Невидимият пазител

24

Беше мъртва. Знаеше го със същата сигурност, с която преди знаеше, че е жива. Беше мъртва. И точно както осъзнаваше смъртта си, осъзнаваше и всичко, което се случваше около нея. Кръвта, която още шуртеше от главата й, сърцето, спряло по средата на един удар, който никога нямаше да завърши.

Странната тишина, в която бе потънало тялото й и която отвътре изглеждаше почти оглушителна, й позволяваше да чуе другите звуци наоколо. Капка, която удряше безспир върху метална плоча. Пъхтенето, усилието и упоритостта, с които някой влачеше безжизнените й крайници. Бързото и неравно дишане. Шептенето, може би заплашително. Но вече нямаше значение, защото всичко бе свършило. Смъртта бе сложила край на страха и мисълта за това почти я зарадва, защото беше мъртво момиче в бял гроб, и онзи, който пъхтеше от усилие, започваше да я погребва.

Меката и ароматна пръст покри студените й крайници като пухкаво и топло одеяло. Помисли, че смъртта е милостива към мъртвите. Но не и този, който я погребваше. Той хвърляше прахта върху ръцете й, върху устата й, върху очите и носа й, заривайки я, затрупвайки ужаса. Пръстта проникна в устата й и се превърна в гъста и лепкава кал, полепна по зъбите й и засъхна по устните й. Влезе в носа й, запуши ноздрите й и тогава, въпреки че бе повярвала, че е мъртва, тя вдиша тази милостива пръст и се закашля. Загребванията, които засипваха лицето й, зачестиха, примесени с нещо като сподавен панически вик, издаден от безмилостното чудовище, което я погребваше. Пръстта от белия й гроб запушваше устата й, но въпреки това успя да извика отчаяно:

— Аз съм само дете, аз съм само дете!

Но устата й бе няма от калта и думите й не преминаха отвъд бариерата на зъбите, запечатани с лепкавата паста.

— Амая, Амая! — разтърси я Джеймс.

Тя го погледна, все още ужасена, докато усещаше как изплува от кошмара, как се изкачва стремглаво с някакъв бърз асансьор, който я измъкваше от пропастта. И почти веднага забрави подробностите от съня си. Когато погледна Джеймс и му отговори, успя да си припомни само чувството на ужас и недостига на въздух, които не я напуснаха през остатъка от нощта и които продължиха и на сутринта. Джеймс я милваше нежно по главата, плъзвайки ръка по косата й.

— Добро утро — прошепна Амая.

— Добро утро, донесох ти кафе — усмихна се той.

Пиенето на кафе в леглото беше навик, който бе запазила от студентските си години, когато живееше в Памплона в един стар апартамент без отопление. Ставаше да си приготви кафе, отнасяше го в леглото, за да му се наслаждава под завивките, и чак когато се стоплеше и се почувстваше достатъчно будна, излизаше изпод чаршафите, за да се облече набързо. Джеймс никога не закусваше в леглото, но насърчаваше навика й, като всеки ден я будеше с кафе.

— Колко е часът? — попита тя, опитвайки се да достигне мобилния си телефон, който лежеше на шкафчето.

— Седем и половина. Спокойно, имаш време.

— Искам да видя Рос, преди да тръгне за работа.

Джеймс каза със съжаление:

— Тъкмо излезе.

— По дяволите, беше важно. Исках…

— Може би така е по-добре. Видя ми се спокойна, но мисля, че е по-добре да минат няколко часа, да й дадеш време да се успокои. Тази вечер ще можеш да я видиш и съм сигурен, че дотогава всичко ще си е дошло на мястото.

— Имаш право — съгласи се Амая, — но нали ме знаеш, обичам да върша нещата възможно най-бързо.

— Ами тогава изпий това кафе и свърши нещо с мъжа си, защото напоследък си го изоставила.

Тя остави чашата на шкафчето и придърпа Джеймс върху себе си.

— Готово!

След което го целуна страстно. Обожаваше целувките му, начина, по който се приближаваше към нея, като я гледаше в очите, уверен, че ще се любят в мига, когато я докосне. Първо търсеше ръцете й, хващаше ги между своите и ги насочваше към гърдите или кръста си. После погледът му обхождаше пътя, по който по-късно щяха да минат устните му, от очите до устата й, и когато най-накрая я целунеше, устните му я изпращаха на седмото небе. Когато Джеймс я целуваше, усещаше страстта и сдържаната сила на титан, но същевременно и нежността и вниманието на истински влюбен човек. Вярваше, че никой мъж на света не целува така, че целувките на Джеймс съответстват на древен модел, който събираше влюбените. Той й принадлежеше и тя му принадлежеше, и това бе план, изкован много преди нейното раждане. И целувките му подсказваха онова, което сексът щеше да донесе по-късно. Джеймс я любеше по фантастичен начин, сексът с него беше като танц, танц за двама души, в който никой от двамата не беше по-значим от другия. Обхождаше тялото й, завладян от страст, но вещо и внимателно. Покоряваше всеки сантиметър от плътта й с опитни ръце и обсипваше кожата й с трескави целувки, които я караха да трепери. Завземаше и покоряваше владения, в които беше пълноправен господар, но в които винаги се връщаше с преклонението от първия път. Оставяше я да бъде такава, каквато е, издигаше я заедно със себе си, но без да я насочва или принуждава. И тя чувстваше, че нищо друго няма значение. Само те двамата.

Докато лежаха голи и уморени, Джеймс я погледна внимателно. Изучаваше лицето й с огромна нежност, опитвайки се да открие следа от тревогата й. Тя му се усмихна, той направи същото в отговор, но в усмивката му Амая забеляза изненадваща нотка на загриженост — по природа той беше самоуверен и притежаваше онзи малко детински характер, проявяван от американците, когато са извън страната си.

— Как си?

— Много добре, а ти?

— Добре, макар че ми е малко студено — оплака се тя глезено.

Джеймс се надигна леко, придърпа завивката, която се беше смъкнала на пода, и загърна Амая, притискайки я към гърдите си. Постоя така няколко секунди, наслаждавайки се на дишането й.

— Амая, вчера…

— Не се тревожи, скъпи, всичко е наред, бях в стрес.

— Не, мила, и друг път съм те виждал погълната от някой случай, но този път е различно. А и тези кошмари… Продължават вече твърде много нощи. Пък и онова, което ми каза, когато те открих при фабриката…

Тя се надигна, за да го погледне в очите.

— Джеймс, кълна се, че няма за какво да се тревожиш, нищо ми няма. Случаят е труден, Фермин се държи особено, мъртвите момичета… Просто стрес и нищо повече. Нищо, с което да не съм се сблъсквала и преди.

Тя го целуна бързо по устните и скочи от леглото.

— Амая, има и друго. Вчера се обадих в клиника „Ленокс“, за да променя часа за тази седмица, и ми казаха, че си се обадила, за да отмениш процедурата.

Тя го погледна, без да отговори.

— Дължиш ми обяснение. Мислех, че сме се разбрали да започнем лечение за стерилитет.

— Виждаш ли? Това имах предвид, наистина ли смяташ, че сега мога да мисля за лечение? Току-що ти казах, че съм под стрес, а ти с нищо не ми помагаш.

— Съжалявам, Амая, но няма да отстъпя, това е нещо, на което много държа, нещо, на което смятах, че и ти държиш. Можеше поне да ми кажеш дали мислиш да се подложиш на лечението, или не.

— Не знам, Джеймс…

— Мисля, че знаеш. Иначе защо би отменила терапията?

Тя седна на леглото и започна да рисува с пръст невидими кръгове върху матрака. Не смееше да го погледне.

— Не мога да ти дам отговор сега. Мислех, че съм сигурна, но в последните дни съмненията ми се засилиха дотолкова, че вече не знам дали искам да имам дете така.

— „Така“? Говориш за изкуственото оплождане или за нас?

— Джеймс, недей, между нас всичко е наред — каза тя разтревожено.

— Лъжеш ме, Амая, криеш нещо от мен, отменяш терапията, без да ме питаш, сякаш детето ще е само твое, а после казваш, че всичко между нас е наред.

Амая стана и тръгна към банята.

— Сега не е моментът, Джеймс, трябва да излизам.

— Вчера се чух с нашите, пращат ти поздрави — каза той, докато тя затваряше вратата на банята.

Семейство Уестфорд, родителите на Джеймс, бяха предприели нещо като кампания „сдобий се с внуче на всяка цена“. Помнеше, че в деня на тяхната сватба свекър й бе вдигнал наздравица, с която искаше от нея внуци колкото се може по-бързо. Когато в следващите три години брак не се появиха деца, отношението на бащата и майката на Джеймс към нея се бе превърнало в своеобразен мълчалив упрек, вероятно не толкова мълчалив към сина им.

Джеймс остана да лежи, вперил поглед във вратата на банята, докато слушаше как тече водата, докато се питаше какво, по дяволите, става с тях.