Невидимият пазител

11

Величествената гора на Бастан, която преди намесата на човешка ръка се бе състояла от букови горички по билата, дъбове в подножието и кестени, ясени и лески по средата, сега бе почти изцяло завзета от букове, които властваха деспотично над останалите дървета. Трева и храсти от жълтуга, пирен и бръшлян образуваха килима, върху който бяха стъпвали поколения бастанци, същинска сцена на загадъчни събития, сравнима само с резервата Ирати, сега осквернен от ужаса на убийствата.

Гората винаги будеше у Амая тайно чувство на гордост и принадлежност, макар нейната внушителност да й вдъхваше малко страх. Знаеше, че я обича, но обичта й бе почтителна и платонична, подхранвана безмълвно и от разстояние. Като петнайсетгодишна се бе присъединила за малко към група планинари от едно туристическо дружество. Както можеше да се очаква, разходките в шумната компания на групата се бяха оказали недотам приятни и след третия излет бе напуснала. Едва когато се научи да шофира, стъпи отново на горските пътища, привлечена повторно от вълшебството на планината. Тогава откри с изненада, че да е сама в гората, поражда у нея някакво тревожно безпокойство, усещането, че я наблюдават, че е на забранено място или че осквернява някаква реликва. Амая се качи в колата и подкара към къщи, развълнувана и афектирана от преживяването, със съзнанието за първобитния страх, който бе изпитала и който от хола на леля Енграси й се стори смешен и детински.

Но разследването трябваше да продължи и Амая пое обратно към гъстия лес на Бастан. В гората последните издихания на зимата се усещаха повече от всякъде другаде. От дъжда, валял цяла нощ, въздухът бе станал студен и тежък. Студът се просмукваше през дрехите и костите, карайки я да трепери въпреки дебелата синя пухенка, която Джеймс я бе принудил да облече. Потъмнелите от обилната влага стволове лъщяха на колебливото февруарско слънце като люспите на хилядолетно влечуго. Дърветата, които не бяха изгубили своите одежди, блещукаха с повехнала от зимата зеленина, сребристите им листа леко проблясваха на лекия бриз. На слизане към долината човек усещаше близостта на реката, която се спускаше през гората и отнасяше като мълчалив свидетел ужаса, с който убиецът бе украсил бреговете й.

Йонан вдигна догоре ципа на якето си, ускори крачка и настигна Амая.

— Ето ги — каза той, сочейки лендроувъра с отличителните знаци на горската служба.

Двамата униформени мъже ги наблюдаваха отдалече и Амая предположи, че си разменят някакъв шеговит коментар, защото ги видя да се смеят, отмествайки поглед.

— Ясно, типичният коментар за новобранеца и шефката — промърмори Йонан.

— Спокойно, колега, и на по-лоши места сме били — прошепна му тя, докато се приближаваха.

— Добър ден. Инспектор Саласар от отдел „Убийства“ на Окръжната полиция. Това е младши инспектор Ечайде — представи ги тя.

И двамата мъже бяха извънредно слаби и жилави, макар единият да бе почти с глава по-висок от другия. Амая забеляза как по-високият се изопва, чувайки ранга й.

— Госпожо инспектор, казвам се Алберто Флорес, а това е колегата ми Хавиер Гория. Ние отговаряме за наблюдението на тази зона, доста широка, повече от петдесет километра навътре в гората, но ако можем да ви съдействаме с нещо, разчитайте на нас.

Амая ги изгледа мълчаливо, без да отговори. Това бе заплашителна тактика, която винаги сработваше, като в този случай също даде резултат. Горският, който до момента бе стоял подпрян на капака на лендроувъра, се изправи и пристъпи крачка напред.

— Госпожо, ще получите пълното ни съдействие. Експертът по мечки от Уеска пристигна преди час, паркирал е колата си малко по-надолу — каза той, сочейки към една отбивка на пътя. — Ако дойдете с нас, ще ви покажем къде работят.

— Добре. И ме наричайте „госпожо инспектор“.

В началото на гората пътеката се стесняваше, за да се разшири отново в малки поляни, покрити с фина зелена трева, като морава на първокласна градина. На други места гората образуваше гъст и преплетен, почти топъл лабиринт, подсилван от неизменния килим от иглички и шума, който се простираше пред тях. В тази равна и плътна зона водата не бе проникнала както по горските склонове и се виждаха сухи и меки листа на големи купчини, образувани от вятъра в подножието на високите дървета и предлагащи естествено убежище на горските самодиви. Амая се усмихна при спомена за легендите, които в детството й бе разказвала леля Енграси. Не беше странно сред тази гора човек да повярва в съществуването на приказните същества, които бяха част от миналото на местните хора. Всички гори бяха могъщи, някои будеха страх, защото бяха дълбоки и мистериозни, а други — защото бяха мрачни и зловещи. Гората в Бастан омагьосваше със спокойната си древна красота, която неволно събуждаше най-човешката, най-ефирната и детска страна на Амая, онази, която вярваше, че обитаващите гората приказни феи с патешки крака спят през деня, а нощем излизат и решат дългите си руси коси със златен гребен, изпълняващ всяко желание на своя притежател — това сбъднато желание те даряват на мъжете, които, съблазнени от тяхната хубост, им правят компания, без да се страхуват от птичите им крайници.

Амая чувстваше в тази гора такива осезаеми присъствия, че й беше лесно да приеме съществуването на някаква древна друидска култура, на господство на дървото над човека, както и да възкреси епохата, в която по тези места и в цялата долина приказните същества и хората са живели в хармония.

— Ето ги — каза Гория не без ирония — ловците на духове.

Експертът от Уеска и неговата асистентка бяха облечени с крещящи оранжеви гащеризони и носеха сребристи куфарчета, подобни на онези на съдебните лекари. Когато се качиха при тях, двамата изучаваха вглъбено ствола на един бук.

— Госпожо инспектор, приятно ни е — обади се мъжът, протягайки ръка. — Раул Гонсалес и Надя Такченко. Ако се питате защо сме с тези дрехи, веднага отговарям, че е заради бракониерите. Нищо не привлича повече тази паплач от слуха, че в района се е появила мечка, никнат изпод всеки камък, не се шегувам. Типичните мъжаги, тръгнали на лов за мечка, но толкова треперят да не станат тяхна плячка, че гърмят по всичко, което се движи… Не за първи път стрелят по нас, бъркайки ни с мечки, оттам и оранжевият гащеризон — вижда се от два километра, в горите в Русия всички ходят с такива.

— И какво ще кажете? Имаме ли мечка? — попита Амая.

— Госпожо инспектор, с доктор Такченко смятаме, че би било твърде прибързано както да заявим, така и да отречем подобно нещо.

— Но поне можете да ми кажете дали сте открили някаква диря, някаква следа…

— Бихме казали, че да, определено открихме данни, издаващи присъствието на едри животни, но нищо категорично. Все пак току-що дойдохме, едва имахме време да огледаме района, а и вече е почти тъмно — каза той, поглеждайки към небето.

— Утре сутрин се хващаме за работата, нали така се казва? — попита докторката на развален испански. — Пробата, която ни изпратихте, наистина принадлежи на едър бозайник. Би било много интересно да разполагаме и с втората проба.

Амая предпочете да не споменава факта, че е открита върху труп.

— Утре ще я имате — каза Йонан.

— Нищо повече ли не можете да ми кажете? — настоя Амая.

— Вижте, госпожо инспектор, преди всичко трябва да знаете, че мечките далеч не изобилстват в района. Няма данни да са слизали в долината на Бастан от 1700 година, откогато датират последните свидетелства. Все още има регистри, в които е записано възнаграждението, платено на ловците, убили последните мечки в долината. И оттогава нищо, няма официални данни да са слизали толкова ниско, макар винаги да е имало слухове сред местните хора. Не ме разбирайте погрешно, това място е прекрасно, но мечките не обичат компания, никаква, дори на себеподобните си. Още по-малко човешка. Би било много странно човек случайно да се сблъска с мечка, тя би го усетила от километри и би се отдалечила от него, без да пресече пътя му…

— Ами ако по някаква случайност мечка е стигнала до долината, да речем, следвайки дирите на някоя женска? Доколкото знам, по тази причина са способни да изминат стотици километри. Ами ако например е била привлечена от нещо по-специално?

— Ако говорите за труп, е малко вероятно, мечките не са лешоядни. Ако дивечът е оскъден, събират лишеи, плодове, мед, крехки кълнове, почти всичко друго, но не и мърша.

— Нямах предвид труп, а термично обработена храна… Не мога да бъда по-конкретна, съжалявам…

— Мечките много харесват човешка храна. Всъщност точно това, че са опитвали такава, ги кара да се доближават до населени места, да ровят в кофите за боклук и да спират да ловуват, подмамени от новите вкусове.

— Тоест би могло мечка да е толкова привлечена от миризмата, че да се доближи до труп, ако той мирише на човешка храна?

— Да, ако допуснем, че мечката е дошла в Бастан, нещо малко вероятно.

— Освен ако пак не сте объркали мечката с куче — засмя се доктор Такченко.

Мъжът отмести поглед към горските, които чакаха няколко крачки по-назад.

— Доктор Такченко говори за предполагаемия труп на мечка, открит през август 2008 година много близо до тук, който след аутопсията се оказа на голямо куче. Властите вдигнаха много шум за нищо.

— Помня тази история, писаха във вестниците, но в този случай вие твърдите, че става дума за косми от мечка, нали?

— Разбира се, космите, които ни изпратихте, принадлежат на мечка, макар че… не, за момента не мога да кажа друго. Ще останем тук няколко дни, ще проучим района, откъдето са взети пробите, и ще разположим камери на стратегически места, за да се опитаме да я заснемем, ако изобщо е наоколо.

След което взеха куфарчетата и поеха надолу по пътеката, по която бяха дошли. Амая избърза няколко метра, крачейки между дърветата, в опит да открие следите, които така бяха заинтригували експертите. Почти усети зад гърба си враждебното присъствие на горските.

— А вие какво можете да ми кажете? Забелязали ли сте нещо необичайно в района? Нещо, което да ви е направило впечатление? — попита тя, обръщайки се, за да не пропусне техните реакции.

Двамата мъже се спогледаха, преди да отговорят.

— Имате предвид дали сме виждали мечка? — попита по-ниският иронично.

Амая го погледна, сякаш чак сега бе забелязала присъствието му и се двоуми как да го определи. Приближи се към него, докато не застана толкова близко, че можеше да помирише афтършейва му. Видя, че под яката, цвят каки, на униформата му се подава тениска с надпис „Осасуна“.

— Имам предвид, господин… Гория беше, нали? Дали сте забелязали каквото и да е, заслужаващо да бъде споменато. Увеличение или спад на популацията на елени, глигани, зайци и лисици; нападения над добитък; необичайни за района животни; бракониери, подозрителни туристи; разкази на ловци, пастири, пияници; свидетелства за извънземни или присъствие на динозаври… Каквото и да е… И разбира се, мечки.

По врата на мъжа плъзна червенина, която постепенно стигна до челото му. Амая почти можеше да види как по опънатата кожа на лицето му избиват ситни капки пот, но въпреки това остана още няколко секунди до него. После отстъпи крачка назад, без да го изпуска от поглед, и зачака. Гория отново погледна към своя колега, търсейки помощ, която така и не получи.

— Погледнете ме, Гория.

— Не сме забелязали нищо извънредно — намеси се Флорес. — Гората има собствен пулс и равновесието изглежда непокътнато, смятам, че е малко вероятно мечка да е слязла дотук в долината. Не съм експерт по едри бозайници, но съм съгласен с ловците на духове. От петнайсет години съм в тези гори и ви уверявам, че съм виждал много неща, някои от тях доста странни и необичайни, както казвате вие, включително трупа на кучето, който се появи в Обидеа и който еколозите взеха за мечка. Нещо, на което ние не повярвахме — Гория поклати отрицателно глава, — но в тяхна защита ще кажа, че това бе най-огромното куче на света, при това силно разложено и издуто. Пожарникарят, който свали трупа от билото, където го откриха, не можа да си оправи стомаха цял месец.

— Нали чухте експерта, има вероятност да е бил млад мъжки, който се е отклонил по дирите на някоя женска…

Флорес откъсна листо от един храст и започна да го сгъва симетрично, докато обмисляше какво да отговори.

— Не и толкова ниско. Ако говорим за Пиренеите — разбира се, понеже макар големите специалисти по едри бозайници да се мислят за много умни, е възможно да има и други мечки освен онези, които твърдят, че контролират. Но не и тук, не и толкова ниско.

— А как си обяснявате, че са се появили косми, които несъмнено са от мечка?

— Ако предварителния анализ са го правили еколозите, може да се окажат и люспи от динозавър, докато не открият, че е кожа от гущер. Така че не вярвам. Не сме виждали следи, трупове на животни, нито леговища, нито екскременти, нищо, и не смятам, че ловците на духове ще открият нещо, което сме пропуснали. Въпреки космите, тук мечки няма, просто няма. Може би има друго, но не и мечка — завърши той, докато внимателно разгъваше листото, което преди малко бе сгънал и на което се бяха отбелязали тъмни следи от сок.

— Имате предвид друго животно? Едро животно?

— Не точно — отвърна той.

— Има предвид басахаун — обади се Гория.

Амая сложи ръце на кръста и се обърна към Йонан.

— А, басахаун, как не се бяхме сетили по-рано. Виждам, че от толкова работа ви остава време и за четене на вестници.

— И за гледане на телевизия — добави Гория.

— И там ли?

Амая погледна отчаяно Йонан.

— Да, вчера имаше кратък репортаж в „Испания днес“, много скоро тук ще гъмжи от журналисти — потвърди той.

— Боже, това е абсурдно. Басахаун. И какво, да не би да сте го виждали?

— Той да — каза Гория.

Не й убягна мрачният поглед, който Флорес хвърли на колегата си, докато клатеше отрицателно глава.

— Чакайте да уточним, нали казвате, че сте видели басахаун?

— Аз нищо не съм казвал — измърмори Флорес.

— По дяволите, Флорес, какво толкова, много хора го знаят, а и е записано в доклада за инцидента. Все някой ще й каже и по-добре да си ти.

— Слушам ви — подкани го Амая.

Флорес се поколеба за миг, преди да заговори.

— Беше преди дванайсет години. Един бракониер ме простреля погрешка. Бях отишъл да пикая между дърветата и предполагам, че идиотът ме е взел за елен. Уцели ме в рамото и се проснах на земята, без да мога да помръдна в продължение на поне три часа. Когато се събудих, видях, че някакво същество е коленичило до мен, лицето му бе почти изцяло покрито с косми, но не като на животно, а като на човек с брада, която започва под очите, интелигентни, милостиви, почти човешки очи, с тази разлика, че ирисът му запълваше всичко и почти нямаше бяло, като при кучетата. Отново съм припаднал. Събудих се от виковете на колегите, които ме търсеха. Тогава той ме погледна още веднъж в очите, изправи се и тръгна към гората. Беше висок над два метра и половина. Преди да потъне в гората, се обърна към мен, вдигна ръка в знак на поздрав и свирна толкова силно, че колегите ми са го чули почти на километър. Отново съм изгубил съзнание, а когато се събудих, вече бях в болницата.

Докато говореше, бе започнал отново да прегъва листото между пръстите си, а сега го късаше на миниатюрни парченца, режейки го с нокътя на палеца си. Йонан застана до Амая и я погледна, преди да заговори.

— Може да е било халюцинация в резултат на шока от прострелването, загубата на кръв и мисълта, че сте били сам в планината, сигурно е било ужасно преживяване. Или пък бракониерът, който ви е прострелял, е изпитал угризения и е стоял до вас, докато не са ви намерили колегите.

— Бракониерът видял, че ме е уцелил, но според собственото му признание ме помислил за мъртъв и хукнал като заек. Арестували го след няколко часа при проверка за алкохол и тогава съобщил за мен. Какво ще кажете? Трябва да съм благодарен на този негодник, иначе и досега да не са ме намерили. А колкото до халюцинация от шока при прострелването, възможно е, но в болницата ми показаха импровизирана превръзка от преплетени листа и трева, поставена като компрес, благодарение на която не ми беше изтекла кръвта.

— Може би преди да изгубите съзнание, вие сам сте я поставили. Известни са случаи на хора, които след като са претърпели ампутация, сами са си направили турникет, като така са запазили ампутирания крайник, и са се обадили на „Бърза помощ“, преди да изгубят съзнание.

— Да, и аз съм чел подобни неща в интернет, но я ми кажете — как съм успял да държа раната притисната, докато съм бил в безсъзнание? Защото онова същество е направило точно това и така ми е спасило живота.

Амая не отговори, вдигна ръка и я сложи на устните си, сякаш за да задържи нещо, което не иска да каже.

— Виждам, че не биваше да ви разказвам — каза Флорес и се обърна към пътя.