Нещо във водата

28

Петък, 23 септември, сутринта

Странни неща

Когато се прибрах у дома вчера, Марк работеше в кабинета си. Прекъсна, когато влязох, и двамата седнахме заедно в кухнята. За сватбата ни бяха подарили чай и бисквити от „Фортнъм енд Мейсън“ и аз приготвих една кана. Той отпи само няколко глътки и отхапа от бисквита с портокалови корички. Не знам защо, но раздялата с него, дори само за една нощ, събуди в мен отчаян копнеж. Заведох го горе и се любихме на гаснещата светлина. Сигурно заради прилива на хормони, а и защото не бяхме спали заедно от Женева, пет дни по-рано. Както вече ви казах, това е много време за нас. Имах нужда. Не го съзнавах, но наистина имах нужда. След това, докато лежахме прегърнати в леглото, се зачудих дали да не му кажа. За нашето бебе. Но не намирах подходящите думи.

Не исках да развалям мига. Не исках той да ми попречи да направя каквото се опитвах. Пък и още беше много рано. Бременността можеше и да не продължи. Както и да е, мислено си обещах, че ще отида на лекар и ще кажа на Марк всичко веднага щом диамантите изчезнат от къщата и ние сме в безопасност.

В подготовка за интервюто на Еди на следващия ден днес в седем и четирийсет и пет сутринта ми се обаждат от затвора „Пентънвил“. Тази седмица ставам рано всеки ден.

Тъй като „Пентънвил“ е мъжки затвор, ми обясняват, че има няколко особености, с които следва да се съобразявам. Осведомяват ме например, че трябва да съм с панталон. Най-добре да не анализираме това изискване.

След много слушане, кимане и подписване на документи стигам до последната заключена врата и отново излизам на ледения вятър на Роман Роуд. Загръщам се плътно с палтото, увивам стегнато шала и се опитвам да си спомня къде трябва да отида сега, когато чувам зад себе си глас:

— Извинете? Ехо?

Завъртам се обратно към портата и виждам дружелюбен мъж с костюм, който тича към мен.

— Извинете, само секунда… извинете, че ви бавя — задъхано казва той с поруменели бузи от студа и протяга ръка. — Патрик.

Ръкувам се с него. За пръв път го виждам.

— Ерин Робъртс — представям се.

Патрик ми се усмихва лъчезарно, ръкостискането му е крепко, ръката ми е топла в студената му длан.

— Да, да. Госпожа Робъртс, разбира се — казва задъхано и махва с ръка назад към сградата на затвора.

— Забравих ли нещо? — питам.

— Извинете… да. Просто се питам какво точно търсите тук днес, госпожо Робъртс. Видях името ви в регистъра, но сигурно е станала административна грешка и по някаква причина информацията не е стигнала до мен. — Изглежда смутен.

— О, боже, извинете. Ходих при Алисън Бътлър във връзка с интервюто на Еди Бишъп утре.

Очите му се ококорват разбиращо.

— А, да! Интервюто. Вие сте репортерка, така ли? — Поглежда ме подозрително.

Страхотно! Последното, от което се нуждая сега, е да не ми позволят да снимам. Предупреждаваха ме, че „Пентънвил“ са голяма досада, но досега всичко вървеше по мед и масло.

— Не, снимам документален филм. Документален филм за затворници. Получихме разрешение в края на миналата година. Искате ли да ви изпратя информацията по имейл, Патрик? Алисън е подготвила всичко, сигурна съм.

Тонът ми издава, че ми е трудно да повярвам. Така де, не искам да го ядосвам, но би трябвало да са направили всичко необходимо. Това е затвор, за бога, би трябвало да са наясно кой влиза и излиза. Сериозно. Спомням си за Холи и вече не ми се струва толкова невероятно, че е успяла да избяга.

Патрик долавя какво се крие в тона ми, но не се засяга. Напротив, държи се извинително:

— А, разбирам. Да, точно така. Службата ми има известни затруднения с регистъра на посетителите, но това е между другото. Извинете, госпожо Робъртс. Ще се постарая всички да сме готови следващата седмица. За какво ставаше дума? — примижава той на студената септемврийска светлина.

— Утре е, не следващата седмица. Събота, на двайсет и четвърти. За Еди Бишъп — изричам ясно и бавно.

Патрик се усмихва и кима.

— Идеално. Е, ще се видим тогава. Извинете за объркването, Ерин. — Ръкува се с мен отново и се запътва обратно към затвора.

Обръщам се и се отдалечавам. Да му изпратя ли имейл за потвърждение, когато се прибера? За всеки случай. Така ще се подсигуря. Ще имам писмено доказателство. А после си давам сметка, че не знам фамилното му име. Обръщам се да го настигна, но вече го няма, влязъл е обратно в „Пентънвил“. Да му се не види.

Патрик кой? Припомням си разговора. Не е споменавал фамилията си, нали?

После ме пронизва съмнение. Спомням си студената му длан. Неговата студена длан в моята топла. Не идваше от затвора. Ако излизаше отвътре, ръката му щеше да е топла като моята. Но защо ще се преструва, че излиза от затвора? И тогава ме връхлита. Знае името ми, знае с какво са занимавам и къде ще бъда утре. Кой е той, по дяволите?

Връщам се на входа на затвора и звъня.

— Да? — чува се глас по интеркома.

— Здравейте. Върна ли се Патрик?

— Кой?

— Патрик.

— Патрик кой?

— Ами не знам фамилията му… — заеквам. Най-добре да бъда искрена.

— Такааа. Извинете, но коя сте вие?

— Ерин Робъртс. Току-що си тръгнах, помните ли? — Опитвам се да не изглеждам прекалено отчаяна, но не ми убягва, че вече звуча налудничаво.

— А, да, току-що излязохте. Извинете. Какъв е проблемът?

Надзирателят вече звучи по-ведро. Помни ме, а преди минутка не изглеждах никак луда.

— Не, не, няма проблем. Просто… Да е идвал някой след това?

Кратко мълчание. Сигурно човекът все пак се чуди дали не съм откачила. Или пък подозира, че лъжа?

— Не, госпожо, само вие. Да помоля ли някой да излезе да ви помогне? — пита служителят колебливо.

Вече станах и „госпожо“. Преценява ме. Трябва да си ходя, преди нещата да се задълбочат.

— Не, не, добре съм. Благодаря. — И си тръгвам.

Патрик не работи в затвора. А щом не работи в затвора, за кого работи, по дяволите? Искаше да научи името ми и причината да съм тук. В съзнанието ми се избистря студена и зловеща мисъл: да не би Патрик да си иска сака обратно?

Когато се прибирам у дома, усещам, че нещо не е наред. Къщата е празна, а когато влизам в кухнята, през открехнатата задна врата духа леден вятър. Отворена е. Марк никога не оставя задната врата отворена. Някой друг го е направил. Някой друг е идвал тук. И сигурно още е тук.

За секунда се сковавам невярващо, не ми се иска да приема значението на случилото се. Усещам как нещо се размърдва в ъгъла на стаята зад мен. Завъртам се рязко, но разбира се, там няма никого, само хладилникът бръмчи в празната и притихнала къща.

Обхождам стаите една по една. Бутам отворените врати, нахлувам вътре с бухалката за крикет на Марк, доколкото изобщо може да ми е от полза. Адреналинът ми е до небето. Стая след стая търся доказателство, че е влизал някой. Оглеждам се дали не липсва нещо, дали нещо е преместено, но нищо не се набива на очи.

Накрая, след като съм се уверила, че цялата къща е празна, отивам на площадката и дръпвам стълбата за тавана. Трябва да надникна под изолацията. Докато се качвам, в главата ми отново и отново се върти едно изречение: Нека да са там. Нека да са там. Докато наближавам разхлабения край на изолацията, където са скрити диамантите, изречението се променя неусетно: Нека да ги няма. Нека да ги няма. Защото, ако диамантите не са тук, онзи, който е влязъл през задната врата, няма да има причина да се върне. Освен ако не си иска и парите обратно.

Под сухата изолация всичко си е като преди. Диамантите блестят в кожената си торбичка, телефонът и флашката са на сигурно място в кутията. Не са ни ограбили. Който е влязъл, просто ни е проверявал, не е крал.

Семето на съмнението обаче вече е покълнало в съзнанието ми. Дали не пропускам нещо? Отново претърсвам цялата къща, всяка стая. Този път се вглеждам по-внимателно, търся всякакви признаци за намеса, нещо, което да ми подскаже кой е влизал у дома. И тогава забелязвам.

В спалнята ни върху полицата над старинната ни камина, до билетите за концерт и часовника, има празно място. Правоъгълна следа в прахта. Снимката ни. Няма я. Снимката, направена в деня на годежа ни, усмихнатите ни лица срещу обектива. Ето какво са взели.

В дневната долу, червената лампичка на телефонния секретар мига. Пет съобщения. Прослушвам ги мълчаливо. Най-скорошното е от Алекса. Добра новина — ще прави осеменяване. Има записан час за следващата седмица.

Телефонният секретар преминава към следващото съобщение. Отначало ми се струва, че някой набира номера по случайност. Чувам звуци от непознато място. Приглушени шумове, откъслечни и едва доловими разговори. Тихата глъчка на голямо и оживено място. Може би гара? Летище. Телефонът се движи. Дали аз самата не съм набрала неволно от джоба си на гара „Уотърлу“? Обаждането е направено в сряда, докато сме пътували към Фолкстън. Наострям уши да чуя нашите гласове. Призраци от миналото. Не ги чувам обаче. Прослушвам цялото съобщение. Две минути и половина приглушен живот на някое място. Накрая съобщението секва. Вторачвам се в телефонния секретар. Не е необичайно човек да набере, без да иска, нали? Постоянно се случва. Само че такива позвънявания винаги са зловещи — като дупка във времето. Или пък не, може би сама се плаша.

Следващото съобщение започва и работата става съвсем откачена. Същото е. Е, почти.

Знам, вероятно всичко ви се струва съвсем нормално. Който и да е набрал първия път, е продължил да натиска същото копче. Второто съобщение обаче е от следващия ден. Точно по същото време — 11:03 ч.

Бях в клиниката с Алекса и екипа. Телефонът ми беше изключен, затова със сигурност не съм набрала аз. Това обаждане е различно, някъде от открито. Парк може би. Долавям лек ветрец. Детски провиквания на площадка. Човекът с телефона крачи. Минута по-късно чувам тракането на подземен влак. Или просто на влак, единствено собственото ми подсъзнание подсказва, че обаждането е от Лондон, нищо друго. Човекът стига до улица. Чува се как минават коли. И линията отново прекъсва. Защо някой ще звъни по едно и също време два последователни дни, без да казва нищо? Защо наистина? Е, може да е неволно набиране, ама не е. Някой е проверявал дали сме у дома.

Започва следващото съобщение. Оставено е в 8:42 днес сутринта, докато бях на среща с Алисън Бътлър, директорката на затвора „Пентънвил“. По-тихо е. Направено е някъде вътре. Кафене може би. Като че ли чувам потракването на чаши върху чинийки и приглушени разговори. Някой закусва. Напрягам се да чуя още нещо, да уловя някакъв контекст. Глас, но не на човека, който се обажда — някой говори на него. Чува се съвсем тихо, можеше и да го пропусна, ако не бях наострила уши така.

Още ли чакаш? Да се върна след малко?

Човекът, който се обажда, промърморва нещо в знак на съгласие и после отново се чува само фонов шум. Узнавам, че който се обадил днес сутринта, е имал среща с някого. Към 8:45. От заведение някъде в Лондон, ако съдя по акцента на сервитьора.

Последното съобщение обаче, оставено в 9:45, ме плаши най-много.

Отново е някъде вътре. Чува се тихо електрическо бръмчене. Промишлен фризер, хладилен склад, нещо такова. Отново тихи разговори. Неравномерно електрическо пиукане. Движение на хора. И после изведнъж звук, който ми е познат. Много добре. Откроява се сред всички останали шумове: автоматичното двойно пиукане на нашата будка за вестници при отварянето на вратата. На съседния ъгъл. Тръпка пробягва по гръбнака ми, налага се да седна.

Прибрала съм се петнайсетина минути след като е записано съобщението. Човекът, който го е оставил, е бил тук. Чудя се дали да не звънна на Марк. Да повикам полицията може би? Но какво да им кажа, за бога? Всичко? Налага се. Не, не мога да го направя.

Сигурна съм, че Марк дори не подозира за съществуването на тези съобщения. Той никога не проверява домашния телефонен секретар, не дава на никого този номер. На практика това е моят служебен телефон.

Замислям се за студената длан на Патрик. Непознат номер. Възможно ли е Патрик да е дошъл тук след срещата с мен? Или е бил тук, преди да дойде в „Пентънвил“? Така ли е разбрал как изглеждам? Но защо ще идва тук след срещата ни? Може би Патрик е трябвало само да ме задържи, докато другите са били в къщата и са свършили каквото трябва. Седя на гаснещата светлина на следобеда и отново прослушвам съобщенията. Опитвам се да уловя нещо, което съм пропуснала.

Мъча се да си припомня лицето на Патрик. Косата му, дрехите му. Боже. Странно е колко малко неща забелязваме, нали? Не мога да се хвана за нищо. Мъж на средна възраст, с костюм и крепко ръкостискане. Гласът му е британски с намек за още нещо. Френски? Някакъв друг европейски език? Иде ми да ревна. Такава глупачка съм. Защо не го разгледах внимателно? Защото положението ме разсея — целта ми беше да улесня максимално разговора, затова не го огледах внимателно.

Какво искаше? Да се изфука? Да ме уплаши? Или да научи какво ме свързва със затвора? Дали посещавам някой затворник? Възможно ли бе да е свързано с Еди? Може би. Току-виж, няма никаква връзка със сака. Или пък е свързано с Холи и отдела по антитероризъм?

Когато се прибере Марк, ще му разкажа всичко.