Невидимият пазител

20

Улица „Браулио Ириарте“ преди се бе наричала „Дел Сол“[6], понеже всички фасади са обърнати на юг и слънцето топли и огрява улицата чак до вечерта. След време името било сменено в чест на един благодетел на града, който след като живял в Южна Америка и натрупал богатство, основавайки бирената империя „Корона“, се завърнал в градчето и финансирал строежа на спортно игрище, социален дом и няколко други важни обекта. Но Амая продължаваше да мисли, че „Дел Сол“ е по-подходящо име, по-първично, датиращо сякаш от времето, когато човекът бе живял в единство с природата, преди да настъпи господството на парите. Мислено благодари за топлите лъчи, които галеха лицето и раменете й въпреки февруарския студ и въпреки един друг, много по-хапещ студ, който започваше да се надига вътре в нея като недобре заровен труп. Студ, който се бе върнал с думите на Ириарте. Продължаваше да размишлява над информацията, която бе получила. В отчаян опит да намери отговор засипа с въпроси полицая, който благоразумно избягваше да изказва предположения. Накрая потъна в намусено мълчание, задоволявайки се да върви до него. Като стигнаха до къщи, видяха фиестата на Рос, която тъкмо спираше пред входа.

— Здравей, сестричке — поздрави я Рос, зарадвана, че я вижда.

— Рос, влез вътре, трябва да говоря с теб.

Усмивката на Рос се изпари.

— Не ме плаши така — отвърна тя, докато отваряше вратата и двете влизаха в дневната.

Амая я гледаше втренчено.

— Седни, Рос — каза тя, посочвайки й един стол.

Рос седна до масата, на същото място, което избираше, за да гледа на карти.

— Къде е леля? — попита Амая, внезапно осъзнала, че не беше виждала Енграси.

— Не знам. Господи, да не й се е случило нещо? Каза ми, че сигурно ще ходи на пазар с Джеймс…

— Не, леля е добре… Става дума за Фреди.

— Фреди? — повтори тя, сякаш никога преди не бе чувала това име.

— Опитал е да се самоубие, обесвайки се на парапета на стълбището у вас.

Рос остана спокойна, може би твърде спокойна.

— Мъртъв ли е? — поинтересува се тя.

— Не, за щастие, негов приятел минал през къщата в онзи момент и… Крили ли сте ключ някъде около вратата?

— Да, няколко пъти се карахме за това, не ми харесваше приятелите му да влизат вкъщи по всяко време.

— Много съжалявам, Рос — прошепна Амая.

Рос прехапа долната си устна и не отговори, загледана в една точка вдясно от Амая.

— Рос, след малко тръгвам за Памплона, казаха ми, че е в болницата. — Умишлено не спомена за предполагаемата връзка на Фреди със случая. — Остави бележка на леля, а на Джеймс ще се обадим по пътя.

Рос не помръдна от мястото си.

— Амая, аз няма да дойда.

Сестра й, която вече бе направила няколко крачки към вратата, замръзна.

— Как така? Защо? — попита истински учудена.

— Не искам да ходя, не мога. Нямам сили.

Амая я гледа в продължение на няколко секунди и после кимна.

— Добре, разбирам — излъга тя. — Ще ти се обадя, когато узная нещо повече.

— Да, по-добре ми звънни.

Когато се качи в колата, тя погледна Ириарте, който вече беше зад волана.

— Наистина нищо не разбирам — каза тя и се вторачи в него.

Той поклати глава, неспособен да й помогне.

Болницата ги посрещна с типичната си миризма на дезинфектант и ледено течение, лъхащо от коридора.

— В задната част, при стария вход на „Бърза помощ“ правят ремонт. Течението е оттам — обясни Ириарте.

— Къде е реанимацията?

— Натам — посочи мъжът, — близо до операционните. Аз ще ви заведа, бил съм няколко пъти тук.

Следвайки зелената линия, нарисувана на пода, двамата прекосиха няколко коридора, докато младши инспектор Сабалса не се показа от една малка зала, където имаше само масичка и половин дузина кресла, малко по-удобни от пластмасовите столове, разположени в редици по коридора.

— Елате, може да говорим тук, няма никой.

Сабалса отново надзърна в коридора, направи знак на дежурната сестра и най-накрая влезе.

— Сега ще извикат доктора, веднага ще дойде.

След което понечи да седне, но като видя, че Амая продължава да стои права, подканвайки го с поглед, извади своя бележник и започна да чете от записките си.

— Днес към един Алфредо срещнал свой приятел — същият, който по-късно го открил и се обадил на 112. Приятелят му твърди, че изглеждал зле, сякаш бил много болен или изпитвал силна болка.

Амая си спомни колко унил и отслабнал изглеждаше Фреди, когато го видя на гробището онази сутрин. Сабалса продължи:

— Казва, че видът му го уплашил, че го заговорил, но Фреди само смотолевил няколко нечленоразделни думи и си тръгнал. Приятелят му се разтревожил, така че следобед наминал към тях. Звъннал, но понеже никой не отворил, погледнал през прозореца и видял, че телевизорът работи. Продължил да натиска звънеца и тъй като пак никой не се появил, влязъл в къщата с ключа, който според него Фреди държал под една саксия на входа, за да могат приятелите му да го посещават винаги когато искат. Твърди, че всичките му приятели знаели за този ключ. Влязъл вътре, открил го да виси на парапета и въпреки че здравата се стреснал, грабнал един нож от кухнята, изтичал по стълбите и прерязал въжето. Според думите му Фреди още ритал. Обадил се на 112 и дошъл с него в линейката. Сега чака в една зала в общата зона, ако искате да говорите с него.

Амая въздъхна.

— Нещо друго?

— Да, човекът твърди, че Фреди от дни не бил добре. Не знае дали е от това, но твърди, че жена му… — Той погледна Амая със сериозно изражение. — Че сестра ви го е напуснала.

— Вярно е — потвърди тя.

— Ами може би това е причината. Оставил е бележка.

Сабалса им показа един плик за веществени доказателства, в който имаше зацапано листче хартия, смачкано и влажно.

— Смачкано е, понеже го е стискал в ръка, взели са му го чак в линейката. Предполагам, че е мокро от сълзи и сополи, но въпреки това ясно се чете: „Обичам те, Ан, винаги ще те обичам“.

Амая погледна Ириарте и после отново Сабалса.

— Сабалса, сестра ми се казва Рос, Росаура. Мисля, че всички знаем коя е Ан.

— О — каза той, — съжалявам… Аз…

— Доведете приятеля на Фреди — нареди му Ириарте с укорителен поглед и когато Сабалса излезе, се обърна към Амая. — Извинете го, той не е знаел. На мен ми казаха по телефона. Тази бележка разкрива връзка между Фреди и Ан и директорът на полицията иска да ни види точно по тази причина.

Сабалса се върна след няколко минути, придружаван от мъж около трийсетте, слаб, мургав и кокалест. С възшироките си дънки и черния ватиран анорак изглеждаше още по-кльощав, като изгубен в дрехите. Въпреки преживяния шок лицето му излъчваше доволен блясък, дължащ се може би на големия интерес, който будеше.

— Това е Анхел Остоласа. Инспектори Саласар и Ириарте.

Амая му подаде ръка и усети, че неговата леко трепери. Мъжът изглеждаше готов да разкаже отново цялата случка надълго и нашироко, затова леко се разочарова, когато инспекторката започна разпита на тема, която все още не бе упражнявал.

— Бихте ли се определили като близък приятел на Фреди?

— Познаваме се от деца, бяхме заедно в началното училище, след това в гимназията. После той не завърши, но винаги сме били в една и съща компания.

— Да, но дотолкова ли бяхте близки, че да си споделяте, да кажем, много лични неща?

— Ами… Не знам, предполагам, че да.

— Познавахте ли Ан Арбису?

— Всички я познаваха, Елисондо е малко градче — каза той, сякаш това обясняваше всичко. — А и Ан не можеше да мине незабелязана. Нали се сещате? — добави той, ухилвайки се на двамата мъже, вероятно търсейки мъжка подкрепа, каквато не намери.

— Фреди имаше ли някакви отношения с Ан Арбису?

Остоласа без съмнение усети, че отговорът му ще насочи разпита в друга посока.

— Не, какво говорите? Разбира се, че не — отвърна той възмутено.

— Някога коментирал ли е пред вас, че му се струва привлекателна или сексапилна?

— Но какво намеквате? Тя беше още момиче… макар и много красиво момиче. Е, може някой път да сме подхвърляли по нещо, нали знаете какви сме мъжете. — Отново потърси с поглед подкрепа от Сабалса и Ириарте, които отново го игнорираха. — Може би сме казвали, че много се е разхубавила и че е много развита за възрастта си, но дори не съм сигурен, че коментарът е бил на Фреди. По-скоро някой друг го каза веднъж и останалите се съгласихме.

— Какво? Кой го каза? — попита Амая сурово.

— Не знам, кълна се, че не знам.

— Добре, може би отново ще потърсим помощта ви. Сега може да си тръгвате.

Мъжът изглеждаше стъписан и изведнъж придоби безпомощен вид. Погледна ръцете си, сякаш не знаеше какво да прави с тях. Накрая реши да ги напъха дълбоко в джобовете си и без да каже нищо, излезе от залата.

Докторът влезе видимо недоволен, огледа всички присъстващи и досадата му сякаш се засили. След кратко представяне им докладва, обръщайки се към Сабалса и Ириарте и игнорирайки напълно Амая.

— Господин Алфредо Беларайн е претърпял тежка контузия на гръбначния мозък и частична фрактура на трахеята. Разбирате ли сериозността на това, което ви казвам? — Изгледа мъжете един след друг и добави: — С две думи, дори не знам как още е жив, разминал се е на косъм. Контузията на гръбначния мозък ни притеснява най-много. Смятаме, че с времето и след съответната рехабилитация ще се пораздвижи, но се съмнявам, че ще може отново да ходи. Разбрахте ли?

— Нараняванията съответстват ли на опит за самоубийство? — попита Ириарте.

— По мое мнение да, несъмнено се дължат на опит за самообесване. Като по учебник, бих казал.

— Има ли вероятност някой да му е „помогнал“?

— Няма следи от самозащита, нито охлузвания от влачене, не се наблюдават кръвонасядания, които да показват, че е бил бутан или принуждаван. Качил се е на стълбите, метнал е въжето и е скочил. Нараняванията съвпадат с тези при обесване, а и под следите от въжето няма никакъв знак, който да доказва, че е бил удушен преди това. Ясно ли се изразих? Сега, ако нямате други въпроси, ви предавам случая решен и отивам да работя.

Амая го изгледа втренчено, накланяйки леко глава настрани.

— Докторе, почакайте… — Тя пристъпи напред, заставайки на едва няколко сантиметра от лекаря, и бавно прочете името му на идентификационния бадж. — Доктор… Мартинес-Лареа, нали така?

Мъжът отстъпи, видимо притеснен.

— Аз съм инспектор Саласар от отдел „Убийства“ на Окръжната полиция и ръководя разследване, в което господин Беларайн играе важна роля. Разбрахте ли?

— Да, аз…

— От жизненоважно значение е да мога да го разпитам.

— Невъзможно — отвърна той колебливо, докато вдигаше ръце в ясен помирителен жест.

Амая направи още една крачка напред.

— Виждам, че макар да сте толкова умен, че свършихте нашата работа, всъщност нищо не разбирате. Този човек е главният заподозрян в серия от престъпления и аз трябва да го разпитам.

Той отстъпи още няколко крачки, докато не застана почти в коридора.

— Ако е убиец, може да сте спокойни, няма къде да избяга. Гръбнакът и трахеята му са счупени, има тръба, която влиза през устата му и стига до белия му дроб, намира се в изкуствена кома, но дори да успея да го събудя, което няма да мога, той не би могъл нито да говори, нито да пише, нито дори да си помръдне миглите. — Лекарят отново отстъпи към коридора. — Придружете ме, госпожо — промълви той, — ще ви позволя да го видите, но само за две минути, и то през стъклото.

Амая кимна и го последва.

Стаята, в която беше Фреди, приличаше на всяка друга стая по неизбежното болнично легло, но по всичко останало наподобяваше по-скоро на лаборатория, самолетна кабина или декор за научнофантастичен филм. Фреди едва се виждаше под тръбичките, кабелите и възглавниците, които придържаха главата му като каска. От устата му излизаше тръба, която се стори необичайно дебела на Амая, прикрепена за лицето му с парче бяла лепенка, на чийто фон бледността му изпъкваше още повече. Само по подутите му клепачи можеше да се различи малко виолетов цвят и перленият блясък на една сълза, търкулнала се по бузата до ухото му. В съзнанието й изплува картината от онази сутрин, когато го бе зърнала между храстите на входа на гробището. Посвети му още няколко секунди, докато се питаше дали изпитва състрадание към него. Реши, че да. Изпитваше съчувствие към този погубен живот, но цялото съчувствие на света нямаше да я спре да търси истината.

На излизане видя майката на Фреди, която щеше да заеме мястото й за няколко минути зад стъклото. Тъкмо щеше да я поздрави, когато жената я нападна.

— Какво правиш тук? Докторът ми каза, че си искала да разпитваш сина ми… Защо не ни оставите на мира? Или мислиш, че сестра ти не му е причинила достатъчно страдания? Сестра ти му разби сърцето, когато го напусна, бедничкият не можа да го понесе, загуби си разсъдъка. И ти дойде да го разпитваш? За какво ще го разпитваш?

Амая излезе в коридора и се присъедини към Сабалса и Ириарте, които я чакаха. Стъклената врата заглуши крясъците на жената.

— Какво става?

— Доктор Знам всичко… този кретен е казал на майка му, че Фреди е заподозрян в убийство.