Невидимият пазител

28

— Шефке, имаме още едно мъртво момиче — обяви Сабалса.

Амая преглътна, преди да отговори. Сабалса беше казал „още едно“, сякаш колекционираха картички. Нещата се развиваха с необичайно бързи темпове. Ако престъпленията продължаваха с такова главоломно темпо, извършителят щеше да изгуби контрол и по-лесно да допусне грешка, която да им позволи да го хванат. Но дотогава цената щеше да е станала прекалено висока. Вече беше прекалено висока.

— Къде? — попита тя твърдо.

— Тук вече има разлика, този път не е в реката.

— Къде тогава? — каза тя, на път да изгуби търпение.

— В една изоставена хижа, в планината близо до Лекарос.

Амая го гледаше втренчено, преценявайки важността на новите данни.

— Променил е начина си на действие… Оставил ли е обувки? Как са открили жертвата?

— Ами — каза Сабалса внимателно, сякаш преценяваше ефекта от своите думи — това е другата особеност. Едни хлапета я открили още вчера, но не казали нищо. Едно от тях днес разказало вкъщи и баща му отишъл до хижата, за да провери дали е истина. И после се обадил в местната полиция. Наблизо имало патрул, който се отзовал, оттам потвърждават, че има труп, и то на младо момиче. Задействали са процедура за убийство и сексуално посегателство, може да се окаже една девойка, обявена за издирване преди няколко дни.

Амая го прекъсна.

— Защо не сме знаели нищо за това?

— Майката го е съобщила в жандармерията в Лекарос и после знаете как е.

— Трябва ли да знам какви са отношенията ви с жандармерията?

— С редовите полицаи, добри. Те си вършат своята работа, ние нашата и съдействат с каквото могат.

— А с шефовете?

— Това е вече друга тема. Постоянно има някакъв проблем с властите, дрязги, премълчана информация. Нали разбирате.

— Значи, може да има и други изчезнали момичета в долината, за които не знаем нищо, понеже сигналът е бил подаден в жандармерията?

— За разследването отговаря старши лейтенант Падуа, очаква ви там, за да говори с вас. Твърди, че всъщност не е имало официално подаден сигнал, макар че от няколко дни майката е идвала ежедневно и е твърдяла, че с дъщеря й е станало нещо. Въпреки това е имало свидетели, че момичето си е тръгнало по собствена воля.

Падуа беше цивилен, макар че слезе от служебна патрулка, придружаван от друг полицай с униформа. Протегна уверено ръка на Амая, представи себе си и своя колега и пое нагоре заедно с нея.

— Йоана Маркес. Петнайсетгодишна. Доминиканка по произход, живее в Испания от четиригодишна, а в Лекарос от осемгодишна, когато майка й се омъжва за друг доминиканец. Имат и по-малка дъщеря, на четири. Момичето е имало проблеми с родителите си за вечерния час. Преди два месеца е бягала от къщи, тогава е била при своя приятелка. И този път е изглеждало същото, казват, че имала гадже и избягала с него, има свидетели. Но въпреки това майката идваше всеки ден в участъка, за да ни казва, че става нещо лошо, че дъщеря й не е избягала.

— Явно е имала право.

Падуа не отговори.

— Ще говорим после — каза тя.

— Разбира се.

Хижата не се виждаше от шосето. Едва когато тръгна през полето, успя да я мерне полускрита сред дърветата. Замаскирана от многобройните храсти, които пълзяха по фасадата, къщичката се сливаше с горския шубрак наоколо. Кимна за поздрав на двамата жандармеристи, застанали от двете страни на вратата. Вътрешността бе тъмна и прохладна, пропита с характерната миризма на разлагащ се труп и с друг, по-сладникав и мускусен мирис, като на парфюмиран нафталин. Ароматът внезапно й напомни за шкафа с бельо на баба й Хуанита с комплектите изгладени чаршафи и бродирани с фамилните инициали завивки, идеално подредени върху рафтовете, от които висяха прозрачни торбички с топчета против молци. Задушливата им миризма удряше в носа всеки, дръзнал да открехне вратите на шкафа.

Изчака няколко секунди, докато очите й свикнат с полумрака. Част от покрива бе срутен от миналогодишните снегове, но дървените трупи спокойно можеха да го удържат още няколко зими. От разкривените греди висяха почернели дрипи от парцали и въжета, някои от пълзящите растения, с които бе обрасла фасадата, бяха проникнали през дупката в покрива и се смесваха със стотината разноцветни ароматизатора с форма на плодове, окачени на клончетата им. Амая установи, че упойващата миризма се дължеше на тази странна комбинация. Заслонът се състоеше от една-единствена правоъгълна стая, стара маса с внушителни размери и дълга пейка, която беше преобърната под масата. В средата на стаята имаше неестествено издут двуместен диван, покрит с петна от влага и урина. Диванът бе разположен срещу почерняла камина, препълнена с боклуци и отломки, които някой бе опитвал безуспешно да запали. От задната страна на дивана се подаваше необичайно чист латексов матрак. Подът бе покрит с фин слой пръст, по-тъмна там, където водата бе прониквала през покрива, образувайки вече позасъхнали локви. Иначе беше чисто и сякаш някой беше мел наскоро — по пода още личаха следите от метлата, подпряна на огнището. От трупа нямаше и следа.

— Къде…?

— Зад дивана, госпожо инспектор — посочи Падуа.

Тя насочи лъча светлина на фенерчето към мястото, което й показваха.

— Трябват ни прожектори.

— Отидоха да вземат, носят ги.

Фенерчето й освети сребристи кецове и бели чорапи, които изглеждаха леко зацапани с пръст. Отстъпи две крачки назад, правейки място, за да нагласят прожекторите и да направят предварителните снимки. Затвори очи, прошепна кратка молитва за душата на това момиче и започна.

— Искам всички да излязат вън, докато не приключим. Да останат само екипът ми, съдебният лекар и лейтенант Падуа от жандармерията — обяви тя, обръщайки се към присъстващите, като пропусна представянето.

С изключение на една жандармеристка в униформа, тя бе единствената жена, а престоят й във ФБР я бе научил колко важна е професионалната вежливост, когато се поема случай, по който вече работят други полицаи.

— Колегите са намерили тялото и са били така благоразумни да ни информират. Искам да разбера кой е влизал и какво са пипали, включително децата и бащата на момчето, което е съобщило. Йонан, стой плътно до мен. Искам всичко да се снима. Сабалса, помогнете ни да отместим внимателно матрака. И гледайте къде стъпвате.

— Виж ти — възкликна Йонан, — това е различно.

Жертвата, извънредно слабичка девойка, бе имала мургава кожа, която сега изглеждаше подпухнала, зеленикава и лъщяща от отока. Дрехите й бяха грубо и непохватно разрязани и преметнати от двете страни на тялото й, макар някои от парчетата да бяха използвани, за да покрият слабините й. От подутата и насинена шия висяха краищата на корда, която изчезваше сред гънките отекла плът. Бледата й ръка бе положена върху корема и стискаше букет бели цветя, завързани с бяла панделка. Очите й бяха полуотворени, а през миглите й прозираше белезникава слузеста ципа. Десетки повече или по-малко увехнали цветчета ограждаха главата й. Бяха забодени в тъмната й къдрава коса и образуваха диадема, която се спускаше към раменете й и очертаваше трупа й.

— Мамка му — промълви Ириарте. — Какво е това?

— Снежанка — прошепна впечатлено Амая.

Доктор Сан Мартин, който тъкмо влизаше, заобиколи дивана и застана до Амая. Постави си ръкавиците и докосна леко челюстта и ръката на момичето.

— Състоянието на трупа говори за дни, и то доста.

— Някои от цветята са по-свежи, най-много от вчера — отбеляза Амая, сочейки букета върху корема на момичето.

— Бих казал, че този, който е поставил първите, е идвал всеки ден, за да носи свежи цветя. Някои от тези — погледна той, сочейки най-увехналите — са на повече от седмица. Освен това тялото е пръскано с парфюм.

— Забелязах, видях и ароматизаторите. Мисля — каза Амая, надигайки се леко, за да погледне Ириарте, — че може би ще открием флакона сред купчината боклук в огнището.

Беше разпознала помпозното тъмно шишенце още на влизане. Преди две години Рос й бе подарила страшно скъпа опаковка от този парфюм, който си бе слагала едва няколко пъти — Джеймс го харесваше, но замайващото сандалово ухание й се струваше твърде сладникаво. Сега разбра, че повече никога няма да го ползва. Ириарте вдигна облечената си в ръкавица ръка, която държеше изцапаното с пепел шишенце.

— Тялото — продължи Сан Мартин — е преминало хроматичния период преди дни и е навлязло в емфизематозната фаза. Разбира се, ще бъда по-прецизен след аутопсията, но бих казал, че е мъртва от около седмица. — Той опипа кожата, защипвайки я между пръстите си. — Кожата още не е започнала да се отделя и все още изглежда доста хидратирана, но това, че е била тук вътре, на хладно и тъмно, може да е допринесло за консервацията. Макар че вече е започнала да се издува от гнилостните газове — може да се види главно тук и тук — каза той, сочейки корема, който изглеждаше оцветен в зеленикаво, и шията, така подпухнала, че краищата на кордата, висящи сред тъмната коса на момичето, едва се виждаха.

Сан Мартин се наведе над тялото, вторачен в нещо, което бе привлякло вниманието му. През полуотворената уста на трупа се виждаха какавиди на насекоми, които бяха снесли яйцата си там.

— Вижте това, госпожо инспектор.

Амая покри устата и носа си с маската, която й подаде Сан Мартин, и се наведе да погледне.

— Погледнете шията, и вие ли виждате същото?

— Виждам две огромни, ясно очертани синини от двете страни на трахеята.

— Точно така и сигурно ще има още на тила, ще ги видим, когато успеем да я мръднем. Това момиче, въпреки онова, в което кордата се опитва да ни убеди, е било удушено с голи ръце. Двете синини отговарят на палците на убиеца. Снимайте това — каза той, обръщайки се към Йонан. — Надявам се този път да ви видя на аутопсията.

Йонан свали фотоапарата за секунда, за да погледне Амая, която продължи да говори, без да му обръща внимание.

— Тук ли е убита, докторе?

— Бих казал, че да, макар че това трябва да установите вие. Но разбира се, ако не са я убили тук, то тогава са я пренесли на това място веднага, защото трупът не е бил местен след първите два часа от настъпването на смъртта. Причина за смъртта — вероятно удушаване, асфиксия. Време — ще трябва да се анализира стадият на ларвите, но според мен около седмица. А мястото сигурно е тук. Температурата на тялото се е изравнила с тази на хижата, а трупните петна сочат, че не е била местена след смъртта. Вкочаняването е изчезнало почти напълно, което е типично за тази фаза, а белезите на дехидратация са слаби поради очевидната влага на средата.

Амая взе пинсета и оголи слабините на момичето. Отдръпна се леко, за да може Йонан да направи снимки.

— Какво ще кажете за външните охлузвания? Според мен е била изнасилена.

— Видимо да, но в тази фаза на разлагането гениталиите обикновено изглеждат доста подпухнали. Ще ви кажа при аутопсията.

— О, не! — възкликна Амая.

— Какво има? Какво видяхте?

Амая скочи като ударена от гръм. Заобиколи дивана и се обърна към Ириарте.

— Хайде, помогнете ми.

— Какво искате да направите?

— Да преместя дивана.

Хващайки го отстрани, двамата го вдигнаха, установявайки, че въпреки вида му е необичайно лек. Преместиха го с петнайсетина сантиметра напред.

— По дяволите! — възкликна Сан Мартин.

Съдия-следовател Естебанес, която тъкмо влизаше, се приближи предпазливо.

— Какво има?

Амая я погледна втренчено, но на съдията й се стори, че погледът й минава през нея, през стените на тази хижа, през горите и хилядолетните скали на долината. Докато не намери точните думи.

— Дясната й ръка липсва от лакътя надолу. Разрезът е чист и няма кръв, така че са я отрязали, когато вече е била мъртва. Няма да я открием, взели са я.

Съдия-следователят направи гримаса на дълбоко отвращение.

Пролетта на 1989 година

От онзи ден Амая заживя при леля Енграси, като навестяваше ежедневно баща си в цеха и ходеше в неделя на обяд вкъщи. Помнеше тези обеди като неизбежни изпитания. Сядаше в единия ъгъл на масата срещу майка си, възможно най-далеч от нея, и се хранеше мълчаливо, отговаряйки с едносрични думи на будещите съжаление опити на баща й да започне разговор. После помагаше на сестрите си да раздигнат масата и когато вече всичко беше подредено, се отправяше към малкия хол, където родителите й гледаха новините в три. Там се сбогуваше с тях до следващата седмица. Навеждаше се и целуваше баща си, а той пъхаше в ръката й грижливо сгъната банкнота. После стоеше още няколко минути, гледайки майка си в очакване, докато тя продължаваше да се взира в телевизора, без да й обръща никакво внимание. Тогава баща й казваше:

— Амая, леля ти сигурно те чака.

И тя излизаше от къщи мълчаливо, а по гърба й лазеха тръпки. После на лицето й грейваше огромна щастлива усмивка, докато благодареше на всемогъщия детски бог, че и този ден не бе поискала да я докосне, да я целуне, да я изпрати. Предпочиташе да е така. Известно време се страхуваше, че майка й може да направи някой жест, който да се изтълкува като покана да се завърне вкъщи. Изпадаше в ужас от самата мисъл, че може да я погледне в лицето за повече от две секунди, защото когато го правеше, докато баща й търсеше вино в бюфета или се навеждаше над огнището, за да разпали огъня, отново изпитваше такъв страх, че краката й трепереха, а устата й пресъхваше, сякаш беше пълна с брашно.

Насаме с нея остана само два пъти. Първият път бе година след нападението, на следващата пролет. Косата й отново бе пораснала, а и тя самата бе дръпнала доста през зимата. Беше уикендът, когато сменяха часа, но и двете с леля й бяха забравили да го направят — така че отиде в дома на родителите си с час по-рано. Почука на вратата и когато майка й отвори и отстъпи встрани, за да я пусне да влезе, разбра, че баща й го няма. Стигна до средата на хола и се обърна да погледне майка си, която бе спряла в коридора и я наблюдаваше оттам. Не можеше да види очите й, нито изражението на лицето й, защото коридорът тънеше в мрак, за разлика от слънчевия хол, но усещаше враждебността й, сякаш в коридора се бе спотаила глутница вълци. Още беше с палтото, но въпреки това започна да трепери, сякаш вместо мека пролетна температура, бе настъпила най-свирепа сибирска зима. Вероятно бяха минали едва няколко секунди, но на нея й се сториха цяла вечност, изпълнена с примигвания и учестено дишане, идващо от място, на което някакво момиче плачеше; чуваше го ясно, макар да не го виждаше, защото внимаваше за заплашителното зло, което дебнеше в коридора. Леко докосване, стъпка напред и момичето, което плачеше, започна да пищи, обхванато от паника, задавените ридания едва успяваха да излязат от гърлото й в напразен опит да прогонят дебнещото я безумие. Това бяха виковете от кошмарите, в които малките момичета пресипват от пищене, докато писъците им не се превърнат в шепот, едва излизащ от гърлата им. Поредна крачка. Пореден вик, може би същият, който никога нямаше да спре. Майка й стигна до вратата на хола и Амая най-сетне успя да зърне лицето й. Това й бе достатъчно. Веднага осъзна, че момичето, което крещеше задавено, бе тя самата, и при тази мисъл се подмокри от страх в секундата, в която баща й и сестрите й влизаха през вратата.