Невидимият пазител

29

Измина пътя до Памплона в мълчание, обзета от вътрешно безпокойство, налегнало я още в мига, когато видя трупа на Йоана. В това престъпление имаше толкова противоречиви елементи, че й беше трудно дори да започне да оформя някакъв предварителен профил, макар да бе умувала над него през целия път. Цветята, парфюмът, букетът в скута й, почти свенливият начин, по който бе прикрита голотата на трупа… Всичко контрастираше с очевидната бруталност на ударите, нанесени по лицето, с дивашкия начин, по който дрехите бяха разкъсани на парчета, с вероятното изнасилване и с проявената жестокост — убиецът бе изгубил контрол, стигайки дотам, че да удуши жертвата със собствените си ръце. А да не забравяме и трофея. Много серийни убийци отнасяха със себе си по нещо, което бе принадлежало на техните жертви, за да може да пресъздават повторно и насаме момента на смъртта им, поне докато фантазията им стане недостатъчна, за да задоволява потребността им, и не потърсят следваща жертва. Но не беше обичайно да си тръгват с части от тялото, предвид трудността да ги запазят непокътнати и да са им подръка, когато пожелаят. Обикновено вземаха косми или зъби, но не и части, които щяха бързо да се разложат. Отрязването на ръка до лакътя не се връзваше с профила на сексуалния насилник, не по-малко странно бе и почти грижовното отношение, което бе проявявал към трупа в продължение на дни.

Пристигнаха в Памплона по обяд. В контраст със студа навън, дъхът на пътниците бе полепнал по автомобилните стъкла, превръщайки ги в очевидно доказателство за нетърпимата горещина в колата, отесняла заради присъствието на старши лейтенант Падуа, който бе настоял да пътува с тях, макар да не обели и дума през целия път. Когато най-накрая спряха пред Института по съдебна медицина и слязоха, една напълно скрита под чадър жена излезе от малката групичка, чакаща на входа, пристъпи няколко крачки напред и застана до стълбите.

Амая разбра коя е веднага щом я зърна — не за първи път роднини на жертвата я чакаха на входа на моргата. По никакъв повод не можеше да им се разреши да присъстват на аутопсията. Нямаха работа там, дори широко разпространеното вярване, че роднините трябва да дадат съгласие за нея, беше грешно. Аутопсиите се правеха в рамките на съдебна процедура, по нареждане на съдия-следователя, а в случаите, в които се налагаше разпознаване на трупа, то ставаше чрез видео екрани, без семейството да влиза в залата за аутопсии… Въпреки това роднините се скупчваха пред входа на института като по команда и сякаш чакаха всеки момент да излезе някоя медицинска сестра, за да им съобщи, че всичко е минало добре и че любимото им същество ще се възстанови след няколко дни.

Когато се доближи до жената, решена да избягва да я гледа в очите, забеляза пребледнялото й лице и умоляващия начин, по който протягаше ръка към нея, докато с другата държеше мъничко момиченце, на едва три-четири години, което почти влачеше след себе си. Амая ускори крачка.

— Госпожо… госпожо, моля ви — каза жената, успявайки да докосне със загрубяла и студена длан ръката на Амая.

После, сякаш осъзнала, че е отишла твърде далеч в дързостта си, отстъпи крачка назад и отново стисна ръката на момиченцето.

Амая спря внезапно, възпирайки с поглед Йонан, който се опитваше да застане между тях.

— Госпожо, моля ви — проплака жената.

Амая я подкани с поглед да говори.

— Аз съм майката на Йоана — представи се кратко тя, сякаш осъзнаваше, че носи тъжно звание, което не се нуждае от обяснения.

— Знам коя сте и много съжалявам за случилото се с дъщеря ви.

— Вие сте полицайката, която разследва престъпленията на басахауна, нали?

— Да, така е.

— Но дъщеря ми не е убита от него, нали?

— Страхувам се, че не мога да ви отговоря, още е рано да бъдем сигурни. Намираме се в начален етап на разследването. Първо трябва да установим какво е станало.

Жената отново пристъпи напред.

— Но вие трябва да знаете, вие знаете, че той не е убиецът на моята Йоана.

— Защо смятате така?

Жената прехапа долната си устна и се огледа наоколо, сякаш за да открие отговора в едрите капки дъжд.

— Тя… насилена ли е?

Амая впери очи в момиченцето, което изглеждаше заето да разглежда паркираните успоредно патрулни коли.

— Вече ви казах, че е твърде рано да знаем, не можем да сме сигурни, докато не се направи…

Споменаването на аутопсията изведнъж й се стори твърде жестоко.

Жената застана толкова близо до нея, че Амая можа да усети горчивия й дъх и аромата на лавандула, който се разнасяше от влажните й дрехи. Хвана ръката й и я стисна с жест, издаващ едновременно признателност и отчаяние.

— Госпожо, кажете ми поне от колко дни е мъртва.

Амая сложи ръка върху ръката на жената.

— Ще говоря с вас, когато свърши… Когато свърши прегледът, обещавам.

Освободи се от ръката, която стискаше нейната като ледени клещи, и се запъти към входа.

— Мъртва е от седмица, нали? — попита жената с треперещ от усилието глас. — От деня, в който изчезна.

Амая се обърна към нея.

— Мъртва е от седем дни. Знам го — повтори жената.

Гласът й съвсем прегракна и тя започна да ридае пресипнало.

Амая се върна на предишното си място и се огледа наоколо, преценявайки ефекта от думите на майката на Йоана върху нейните спътници.

— Откъде знаете? — прошепна й тя.

— Защото в деня, когато момичето ми умря, усетих, че нещо вътре в мен се скъса — отвърна жената, слагайки ръка на гърдите си.

Инспекторката забеляза, че малкото момиченце се беше вкопчило силно в краката на майка си и плачеше беззвучно.

— Госпожо, вървете си вкъщи, отведете детето, обещавам ви, че ще дойда да говоря с вас, когато мога да ви кажа нещо.

Жената погледна детето, което плачеше, с израз на безкрайна любов, сякаш внезапно си бе дала сметка за присъствието му и съществуването му й се бе сторило невероятно.

— Не — отвърна тя твърдо. — Ще чакам тук, докато свършите. Ще чакам, докато мога да взема детето си.

Амая бутна тежката врата, но все пак успя да чуе молбата на майката.

— Пазете дъщеря ми вътре.

Изпълнявайки обещаното на Сан Мартин, Йонан бе влязъл в залата за аутопсии. Амая знаеше, че не му е за първи път, но че по правило избягва този момент, който очевидно му беше неприятен. Стоеше мълчаливо, облегнат на стоманения плот, без лицето му да издава никаква емоция, може би защото знаеше, че другите го наблюдават, че понякога се шегуват с факта, че бидейки доктор — макар и доктор по антропология и археология, — има проблеми с аутопсиите. Въпреки това не й убягна фактът, че ръцете му са зад гърба, сякаш демонстрираше намерението си да не се докосва до нищо, нито физически, нито емоционално. Преди да влезе, бе отишла при него, за да му съобщи, че може да откаже поканата на Сан Мартин под някакъв претекст, че тя може да го прати да разговаря с майката на Йоана или да проучи уликите в управлението. Но той бе решил да остане.

— Трябва да вляза, шефке, това престъпление тотално ме обърква. Нещата, които знам, не са достатъчни дори за да направя бегъл профил.

— Няма да е приятно.

— Никога не е.

Обикновено когато пристигаше на аутопсиите, асистентите вече бяха съблекли, а в много случаи и измили трупа, и взели проби от косата и ноктите. Амая бе помолила Сан Мартин да я изчака, преди да махне дрехите, защото предчувстваше, че начинът, по който са разкъсани, ще добави нова информация.

Приближи се към масата, докато завързваше мантата за еднократна употреба зад гърба си.

— И така, дами и господа — каза Сан Мартин. — Започваме.

Асистентите започнаха с вземането на проби от влакна, прах и семена, полепнали по дрехите; след това отстраниха найлоновия плик, с който бяха увили ръката на момичето — два от ноктите й бяха счупени и почти изтръгнати от плътта, под тях се виждаха следи от кръв и кожа.

— Какво ни казва това тяло? Каква история ни разказва? — попита Амая.

— Има общи черти с другите престъпления. Макар да има и много разлики — каза Ириарте.

— Например?

— Възрастта на момичето, начинът, по който дрехите са разкъсани на две, кордата около врата… И може би отчасти последващият мизансцен — поясни Йонан.

— В какъв смисъл?

— Знам, че на пръв поглед начинът, по който е разположено тялото, е различен, но има някакъв намек за непорочност в подредбата на цветята. Може би фантазията му е еволюирала или пък е искал да отличи тази жертва по специален начин.

— Между другото, знаем ли какви са цветята? Едва февруари е и се съмнявам, че има много цветя в района.

— Да. Публикувах снимка на цветето в един градинарски форум и оттам ми отговориха веднага. Малките жълти цветчета са невени, крайпътно цвете, а белите са японска камелия — разновидност, която се отглежда изключително в градина. Според специалистите е малко вероятно да е диворастяща, но пък и двете са сезонни растения, с ранен цъфтеж. Докато се ровех из интернет, видях, че в някои култури в древността са се използвали като символ на чистотата — обясни авторитетно Йонан.

Амая помълча няколко секунди, обмисляйки идеята.

— Не знам, звучи ми неубедително — каза Ириарте.

— Ами разлики?

— С изключение на възрастта, момичето не съвпада с профила на жертвите. Начинът й на обличане е почти детски — дънки и ватиран блузон, и макар дрехите й да са разкъсани на две, това, изглежда, е било направено впоследствие. Впрочем дрехите са разкъсани по доста непохватен начин, от някои са останали само парцали. Запазила е обувките си, в този случай кецове. Трупът изглежда сериозно обезобразен, но срамното окосмяване не е отрязано. Ръцете… Ръката, която е останала, е изкривена и свидетелства за борба, заради ноктите, които са полуизтръгнати, и заради белезите по дланите — стискала е толкова силно юмруци, че ноктите й са се забили в тях — каза Ириарте, сочейки раните. — И разбира се, да не забравяме ампутацията.

— Какво ще кажете за мястото, където е намерена?

— Напълно различно. Вместо на реката, на открито сред природата, което предполага чистота, я открихме на закрито, мръсно и изоставено място.

— Кой може да знае за съществуването на тази хижа? — каза Амая, обръщайки се към Падуа.

— Почти всеки местен, който ходи в планината. Използвали са я ловци, туристи и компании, излезли на пикник, докато миналата зима покривът не пропаднал. При всички случаи по остатъците от боклуци личи, че до неотдавна е била ползвана.

— Причина за смъртта, докторе?

— Както вече казах при първото си становище, била е удушена с голи ръце. Кордата е поставена след това, когато синините вече са се образували. А и в този случай е от различен вид и е била завързана.

— Може ли да се е върнал по-късно, за да постави кордата? Например когато са се публикували първите данни за престъпленията на басахауна… — предложи Амая.

— Да, първото ми впечатление е, че имаме имитатор.

— Или по-скоро опортюнист. Имитаторът убива, наподобявайки почерка на друг убиец. Опортюнистът не отдава почит на първия убиец, а се опитва да замаскира собственото си престъпление, за да го припише на друг.

Докторът отново се наведе над тялото с форцепс в ръка и взе проба от вътрешността на вагината.

— Има семенна течност — каза той, подавайки напоения тампон на асистента, който се зае да го изолира и надпише. — Вътрешните стени на вагината са охлузени, има и лек кръвоизлив, който е прекъснал след настъпването на смъртта, вероятно по време на изнасилването, поради което кръвта не е успяла да изтече навън. Или пък вече е била мъртва, когато това се е случило.

Амая се доближи още малко до тялото.

— Какво ще ми кажете за ампутацията?

— Направена е след смъртта, безкръвно, с изключително остър предмет.

— Да, виждам как е отрязана костта. Въпреки това плътта изглежда малко разкъсана в горната част.

— Да, забелязах, склонен съм да мисля, че е от ухапване от някакво животно. Ще направим отливка и тогава ще мога да кажа.

— Ами кордата, докторе?

— С просто око се вижда, че е различна от другите, по-дебела и с найлоново покритие. Въже за простиране. Вие ще прецените, но не изглежда много вероятно на този етап да е решил да сменя вида корда.

Асистентите отстраниха остатъците от дрехи и трупът остана изложен на студената светлина над хирургическата маса. Кръвонасяданията очертаваха пурпурна карта по гърба и раменете, по бедрата и прасците, където кръвта се бе стекла след спирането на сърцето. Отокът бе деформирал чертите на това тяло, по което едва личаха белезите на пубертета. След измиването на пръстта, полепнала по лицето, се разкриха следи от побой и подутина от удар с юмрук, който бе разклатил един от зъбите на момичето. Сан Мартин го извади с малки клещи, приканвайки Йонан да застане по-близо. Въпреки че бе измит, трупът още лъхаше на парфюм, а това, в комбинация с миризмата на разлагаща се плът, бе наистина отблъскващо. Йонан бе силно пребледнял и разстроен, не откъсваше поглед от лицето на момичето, но се държеше. Дишаше равномерно и от време на време прекъсваше напрегнатата тишина с технически въпроси.

Амая се замисли за големия интерес, който будеха криминалните сериали сред телевизионните зрители. В тях най-шокиращото бе, че случаят, а понякога и цели два случая, се решаваше за една нощна смяна с помощта на аутопсии, очни ставки, разпити и дори ДНК тестове, които при максимална бързина отнемаха поне петнайсет дни, а когато не беше толкова спешно, към месец и половина. Още повече че в Навара нямаше съдебна лаборатория, способна да извърши ДНК анализ; пробите трябваше да се изпращат в Сарагоса, без да се брои огромната цена на някои тестове, което ги правеше на практика неприложими. Но най-много я забавляваше начинът, по който следователите от филмите се навеждаха над труповете, разменяйки си записки и експертизи над тялото, което в най-добрия случай отделяше газове и нетърпима миризма.

Беше чела, че някои следователи и полицаи смятат за вредна представата, която съдебните заседатели имаха за съдебномедицинските техники, много често придобита от точно тези вездесъщи сериали, които ги караха да искат безразборно тестове, експертизи и сравнителни анализи. Макар че имаше и специалисти, които можеха да изложат знанията си, без работата им да звучи на китайски за съдебните заседатели. Така бе със съдебните ентомолози. Допреди десет години ентомолозите и техните изследвания изглеждаха напълно непонятни, докато сега почти всеки знаеше, че установявайки възрастта на ларвите и трупната фауна, можеха да се определят с голяма точност времето и мястото на смъртта.

Амая се доближи до контейнера, в който бяха сложени остатъците от дрехи.

— Падуа, тук имаме останки от сини дънки, бледорозов ватиран блузон „Найк“, сребристи кецове и бели чорапи. Какви дрехи е носела в момента на изчезването си според жалбата?

— Дънки и розов блузон — промълви Падуа.

— Докторе, допускате ли, че може да е починала в деня на своето изчезване?

— Много е възможно.

— Разрешавате ли да ползвам кабинета ви, докторе?

— Разбира се.

Амая развърза мантата си, хвърли последен поглед към трупа и се запъти към умивалниците с думите:

— Йонан, излез навън и покани майката на Йоана да влезе.

Въпреки че много пъти бе ходила в Наварския институт по съдебна медицина, никога не бе влизала в кабинета на Сан Мартин, понеже той нямаше нищо против да разписва докладите и в малката претъпкана стаичка на асистентите. Амая предполагаше, че ще открие помещение, не по-малко ексцентрично от своя притежател, но луксът, с който бе обзаведена стаята, я изненада. Този кабинет определено заемаше повече пространство, отколкото логично му прилягаше. Мебелите с практичен дизайн от типа, който би могъл да се очаква в кабинета на по-високопоставен учен, бяха със семпли и модерни линии, контрастиращи с колекцията от бронзови скулптури, разположени извънредно грижливо и изкусно осветени. Върху широката заседателна маса стоеше фигура на скърбяща Богородица с размери седемдесет на седемдесет сантиметра, която изглеждаше необичайно тежка. Амая се запита дали я местеха оттам, когато масата трябваше да се използва по предназначение.

В другия край на масата малката сестричка на Йоана едва се виждаше под купчината бели листове и чашата с химикалки, които Йонан бе струпал пред нея. Майката съзерцаваше в захлас мъртвото тяло на Исус в ръцете на Мария. Лицето й излъчваше характерната за молитва трескавост, очевидна и от потреперващите й устни.

Йонан се приближи до Амая.

— Моли се — обясни той. — Попита ме дали според мен скулптурата е осветена.

— Как се казва?

— Инес, Инес Лоренсо. Момичето се казва Хисела.

Амая почака още минута, решена да не прекъсва молитвата, но жената забеляза присъствието й и тръгна към нея. Амая я покани да седне на единия стол, а тя се настани на другия. Йонан остана прав до вратата, а инспектор Ириарте му отстъпи водещата роля, избирайки стол на заседателната маса, който обърна с гръб, за да гледа Амая и да наблюдава жената отзад.

— Инес, аз съм инспектор Саласар, до нас са младши инспектор Ечайде, инспектор Ириарте и старши лейтенант Падуа от жандармерията. Мисля, че вече се познавате.

Падуа хвана креслото зад масата и го придърпа встрани. Амая мислено благодари, че бе решил да не сяда при тях.

— Инес — започна Амая. — Както знаете, днес патрул на жандармерията е открил тялото на дъщеря ви.

Жената я гледаше втренчено, изопната и сериозна, почти притаила дъх.

— При аутопсията се установи, че е мъртва от няколко дни. Носела е същите дрехи, описани в жалбата, която сте подали в участъка на жандармерията в деня на нейното изчезване.

— Знаех си — отрони тя, гледайки Падуа с по-малко укор, отколкото можеше да се очаква.

Амая се уплаши, че може да заплаче. Вместо това жената отново обърна поглед към нея и попита:

— Изнасилена ли е?

— По всичко личи, че е претърпяла сексуално насилие.

Инес стисна устни, в опит да се овладее.

— Бил е той — отсече тя.

— Кой мислите, че е бил? — поинтересува се Амая.

Инес се обърна да погледне детето, което бе застанало на колене на стола и си рисуваше, полуизлегнато на масата и частично скрито зад скулптурата. Майката погледна Амая.

— Не мисля, а знам. Мъжът ми. Мъжът ми е убил дъщеря ми.

— Защо смятате така? Той ли ви каза?

— Не, няма нужда да ми казва, аз сама знам. Знаех го през цялото време, но не исках да повярвам. Когато се роди Йоана, овдовях, пристигнах в Испания само с дрехите на гърба си и го срещнах тук. Оженихме се и той отгледа момичето ми като свое… Но от известно време всичко се промени. Йоана го избягваше, а аз мислех, че е от пубертета, разбирате ли? Йоана много се разхубави, сама я видяхте, и баща й започна да ми говори, че трябвало да я контролира повече, защото на тази възраст ставали лекомислени и нали се сещате, започвали да се занимават с момчета, и аз… Йоана винаги е била много добричка, никога не ми е създавала проблеми за нищо, вървеше й в училище, учителите бяха доволни, винаги са ми го казвали, може да ги питате, ако искате.

— Няма нужда — каза Амая.

— Тя не беше от онези избухливи тийнейджърки. Помагаше вкъщи, грижеше се за сестра си, но той я държеше все по-изкъсо за вечерния час, за излизанията. Тя се оплакваше, а аз… Аз му позволявах, защото мислех, че просто се тревожи за нея. Макар понякога да осъзнавах, че прекалява с желанието си да я контролира, и често му го казвах, но той, той ми отговаряше: „Ако я оставиш без надзор, ще тръгне с момчета и ще ти дойде бременна“. Беше ме страх. Но друг път виждах как я гледа и това не ми харесваше, госпожо, не ми харесваше. Но нищо не казвах, освен веднъж. Йоана беше с къса пола, наведе се за нещо към сестра си и тогава видях как я гледаше. Отвратих се, направих му забележка и знаете ли какво ми отговори? Каза ми: „Така гледат мъжете дъщеря ти, когато тя ги провокира“. Явно вече не беше негова дъщеря — преди да, а сега казваше „дъщеря ти“. А аз само я пратих да се преоблече.

Амая погледна Падуа, преди да попита:

— Разбирам… Мъжът ви се е тревожил много за Йоана, може би дори е прекалявал, но защо мислите, че има нещо общо със смъртта й?

— Не сте го виждали. Беше вманиачен, стигна дотам, че инсталира джипиес на телефона й, за да знае къде се намира във всеки момент. И когато изчезна, му казах: „Потърси я с джипиеса“, а той ми отговори: „Вече не ползвам тази услуга. Прекратих договора, безсмислено е, дъщеря ти е избягала, защото е пропаднала. Ти я насърчи и тя вече няма да се върне, тя не иска да я намериш и това е най-доброто за всички“. Така ми каза.

Амая отвори папката, която й подаваше лейтенант Падуа, очевидно решил да запази мълчание.

— Да видим. Йоана е изчезнала в събота, а вие сте подали сигнал на следващия ден, неделя. Въпреки това сте се обадили в участъка, за да съобщите, че Йоана се е прибрала вкъщи в сряда, докато сте били на работа, за да си вземе личната карта, дрехи и малко пари и за да каже, че заминава с някакво момче. Така ли е?

— Да, обадих се, защото той ми каза да го направя. Прибрах се вкъщи и той ми каза, че е идвала, а после си е тръгнала и си е взела нещата. Как да не му повярвам? Йоана вече два пъти е бягала за няколко дни у една нейна приятелка, когато той й се караше. Но аз знаех, че ще си дойде, и му казвах: „Ще се върне“. Знаете ли защо? Защото никога не вземаше мишлето. Една играчка, която имаше от малка, още й стоеше на леглото. И аз знаех, че ако някой ден дъщеря ми си тръгне от къщи, ще вземе и Зъбльото, така го наричаше. Така че влязох в стаята, видях, че го няма, и ми прималя. И му повярвах.

— Какво се промени, за да се върнете на следващия ден в участъка и да поискате да продължат да я търсят?

— Дрехите. Не знам дали знаете какви са тийнейджърките с дрехите. Но аз я познавах много добре и когато видях онези, които липсваха, разбрах, че момичето ми не се е връщало. Беше си оставила любимите дънки, от някои комбинации липсваше само половината. Не знам дали ме разбирате, тя имаше специална блуза за всяка пола или панталон, а беше взела само част от тях, летни дрехи, които не може да се носят сега, една жилетка, която й беше умаляла… Дори най-новите й дрехи бяха там, а само преди седмица толкова бе настоявала да й ги купя.

— Къде е съпругът ви сега?

— Когато тази сутрин дойдоха жандармеристите, за да ни кажат, че са намерили тялото, пребледня като платно и така му прилоша, че едва стоеше на краката си. Наложи се да легне, но аз мисля, че се разболя, защото знае какво е направил и разбира, че ще бъде арестуван. Ще го задържите, нали?

Амая се изправи.

— Останете тук. Ще се погрижа да ви закарат обратно вкъщи.

Жената започна да протестира, но Амая я прекъсна.

— За момента тялото на дъщеря ви ще остане тук. Но искам вие да ми помогнете, искам да се приберете вкъщи. Трябва да приключа с това, за да може Йоана и всички, които са я обичали, да намерят покой. Но за тази цел трябва да правите каквото ви моля.

Инес вдигна поглед и срещна очите й.

— Ще направя каквото кажете — каза и се разплака.

От отсрещния кабинет добре виждаха Инес, превита надве и притиснала към лицето си бяла платнена кърпичка, която бе извадила от чантата си и която вече изглеждаше подгизнала. Виждаха и малкото момиченце, което бе застанало на две крачки от майка си и я гледаше уплашено, без да смее да я докосне.

— Как се казва съпругът?

Падуа, който дотогава бе стоял безмълвен, се прокашля, за да прочисти гласа си, който въпреки това прозвуча слаб и твърде нисък.

— Хасон. Хасон Медина — каза той, буквално рухвайки в едно кресло.

— Забелязахте ли, че тя не изрече името му нито веднъж?

Падуа се замисли.

— Ще ми кажете как смятате да процедираме. Искам да разпитам Хасон Медина, вие преценете дали да го направя в жандармерията, или в полицията.

Лейтенант Падуа се надигна леко и отмести поглед към някаква точка на стената, преди да отговори.

— Най-удачно ще е да е в жандармерията, в крайна сметка ние водим случая и ние открихме тялото, а и щом не мислите, че престъплението е дело на басахауна… Още сега ще се обадя да го задържат и да го докарат в участъка. Но при всички случаи ще отразя вашето съдействие.

Падуа се изправи, успявайки да се съвземе, опипа сакото си, извади мобилен телефон, набра някакъв номер, смотолеви непохватно извинение и излезе от кабинета.

— „При всички случаи ще отразя вашето съдействие“ — изимитира го Йонан. — Ама че тъпак.

— Какво мислите? — попита Амая.

— Според мен имитатор — отвърна Ириарте. — Не ми се връзва историята за басахауна, а и фактът, че съпругът не е баща на момичето, вече е нещо, което трябва да вземем предвид. Много случаи на сексуално насилие се оказват дело на партньорите на майката. Фактът, че е престанал да говори за Йоана като за своя дъщеря, му помага да се дистанцира от нея и да я възприема като жена, а не като член на семейството. А и е странна лъжата му, че момичето си е било вкъщи в сряда.

— Може да го е направил, за да успокои майката — предположи Йонан.

— Или може да го е направил, защото я е изнасилил и убил, и е знаел, че вече няма да се върне вкъщи. Затова обсесията му е секнала внезапно и е прекратил услугата за проследяване.

Амая ги наблюдаваше замислено със свити устни, в знак на съмнение и несъгласие.

— Не знам. Почти съм сигурна, че бащата е замесен, но има детайли, които не ми се връзват. Разбира се, че не е басахаунът — убиецът в този случай е недодялан имитатор, който е чел пресата и е решил да замаскира престъплението си с информацията, която е запомнил. От една страна, има ясно изразен сексуален аспект в първоначалното насилие, в този стремеж за надмощие, който го е накарал да изгуби контрол и да я удря с настървение, да разкъса дрехите й, да я насили, да я удуши… В същото време в престъплението има изтънченост, която граничи с обожание. Очертават се два толкова противоположни профила, че бих дръзнала да кажа, че убийците са двама. Но от друга страна, са толкова различни в почерка и представянето на фантазиите си, че изглежда невъзможно да си сътрудничат в едно и също престъпление. Нещо като своеобразен мистър Хайд — жесток, озверял и кръвожаден, и доктор Джекил — методичен, прецизен и изпълнен с угризения, който не е имал задръжки да отнесе със себе си ръката на момичето, но въпреки това е искал да запази трупа, наръсвайки го с парфюм, може би за да запази усещането за живот, а може би за да удължи собствената си фантазия.

Падуа нахлу в малкия кабинет, държейки мобилния си телефон в ръка.

— Хасон Медина е избягал. Една патрулна кола току-що е отишла в дома му, за да го откара в участъка, но са намерили къщата празна. Излязъл е толкова набързо, че е забравил дори да затвори вратата. Чекмеджетата и шкафовете са разхвърляни, сякаш е взел най-необходимото, за да избяга. Липсва и колата.

— Закарайте жена му колкото се може по-бързо у тях. Да проверят дали липсват пари и дали си е взел паспорта, може да опита да напусне страната. Не я оставяйте сама, оставете някого в къщата. И издайте заповед за издирване и арест на Хасон Медина.

— Знам какво да правя — отвърна Падуа рязко.