, когато приключвам с всичко, се отпускам изтощена на канапето в празната си къща и се вторачвам в стените — заедно сме избрали цвета, боядисани са в бяло „Йоркски камък“.