Невидимият пазител

32

Когато пристигна вкъщи, една бележка от Джеймс я информира, че са излезли да хапнат и че после с леля Енграси ще се разходят в гората; бяха й оставили храна в хладилника и се надяваха да я видят вечерта. Краткото „обичам те“ до името на Джеймс я накара да се почувства самотна и откъсната от реалността, в която хората ходеха на ресторант и на екскурзии, докато тя трябваше да разпитва противни изнасилвачи на собствените си дъщери. Качи се по стълбите, вслушвайки се в собственото си дишане и в тягостната тишина в тази къща, в която телевизорът никога не се гасеше, когато леля й бе там. Съблече дрехите си, хвърли ги в коша за пране, докато чакаше водата от душа да се стопли, и огледа фигурата си в огледалото. Беше отслабнала. През последните дни ядеше нередовно и на практика живееше на кафета с мляко. Прекара ръка през корема си и го опипа внимателно, после сложи ръце на кръста си и се наклони назад, изпъчвайки корем. Усмихна се, докато не срещна погледа си в огледалото. Джеймс започваше да става досаден с темата за процедурите за забременяване. Знаеше колко иска дете и беше наясно с натиска, който му оказваха родителите му при всяко обаждане, но при самата мисъл за ужасното физическо и психическо изпитание, което я очакваше, усещаше как стомахът й се свива. Джеймс я засипваше с информация, видеофилми и брошури на клиниката, показващи усмихнати родители с дечица на ръце. Онова, което не показваха, бяха многобройните унизителни изследвания, непрестанните тестове, подуването от хормоните, внезапните промени в настроението, предизвикани от коктейла хапчета, които трябваше да се вземат. Бе приела да се подложи на всичко това под въздействието на тогавашните емоции, но сега смяташе, че може би бе прибързала. В главата й отекваха думите на майката на Ан: „Родих я със сърцето си и заченах дъщеря си в ръцете си“.

Пъхна се под душа и остави горещата вода да се стича по гърба й, докато кожата й не почервеня. Изпитваше удоволствие, граничещо с болка. Опря чело в плочките и се почувства по-добре, съзнавайки, че лошото й настроение се дължи главно на факта, че Джеймс не е вкъщи. Беше уморена и щеше да й дойде добре малко сън. Но ако той не беше там, когато се събудеше, щеше да й стане толкова зле, че да съжали, че е заспивала. Спря кранчето и остана няколко секунди под душа, докато водата се оттичаше по кожата й. После излезе и се уви в огромен халат, стигащ до глезените й, който й бе подарък от Джеймс. Седна на леглото, за да си подсуши косата, и внезапно почувства такава умора, че идеята за онзи следобеден сън, която бе отхвърлила по-рано, изведнъж й се стори добър вариант. Щеше да полежи само няколко минути, вероятно дори нямаше да успее да заспи.

„Глок-19“ беше чудесен пистолет с ударно-спускателен механизъм и незначително тегло, имаше пластмасов корпус, тежеше 595 грама празен и 850 грама с пълнителя. Нямаше никакъв външен предпазител, палче или друга задръжка, която да се обезврежда, преди оръжието да е готово за стрелба. Добър пистолет за всеки полицай, който патрулира по улиците, макар да имаше брожения срещу това, полицията да носи оръжия без предпазител, а някои експерти дори твърдяха, че звукът, издаван от оръжието при зареждане, е по-смущаващ от самото вземане на мушка. Амая не беше любител на оръжията, но глокът й харесваше, не беше твърде тежък, бе доста дискретен и лесен за поддръжка. Въпреки това трябваше да го разглобява и смазва от време на време, и винаги избираше момент, когато бе съвсем сама вкъщи. Разглоби го, подреждайки частите му върху кърпа, почисти цевта и отново го сглоби.

Но докато боравеше с него, забеляза, че ръцете й са прекалено малки, за да държат оръжие. Осъзна, че онова, което вижда, не са нейните ръце, а ръцете на момиченце. Отстъпи крачка назад и видя картината в цялост: на леглото седеше тя самата като малка, държеше голямо черно оръжие с едната си ръка, а с другата галеше главата си, едва покрита с руса косица, която започваше да расте и през която още прозираше белезникавият белег. Момиченцето плачеше. Амая усети безкрайно състрадание към това дете, което беше тя самата, и гледката на съкрушеното от мъка момиченце предизвика в гърдите й празнота, каквато не бе усещала от много години. То казваше нещо, но тя не можеше да го разбере. Наведе се напред и видя, че малката няма врат, а на мястото, където трябваше да бъде шията й, имаше тъмна ивица бездънна пустош. Заслуша се внимателно, мъчейки се да различи примесените с плач звуци.

Детето, деветгодишната Амая, ронеше тъмни и гъсти като моторно масло сълзи, които капеха, блестящи и прозрачни като черен кехлибар, образувайки локва в краката й, където преди бе стояло леглото. Амая се приближи още малко и долови в движението на устните й припрения шепот на молитва, която момичето повтаряше без интонация, нито пауза.

Отченашкойтосинанебесатадасесветииметотидадойдецарствототи…

Момиченцето вдигна оръжието с две ръце, обърна го към себе си и опря цевта на ухото си. После отпусна безжизнено дясната ръка в скута си и Амая видя, че е изчезнала до лакътя. Започна да крещи неистово, съзнавайки, че това е само сън, но все пак сигурна, че злото ще бъде непоправимо.

— Не го прави — извика тя, но черните сълзи, които момичето бе изплакало, запушиха устата й и заглушиха думите й. Събра всичките си сили, докато се бореше да се събуди от този кошмар, преди всичко да свърши. — Не го прави.

Извика и викът й прекоси съня, и настъпи миг, в който усети, че изплува шеметно от този ад. Съзнаваше, че е извикала наистина, че викът я е събудил и че момичето отстъпва назад. Извърна глава, за да я види отново, успя да зърне как момичето повдига отрязаната си ръка с думите:

— Няма да дам на мама да ме изяде цялата.

Отвори очи и видя тъмен силует, надвесен над лицето й.

— Амая.

Гласът прелетя години назад във времето, за да я заведе при своята стопанка, майка й, докато чистата логика си проправяше шумно път през остатъците от кошмара, за да й даде да разбере, че това бе невъзможно. Амая примижа и замига, мъчейки се да изтрие следите от съня, които, тежки и безполезни, дразнеха очите й като пясък. Необичайно студена ръка докосна челото й и изненадата от този мъртвешки допир я накара да отвори очи. До леглото имаше жена, която се бе надвесила над лицето й и я наблюдаваше със смесица от забавление и любопитство. Имаше правилен нос, високи скули и вчесана на път коса, оформена в две съвършени вълни.

— Мамо! — извика, примряла от страх, докато придърпваше непохватно завивката и отстъпваше свита нагоре, докато не се озова седнала върху възглавницата.

— Амая, Амая, събуди се! Сънуваш, събуди се!

Изщракване, което проехтя в главата й, заля стаята със светлината на нощната лампа.

— Амая, добре ли си?

Видимо пребледняла, Рос я гледаше объркано, без да смее да я докосне. Усещаше силна жажда, потта бе оформила фин слой под халата, който още носеше.

— Добре съм, сънувах кошмар — каза тя задъхано, обхождайки с поглед стаята, сякаш се опитваше да разбере със сигурност къде се намира.

— Крещеше — промълви уплашено сестра й.

— Така ли?

— Крещеше силно и не можех да те събудя — кимна Рос, сякаш обяснението щеше да придаде повече смисъл на случилото се.

Амая я погледна.

— Съжалявам — отрони, чувствайки се уморена и унизена като престъпник.

— И когато понечих да те събудя, ме уплаши до смърт.

— Да — съгласи се Амая, — когато отворих очи, не те познах.

— Сигурна съм, щом насочи пистолета си към мен.

— Какво?

Рос посочи към нея и Амая видя, че все още го държи в ръка.

Внезапно образът на момичето от съня й, опряло пистолет в главата си, й се стори толкова зловещ и ярък, че изпусна оръжието като опарена и го покри с една възглавничка, преди да се обърне към сестра си.

— О, Рос, страшно съжалявам, сигурно съм задрямала, след като го почистих, но не е зареден…

Сестра й не изглеждаше много убедена.

— Съжалявам — отново се извини Амая. — Последните дни бяха много напрегнати, днес разпитвах един тип, който е убил доведената си дъщеря, и предполагам, че… Като се има предвид и разследването за басахауна, е нормално да натрупам напрежение.

— А и аз не помогнах — добави Рос унило, цупейки уста, което напомни на Амая за малкото момиче отпреди години.

Усети прилив на нежност към сестра си.

— Е, предполагам, че всички се стараем да правим нещата по възможно най-добрия начин, нали? — каза тя съчувствено.

Рос седна на леглото.

— Съжалявам, Амая, знам, че трябваше да ти разкажа. Искам да знаеш само, че не беше, защото съм опитала да скрия нещо от теб. Просто не мислех, а и ме беше доста срам от всичко, което се случваше с мен.

Амая протегна ръка и хвана ръката на сестра си.

— Точно това ми каза и Джеймс.

— Виждаш ли? Дори в това мъжът ти е идеален. Кажи ми как при такъв мъж ще тръгна да ти разказвам брачните си неволи?

— Никога не съм те съдила, Рос.

— Знам. И съжалявам — каза тя и се наведе към сестра си, която я посрещна с топла прегръдка.

— И аз съжалявам, Рос, кълна се, че това бе едно от най-трудните неща в живота ми, но нямах друг избор — каза тя, милвайки я по главата.

Когато най-сетне се откъснаха една от друга, двете се спогледаха с широки усмивки, типични за сестри, които са се гледали така открито много пъти. Сдобряването с Рос я накара да се отпусне по начин, който почти бе забравила напоследък. Това й се случваше обикновено само когато се прибираше вкъщи, вземаше душ и прегръщаше Джеймс. Със скрита тревога се бе питала дали не бе станало онова, от което така се страхуват разследващите убийства — дали ужасът, с който се сблъскваше ежедневно, не бе разрушил стените на тъмното място, в което трябваше да остане затворен, и не бе нахълтал в живота й, превръщайки я лека-полека в един от онези полицаи без личен живот, съсипани и смазани от ужасяващата мисъл, че са отговорни за всичко, че злото е преминало бариерите и е опустошило живота им. През последните дни една мрачна и зловеща като проклятие заплаха сякаш бе надвиснала над нея, а старите заклинания не бяха достатъчни, за да прогонят злото, срещу което трябваше да се изправи и което я съпътстваше, полепвайки по тялото й като мокър покров.

Излезе от унеса и забеляза, че Рос я наблюдава внимателно.

— Сега може би ти трябва да ми споделиш нещо.

— О, това ли… Рос, знаеш, че не мога, тези данни касаят разследването.

— Нямам предвид тях, а онова, което те кара да крещиш насън. Джеймс ми каза, че сънуваш кошмари почти всяка нощ.

— О, Джеймс… Истина е, но това са просто кошмари, и то напълно нормални, предвид работата ми. Всичко е на моменти, когато съм силно вглъбена в някой случай, са повече, когато приключим случая, отслабват. Знаеш, че от години спя на включена лампа.

— Днес беше изключена — каза Рос, гледайки към малката лампа.

— Забравих, беше още светло, когато седнах да почистя оръжието, и съм заспала, без да усетя. Но не ми се случва често, оставям я светната точно за да избегна това, което стана днес, защото страдам не точно от кошмари, а от това, че спя леко. Постоянно съм нащрек и през нощта се получават куп микросъбуждания, при които се сепвам леко, опомням се и пак заспивам… Затова е важно да е светло, така, когато отворя очи, мога да видя къде съм и веднага се успокоявам.

Рос поклати глава, наблюдавайки изражението й.

— Ти чуваш ли се? Току-що описа състояние на постоянна тревога, никой не може да живее така. Щом този номер да оставяш лампата светната те задоволява — чудесно, но знаеш, че това, което стана днес, не е нормално. Амая, за малко да ме простреляш.

Думите на сестра й донесоха ехото на онова, което Джеймс бе казал два дни по-рано на вратата на цеха.

— Кошмарите може да са нормални, но само до известна степен. Не е нормално да ти причиняват толкова страдание, да се събуждаш стресната и да не можеш да прецениш дали сънуваш, или си будна. Видях те, Амая, ти беше ужасена.

Тя я погледна и си спомни женския профил, надвесен над лицето й, докато се събуждаше.

— Нека ти помогна.

Амая кимна.

Слязоха мълчаливо по стълбите, усещайки странната атмосфера, която цареше в къщата в отсъствието на леля им. Мебелите, цветята, безбройните украшения изглеждаха потънали в летаргия без нейното присъствие, сякаш заедно с липсата на стопанката на къщата, всичките й вещи губеха духа и очертанията си, размивайки границите, които ги задържаха в реалността. Рос се насочи към шкафа и взе вързопчето черна коприна, в което бяха увити картите, остави ги в средата на масата и се запъти към хола. Секунда по-късно Амая чу звука на рекламите, идващ откъм телевизора. Усмихна се.

— Защо го правите? — попита тя.

— За да се чуваме по-добре — бе отговорът на сестра й.

— Знаеш, че това е нелогично.

— И въпреки всичко е така.

После седна и много внимателно разхлаби възела, пристегнал мекия плат, взе тестето, отмести плата и постави картите пред нея.

— Знаеш какво да правиш, разбъркай картите и си намисли въпрос.

Амая докосна необичайно хладната колода и в съзнанието й нахлуха спомени от предишни сеанси — усещането от допира с картите, плъзгащи се между пръстите й, странният аромат, който излъчваха, когато ги държеше в ръце, и спокойствието, настъпващо в мига, когато каналът се отваряше, въпросът изникваше в съзнанието й и започваше да се носи в двете посоки. Помнеше и инстинктивния начин, по който избираше картите, и тържествения жест, с който ги обръщаше, знаейки много преди да го направи, какво има от другата страна, и загадката, решена за миг, когато пътят, който трябваше да следва, се очертаваше в съзнанието й, установявайки връзките между картите. Да гледаш на таро, бе толкова просто и същевременно толкова сложно. Бе, като да гледаш картата на непознато място, като да начертаеш път от дома си до една конкретна точка — ако целта бе ясна, ако човек успееше да не се разсейва по пътя като някаква мистична Червена шапчица, отговорите се разкриваха пред него като добре очертани пътища. Понякога не отговорите са решението на загадката, й бе казала Енграси в един момент насаме; в някои случаи те само пораждат повече въпроси, повече съмнения.

— Защо? — я бе попитала Амая. — Ако задам въпрос и получа отговор, това би трябвало да е решението.

— Би трябвало, ако знаеш какъв въпрос да зададеш във всеки един момент.

Помнеше напътствията на леля Енграси. „Въпрос. Винаги трябва да има въпрос, иначе какъв би бил смисълът от един сеанс? Да отвориш канала, за да позволиш отговорите да дойдат объркани като риданията на милиони душù, молещи, стенещи и измамни. Трябва да направляваш сеанса, трябва да очертаваш пътя на картата, без да излизаш от линиите, без да позволяваш на вълка да те подмами и убеди да отидеш да береш цветя, защото, ако го направиш, той ще стигне до целта преди теб и онова, което ще откриеш, щом пристигнеш, вече няма да е мястото, където си отивала, накрая ще говориш с преоблечено чудовище, което се преструва на милата ти баба и което има само едно намерение — да те разкъса. И ще го направи, ще погълне душата ти, ако излезеш от пътя.“ Предупрежденията, слушани толкова пъти в детството й, отекнаха в нея с ясния глас на леля Енграси.

„Картите са врата и като всяка врата не бива да я отваряш просто така, нито да я оставяш отворена после. Врата, Амая, вратите не причиняват болка, но онова, което може да влезе през тях, да. Помни, че трябва да я затваряш, когато приключиш сеанса, че ще ти бъде разкрито това, което трябва да узнаеш, и че онова, което остане на тъмно, принадлежи на тъмнината.“

Вратата й откри свят, който винаги бе стоял наблизо, и само за няколко месеца тя се прояви като веща пътешественичка, научавайки се да чертае майсторски линии върху картата на непознатото, да направлява сеанса и грижливо да затваря вратата под зоркия поглед на Енграси. Отговорите бяха ясни, точни и лесни за разбиране като приспивна песен, нашепвана на ухо. Но настъпи време, когато бе на осемнайсет и учеше в Памплона, и когато любопитството започна да я държи над картите с часове. Разпитваше за момчето, което харесваше, за оценките си, за мислите на своите съпернички. И отговорите започнаха да пристигат объркани, смущаващи, противоречиви. Понякога, в отчаян опит да намери отговор, прекарваше по цели нощи в разбъркване и редене на тъмните карти, които не разкриваха нищо и оставяха в сърцето й странното усещане, че й е отнето нещо, принадлежащо й по право. Но не спираше да упорства и без да си дава сметка, започна да оставя вратата отворена. Никога не събираше картите, които често бяха по леглото й, и неведнъж се увличаше в продължителни сеанси с единствената цел да види. И накрая видя. Една сутрин, когато вече трябваше да излиза от къщи за университета, се залиса в едно от онези уж бързи и хаотични гледания на карти, които траеха с часове. Но онази сутрин пътуването наникъде я отведе до един отговор без въпрос. Когато се канеше да обърне картите, зловещият им заряд премина през мекия картон, на който бяха отпечатани, и разтърси ръката й като електрически ток. Започна да ги обръща една по една, чертаейки картата на разрушението в душата си. Когато стигна до последната, я докосна леко с върха на показалеца си, без да я обръща, и усети да я обгръща целият студ на вселената. Изпусна нечовешки вопъл и с отчаяние разбра, че вълкът я е подмамил, че я е измамил, за да я отклони от пътя, че проклетият кучи син я е изпреварил, стигнал е преди нея и я е карал да говори в продължение на дни със злото, преоблечено като баба й. Телефонът звънна само веднъж, преди да го вдигне, и Енграси й каза онова, което вече знаеше — че баща й е умрял, докато тя е брала цветя. Повече не се докосна до картите.

Въпросът.

Въпросът ехтеше в главата й от дни, примесен с други: Къде е? Защо го прави? И най-вече кой е? Кой е басахаунът?

Остави тестето на масата и Рос го разстла в редица.

— Подай ми три карти — каза тя.

Една по една, Амая започна да ги докосва с върха на пръста си. Рос ги отдели от другите и ги подреди стъпаловидно.

— Търсиш някой, и този някой е мъж. Не е млад, но не е и стар, и е наблизо. Подай ми още три.

Амая избра други три карти, които Рос постави вдясно от другите.

— Този мъж изпълнява мисия, има работа за вършене и е обречен да я свърши, защото тя дава смисъл на живота му и укротява бесовете му.

— Укротява бесовете му? Престъплението укротява бесове?

— Подай ми три карти.

Обърна ги до другите.

— Укротява стари бесове и още по-силни страхове.

— Разкажи ми за миналото му.

— Бил е зависим, поробен, но сега е свободен, макар върху му да тегне бреме. Винаги е водил вътрешна битка, за да усмири бесовете си, и сега мисли, че го е постигнал.

— Мисли? Какво мисли?

— Мисли, че е справедлив, мисли, че правото е на негова страна, мисли, че постъпва както трябва. Има висока самооценка, смята, че е триумфирал и възтържествувал над злото, но това е само поза. Подай ми още три.

Разстла ги бавно.

— Понякога рухва и най-жестокото у него излиза на бял свят.

— …и тогава убива.

— Не, когато убива, не е жесток. Знам, че няма много смисъл, но когато убива, той е пазител на чистотата.

— Защо каза това? — попита Амая рязко.

— Какво съм казала? — попита Рос, сякаш опомняйки се от сън.

— Пазителят на чистотата, защитникът на природата, закрилникът на гората басахаунът. Проклетият самодоволен мръсник. Какво си мисли, че опазва, убивайки момичета? Мразя го.

— А той теб не. Не те мрази, не се страхува от теб, просто си върши работата.

Амая понечи да докосне една от картите, но неволно закачи друга от тестето. Тя политна и се обърна нагоре, показвайки лицето си.

Рос погледна картата, а после и сестра си.

— А това е нещо друго. Току-що отвори друга врата.

Амая погледна картата недоверчиво, усещайки присъствието на вълка.

— Какво, по дяволите…?

— Задай въпрос — нареди Рос твърдо.

Шумът от вратата ги накара да се обърнат към Джеймс и леля Енграси, които влизаха, натоварени с няколко плика. Обсъждаха нещо през смях, който секна изведнъж, щом Енграси зърна картите. Приближи се до масата с твърда крачка, прецени онова, което виждаше, и с един жест подкани Рос.

— Задай въпроса — повтори тя.

Амая погледна картата, припомняйки си точния израз.

— Какво трябва да знам?

— Три карти.

Амая й ги подаде.

— Трябва да знаеш, че има друг, да го наречем, елемент от играта. — Тя обърна следващата карта. — Безкрайно по-опасен. — Обърна последната. — И той е твоят враг, идва за теб и за… — тя се поколеба, — за твоето семейство, вече е излязъл на сцената и ще продължи да привлича вниманието ти, докато не влезеш в играта му.

— Но какво иска от мен, от семейството ми?

— Подай ми карта.

Обърна картата и мършавият скелет върху масата се вторачи в тях с празните си очни кухини.

— О, Амая, иска твоите кости.

Рос остана безмълвна няколко секунди. После събра картите, уви ги в плата и вдигна поглед.

— Затворих вратата, сестричке. Онова, което е навън, е много страшно.

Амая погледна леля си, която бе станала обезпокоително бледа.

— Лельо, може би ти ще можеш…

— Да, но не днес. И не с тези карти… Трябва да помисля — каза тя и влезе в кухнята.