Невидимият пазител

35

Вятърът духаше яростно в Айнса. През трите часа, които прекараха в колата, Йонан не спря да говори нито за миг, но упоритото мълчание на Амая, изглежда, го зарази към края на пътуването, когато първо замлъкна, а после реши да пусне радиото и да си тананика припева на модните хитове. Улиците на Айнса бяха пусти, топлата оранжева светлина на уличните лампи не успяваше да заличи мразовитото усещане, предизвиквано от нощния студ в средновековното градче, а поривите леден вятър образуваха скреж по стъклата на автомобила. Йонан подкара след джипа на докторите, гумите затракаха по хилядолетния калдъръм на улиците, докато накрая стигнаха до правоъгълен площад, разпрострял се до входа на сграда, която приличаше на крепост. Докторите спряха колата до стената, а Йонан паркира до тях. Студът пронизваше челото му като гвоздей, забиван от невидима ръка. Амая дръпна качулката на пухенката си, опитвайки да си покрие главата, докато вървяха след докторите към вътрешността на крепостта. С изключение на липсата на вятър, вътре не им беше много по-добре, отколкото навън. Поведоха ги по тесни коридори от сив камък, докато не стигнаха до по-широко място, където бяха струпани няколко гигантски клетки. В тях дремеха огромни птици, които Амая не успя да разпознае в тъмното.

— Това е зоната за възстановяване на пострадалите птици — от куршуми, прегазване, случайни удари в кабели с високо напрежение, ветрогенератори…

Отново навлязоха в тесен коридор и изкачиха десетина стъпала, преди докторката да се спре пред наглед обикновена бяла врата, която обаче се охраняваше от няколко секретни ключалки. Лабораторията се състоеше от три светли, подредени и много просторни зали, изключително модерно оборудвани. Амая си помисли, че ако бе отишла до там с вързани очи, никога нямаше да направи връзка между онова, което виждаше, и мястото, където се намираше. Кой би помислил, че апаратура с подобни параметри би могло да е инсталирана в сърцето на средновековна крепост.

Учените закачиха палтата си в гардеробчета и докторката облече странна, вталена лабораторна престилка, която се разкрояваше в широка плисирана пола и се закопчаваше отстрани.

— Майка ми беше зъболекарка в Русия — обясни тя. — Тези престилки и здравите ми зъби са единственото, което ми остави, когато почина.

Поеха към дъното на лабораторията, където върху маса от неръждаема стомана бяха подредени различни уреди. Амая позна PCR апарата, защото и друг път бе виждала такъв. Подобен на малък касов апарат без копчета или на уред за кисело мляко от бъдещето, този куп евтина пластмаса всъщност бе побрал гения на един от най-усъвършенстваните уреди за изследвания. В един съд отстрани бяха подредени епруветките Eppendorf, наподобяващи малки кухи пластмасови куршуми — в тях се поставяше генетичният материал, който трябваше да бъде анализиран.

— Това е PCR апаратът, за който говорехте. Анализът отнема между три и осем часа, после се прави електрофореза в агарозен гел, за да може да се видят резултатите — това ще ни отнеме поне още два часа. А това тук — каза докторът — е апаратът за високоефективна течна хроматография, него ще използваме за дезинтеграция на видовете брашно от пробите, защото предният уред ще ни свърши работа само ако в брашното е наличен някакъв биологичен материал.

Той взе от един рафт малка пластмасова спринцовка, подобна на онези, които в миналото се бяха ползвали за инжектиране на инсулин.

— Това са спринцовките, които ще използваме за зареждане на пробите, след като предварително ги разтворим в течност. По едно инжектиране на проба и за по-малко от час ще получим резултат. Не е нужна електрофореза като при PCR апарата, но ни трябва процесор със софтуер за анализиране на „пиковете“, получени за пробата. Всеки от тях отговаря на определено вещество, така че ще може да открием въглеводороди, минерали, остатъци от водата за поливане, жито, биологични субстанции, чието естество после ще трябва да определим с друг анализ, и т. н… Затова сложната част от този процес е програмирането на софтуера с точните параметри за търсене. Колкото повече диференциални аспекти открием, толкова по-лесно ще бъде да установим произхода на всяко брашно. Целият процес ще ни отнеме около четири-пет часа.

Амая беше смаяна.

— Не знам кое ми се струва по-невероятно — това, че разполагате с подобна лаборатория, или това, че гений като вас се занимава с търсене на следи от мечки — каза тя с усмивка.

— Имаме голям късмет, че работим с доктор Такченко — заяви доктор Гонсалес. — Дълги години е работила в родината си точно това, но преди две години ни изпрати своята автобиография и реши да се присъедини към нас. Чувстваме се големи късметлии.

Докторката се усмихна.

— Какво ще кажете да направите малко кафе за нашите гости, докторе?

— Разбира се — отвърна мъжът през смях. — Докторката не понася комплименти. Ще се забавя малко, трябва да отида до другия край на сградата — извини се той.

— Йонан, придружи го, ако обичаш, достатъчно е един от нас да стои тук.

— Доктор Гонсалес е много любезен — каза Амая, когато мъжете излязоха.

— Така е — потвърди Такченко със силния си акцент. — Истинско съкровище.

Амая повдигна вежда.

— Харесвате ли го?

— О, силно се надявам. Това е съпругът ми. По-добре да го харесвам, нали?

— Но… Наричате го „докторе“, а той вас…

— Да, той мене „докторке“. — Тя сви рамене с усмивка. — Какво да ви кажа, сериозна съм в работата си, а на него му е забавно.

— Боже мой, дори не подозирах, би трябвало да съм по-наблюдателна.

В продължение на поне час докторката работи на компютъра, задавайки параметрите за анализ. После с огромно внимание се зае да разтваря пробите, които Йонан бе донесъл от Елисондо, както и няколко трохи от чанчигорито, открито върху трупа на Ан. След което с веща ръка започна да инжектира една по една пробите в апарата.

— По-добре седнете, ще отнеме известно време.

Амая придърпа една табуретка на колелца и седна зад докторката.

— Вече знам от съпруга ви, че не обичате комплименти и похвали, но трябва да ви благодаря. Резултатите от този анализ може да дадат тласък на едно разследване, което е доста замряло.

— Няма нищо, моля ви, за мен е удоволствие.

— В два през нощта? — засмя се Амая.

— Радвам се, че мога да помогна. Онова, което става в Бастан, е чудовищно. Ако нещо от това, което мога да направя, ще ви бъде от помощ, ще бъда доволна.

Инспекторката замълча неловко, докато машината издаваше тихичко жужене.

— Не вярвате, че има мечка, нали?

Докторката завъртя стола си и се обърна към Амая.

— Не, не вярвам… И въпреки това има нещо.

— Но какво? Защото космите, които намерихме на местопрестъплението, са от всевъзможни животни, откри се дори козя кожа.

— Ами ако всички косми принадлежат на една и съща твар?

— Твар ли? Но какво се опитвате да ми кажете? Че наистина има басахаун?

— Нищо не се опитвам да кажа — отвърна тя, вдигайки ръце, — само че може би трябва малко повече да отворите съзнанието си.

— Странно е да ми го казва учен.

— Не се учудвайте, аз съм учен, но освен това съм и много прозорлива.

Тя се усмихна и без да каже друго, се върна към работата си.

Часовете се точеха бавно, докато Амая наблюдаваше прецизните действия на докторката и слушаше Йонан и доктора, които бъбреха оживено в другия край на залата. От време на време доктор Такченко се приближаваше до монитора, разглеждаше графиките, които машината чертаеше без прекъсване, и отново се заравяше в дебелото, по всяка вероятност скучно техническо ръководство, от което не можеше да отлепи очи.

Най-сетне, в четири сутринта, докторката отново седна пред компютъра и след няколко минути принтерът изплю напечатан лист. Тя го взе и въздъхна дълбоко, подавайки го на Амая.

— Съжалявам, госпожо инспектор, няма съвпадение.

Амая дълго го гледа. Не беше нужно да е експерт, за да види разликата между върховете и падовете, очертани на листа, и изображението от пробата на чанчигорито. Запази мълчание, без да спира да гледа напечатания лист, обмисляйки последствията от тези резултати.

— Бях много внимателна, госпожо инспектор — каза Надя, видимо притеснена.

Амая осъзна, че разочарованието й може да се изтълкува като раздразнение или пренебрежение към работата на докторката.

— О, съжалявам, това няма нищо общо с вас. Много съм ви благодарна, не спахте цяла нощ, за да ми помогнете, но бях почти убедена, че ще откриете някакво съвпадение.

— Съжалявам.

— Да — промълви и Амая. — И аз също.

Подкара колата мълчаливо, без да пуска музика или радиото, за да може Йонан да поспи по пътя. Чувстваше се потисната и разочарована и за първи път, откакто се бе заела с този случай, имаше съмнения, че някога ще успеят да го разплетат. Брашното не бе довело доникъде, явно този тип не беше купил чанчигорито от местен магазин. И какво тогава? Флора й бе казала, че вероятно е изпечено в каменно огнище, но и това не беше от голяма полза — почти всички ресторанти и пекарни от Памплона до Сугарамурди имаха такова, и то без да се броят хлебарниците и по-старите къщи, където също още съществуваха, макар и вън от употреба.

Шосето от Хака беше ново и в добро състояние, Амая изчисли, че след около три часа щяха да са в Елисондо. Самотата на утрото се отрази още по-зле на душевното й състояние. На няколко пъти хвърли поглед към безгрижното лице на Йонан, който спеше облегнат на палтото си, свито на топка. Почти й се прииска да го събуди, за да не се чувства толкова сама. Какво правеше в шест и половина сутринта на шосето от Хака? Защо не беше вкъщи, в леглото до мъжа си? Фермин Монтес може би имаше право, може би този случай бе твърде сложен за нея. Като се сети за него, в главата й изплува онова, което бе видяла през прозореца на ресторанта и което бе изтласкала за няколко часа, докато почти го бе забравила. Монтес и Флора. В този съюз имаше нещо гнило. Запита се дали в крайна сметка в нея не действаше някакъв фамилен инстинкт, някаква особена вярност, която я караше толкова да държи на Виктор. Йонан вече я бе предупредил, че са виждали Монтес и Флора заедно. Замисли се за разговора, който бе провела с Флора в цеха, и си спомни, че сестра й още тогава й бе дала да разбере, че намира Монтес за очарователен. В онзи момент бе решила, че това е поредният ехиден коментар, типичен за Флора, но онова, което бе видяла в хотела, не оставяше място за съмнение — сестра й бе разгърнала целия си арсенал пред Монтес, а той изглеждаше щастлив. Но Виктор също й се бе сторил щастлив, с изгладената си риза и букета рози. Несъзнателно стисна устни и поклати глава. Скапана работа.

Пристигнаха в Елисондо на разсъмване. Паркира пред „Галарса“ на улица „Сантяго“ и събуди Йонан. Заведението миришеше на кафе и топли кроасани. Занесе чашите на масата, а Йонан отиде до тоалетната, откъдето се върна с мокра коса и малко по-бодър вид.

— Може да отидеш да поспиш няколко часа — каза тя, отпивайки от кафето.

— Няма нужда, аз поне успях да подремна. Но вие трябва да сте много изморена.

Идеята отново да спи сама изобщо не я изкушаваше; предчувстваше, че по някакъв начин всичко ще е по-добре, ако стои будна.

— Връщам се в управлението, трябва да прегледам всички данни. А и предполагам, че днес ще имаме някакъв резултат от компютрите на другите момичета — каза тя, сподавяйки една прозявка.

Когато излязоха от кафенето, на улицата духаше силен влажен вятър, а над главите им се носеха гъсти дъждовни облаци. Амая вдигна поглед и удивено проследи дръзкия полет на един сокол, който се рееше на място на стотина метра над земята, демонстрирайки своето презрение и величие, и я наблюдаваше от небето, сякаш изучавайки душата й. Спокойствието на този ловец, който изглеждаше невъзмутим, докато се плъзгаше по въздуха, силно я смути, защото, за разлика от него, тя се чувстваше като крехко листо, люшкано и подмятано от капризния вятър.

— Добре ли сте, шефке?

Погледна Йонан изненадано, осъзнавайки, че бе спряла по средата на улицата.

— Да се връщаме в управлението — каза тя, докато влизаше в колата.

Предвид резултатите, изглеждаше доста безсмислено да обяснява предчувствието, което я бе отвело в Уеска. Въпреки това Ириарте се съгласи, че е било добра идея.

— Идея, която не води доникъде — отсъди тя. — Какво открихте вие?

— С младши инспектор Сабалса се насочихме към компютрите на момичетата. На пръв поглед в нито един нямаше признаци, че са посещавали едни и същи социални групи или мрежи или че са имали общи приятели. Компютърът на Аиноа Елисасу е непокътнат, но този на Карла е попаднал в ръцете на по-малката й сестра след смъртта й и тя е изтрила почти всичко. Макар че харддискът пази история за посещенията и сърфирането в интернет, единственото, което успяхме да установим, е, че и трите са влизали в блогове, свързани с мода и стил, но не едни и същи. Прекарвали са доста време в социални форуми, но групите са били затворени. И нито следа от каквито и да било насилници, педофили или киберпрестъпници.

— Нещо друго?

— Почти нищо. Обадиха се от лабораторията в Сарагоса, изглежда, че полепналата по кордата кожа, която се оказа от коза, е напоена с някакво вещество, което отново ще анализират. Но за момента не мога да ви кажа повече.

Тя въздъхна дълбоко и повтори:

— Кожа от коза, напоена с някакво вещество.

Ириарте разпери безпомощно ръце.

— Добре, инспекторе, искам да обиколите всички фабрики от списъка и да разпитате собствениците кои от настоящите им служители или такива, които вече не работят там, могат да правят чанчигори. Без значение дали ще се върнете години назад, ще проверим тези хора един по един. Все някъде се е научил да ги приготвя с такова качество. Искам още веднъж да говорите с приятелките на момичетата, проверете отново дали някоя не помни нещо — например някой, който ги е наблюдавал, някой, който е предлагал да ги качи в колата си, някой, който ги е заговарял любезно под какъвто и да било предлог. Искам отново да говорите и със съучениците им в гимназията, както и с учителите, искам да знам дали някой не се е държал по-любезно от нормалното с момичетата. Видях, че поне двама от тях са преподавали и на трите в различни години. Подчертала съм имената им. Сабалса, проучете ги — официална биография, но и слухове, често пъти някой дребен скандал се премълчава по корпоративни причини.

Тя изгледа мъжете, които внимателно слушаха нарежданията й, забеляза напрегнатите им изражения, изпълнените с очакване погледи.

— Господа, ние сме част от екипа, който трябва да залови може би най-мистериозния убиец, появил се през последните години. Знам, че това означава огромно усилие за всички ни, но сега е моментът, в който трябва да го направим. Трябва да има нещо, което сме пропуснали, някой детайл, някоя дребна следа. При този тип престъпления, в които убиецът развива толкова интимна връзка със своята жертва, и не говоря за секс, а за целия ритуал, изпълнен на местопрестъплението преди, по време и след смъртта, е практически невъзможно да не се остави нищо. Убива ги, пренася телата им до брега на реката, в някои случаи през изключително труднодостъпни места, а после ги наглася, за да ги постави на сцената на своята творба. Прекалено много работа, прекалено голямо усилие, твърде близка връзка с телата. Всички знаем какво представлява нашата работа, но ако не открием нещо в близките дни, случаят може да се окаже в задънена улица. При целия страх у хората и подсилените патрули в долината е малко вероятно да опита отново, поне докато нещата не се уталожат. Вярно е, че темпото изглежда ускорено, че времето между различните престъпления се е скъсило, но въпреки това предчувствам, че не сме изправени пред някой луд, който е изгубил контрол, смятам, че просто е видял възможност и е действал. Не е глупак — ако реши, че има риск, ще спре и ще се завърне към почтения си начин на живот. Така че единственият ни шанс е да проведем едно безупречно разследване и да не пренебрегнем нито един детайл.

Останалите кимнаха.

— Ще го хванем — каза Сабалса.

— Ще го хванем — повториха останалите.

Да мотивира полицаите, които бяха част от разследването, бе едно от уменията, на които я бяха научили в Куонтико. Взискателността, съчетана с колегиалната подкрепа, бе от фундаментално значение, когато разследването не даваше положителни резултати и хората започваха да падат духом.

Погледна отражението си, размито като привидение във витрината на вече празната заседателна зала, и се запита кой от целия екип бе най-обезверен. Към кого бе отправила в действителност тези думи, към хората си или към себе си? Отиде до вратата и пусна резето. Посегна към мобилния си в мига, в който го чу да звъни. Джеймс я държа на телефона в продължение на пет минути, през които я разпитва дали е спала, дали е закусвала и дали се чувства добре. Излъга — каза му, че понеже Йонан е шофирал, тя е спала през целия път. Нетърпението й да прекъсне разговора явно стана очевидно за Джеймс и след като я накара да обещае, че ще си бъде вкъщи за вечеря, той най-сетне затвори, по-притеснен и отпреди, оставяйки я с угризението, че се бе държала зле с човека, когото обичаше най-много.

Потърси в указателя. Алойзиъс Дюпри. Погледна часовника, за да изчисли колко е часът в Луизиана. В Елисондо бе девет и половина сутринта, значи, два и половина през нощта в Ню Орлиънс. При мъничко късмет и ако специален агент Дюпри е запазил своите навици, може би все още не си бе легнал. Натисна копчето за набиране и зачака. Преди да прозвучи вторият сигнал, дрезгавият глас на агент Дюпри достигна до нея, донасяйки със себе си целия южняшки чар, с който се гордееха в Луизиана.

— Боже мой! На какво дължа това неочаквано удоволствие, инспектор Саласар?

— Здравей, Алойзиъс — отвърна тя, усмихвайки се изненадано, че толкова се радва да чуе гласа му.

— Здравей, Амая, наред ли е всичко?

— Не, приятелю, изобщо не е наред.

— Слушам те.

Говори, без да спре, повече от половин час, опитвайки се да обхване всичко, без да забрави нищо, излагайки и отхвърляйки какви ли не теории. Когато приключи, тишината на линията й се стори така абсолютна, че за миг се уплаши, че връзката е прекъснала. Тогава чу Алойзиъс да въздиша.

— Инспектор Саласар, ти сигурно си най-добрият следовател, когото съм виждал през живота си, а аз съм виждал много, и онова, което те прави толкова добра, не е грижливото прилагане на полицейските техники. Говорили сме толкова пъти за това, когато беше тук, помниш ли? Онова, което те прави изключителен следовател, причината, поради която твоят началник те е избрал да ръководиш този случай, е, че притежаваш неподправения инстинкт на следотърсач, а това, скъпа приятелко, е нещото, което отличава редовите полицаи от изключителните детективи. Даде ми огромно количество информация, изгради профил на извършителя, както би го направил всеки следовател от ФБР, и разгърна разследването стъпка по стъпка… Но не те чух да казваш какво ти казва инстинктът, инспекторке, какво ти говори интуицията, как го усещаш? Наблизо ли е? Болен ли е? Страх ли го е? Къде живее? Как се облича? С какво се храни? Вярва ли в Бог? Има ли проблеми със стомаха? Редовно ли прави секс? И най-важното — как е започнало всичко? Ако се замислиш, ще си отговориш на всеки един от тези въпроси, както и на много повече, но на първо място трябва да намериш отговор на най-важния — какво, по дяволите, пречи на нормалния ход на разследването? И не казвай, че е онзи ревнив полицай, защото ти си над тези неща, инспектор Саласар.

— Знам — каза тя едва чуто.

— Припомни си наученото в Куонтико — ако си блокирала, натисни reset, рестартирай. Понякога това е единственият начин да отблокираш един интелект, без значение човешки или изкуствен. Рестартирай, инспекторке. Изключи, после пак включи и започни отначало.

Когато излезе в коридора, мерна коженото яке на инспектор Монтес, който се бе запътил към асансьора. Забави ход за миг и когато чу вратите на асансьора да се затварят с характерния си съскащ звук, влезе в кабинета, където работеше младши инспектор Сабалса.

— Идвал ли е инспектор Монтес?

— Да, току-що си тръгна, искате ли да го настигна? — каза той, надигайки се.

— Не, няма нужда. Може ли да ми кажете за какво си говорихте?

Сабалса сви рамене.

— За нищо специално — за случая, за новините, разказах му за оперативката и разни други неща… А, говорихме малко и за вчерашния мач между „Барселона“ и „Реал Мадрид“…

Тя го гледаше втренчено и забеляза несигурността му.

— Нещо лошо ли съм направил? Монтес е част от екипа, нали?

Амая го изгледа мълчаливо. В главата й отекваше гласът на специален агент Дюпри.

— Не, не се тревожете, всичко е наред…

Докато слизаше с асансьора, където още се усещаше натрапчивото ухание на парфюма на Монтес, си каза, че току-що казаното от нея беше лъжа — разбира се, че трябваше да се тревожи, нищо не беше наред.