Невидимият пазител

13

Примесени с вездесъщия брътвеж на телевизора, до нея достигнаха гласовете на Джеймс и Йонан, които разговаряха в холчето на леля Енграси, явно нечувствителни към глъчката, вдигана от седемте старици. Дамите играеха на покер на шестоъгълната, тапицирана в зелено и достойна за някое казино маса, която леля й бе поръчала от Бордо, за да може вечер да залагат на нея честта си и по няколко евро. Щом я зърнаха на прага, двамата се отдръпнаха от игралната маса и тръгнаха към нея. Джеймс я целуна бързо, хвана я за ръка и я поведе към кухнята.

— Йонан те чакаше, искал да говори с теб. Ще ви оставя насаме.

Младшият инспектор пристъпи напред и й подаде един кафяв плик.

— Шефке, пристигна анализът на пробите от Сарагоса, предположих, че искате да го видите възможно най-скоро — каза той, плъзвайки поглед по огромната кухня на Енграси. — Мислех, че вече не съществуват такива места.

— Не съществуват, повярвай ми — отвърна тя, измъквайки сгънат лист от вътрешността на плика. — Това е… невероятно. Слушай, Йонан, космите, които открихме върху труповете, са от глиган, овца, лисица, както и с неустановен произход, може би от мечка, макар анализът да не е окончателен. Освен това останките от кожа по кордата са, дръж се да не паднеш — от коза.

— От коза?

— Да, Йонан, имаме си цял ноев ковчег. Почти ме изненадва, че не са намерили слонски сополи и сперма от кит…

— Ами човешки следи?

— Никакви, нито косъм, нито секрети, нищо. Какво ли биха си казали нашите приятели горските, ако можеха да видят това?

— Че няма човешки следи, защото басахаунът не е човек.

— За мен този Флорес е идиот. Както сам обясни, предполага се, че басахауните са кротки същества, закрилници на живота в гората… Сам каза, че басахаун му е спасил живота, как според теб ще го свърже с тази история.

Йонан я погледна, размишлявайки над обяснението.

— Не е задължително басахаунът да е бил там, за да убива момичетата, може би е било тъкмо обратното. Като закрилник на гората е логично да се е чувствал замесен, засегнат и провокиран от присъствието на маниака.

Амая го погледна изумено.

— Логично? Да не би всичко това да те забавлява? — Йонан се усмихна. — Очевидно тези измишльотини за басахауна ти допадат.

— Само в частта, в която няма мъртви момичета. Но вие по-добре от всеки знаете, че това не са глупости, шефке, и ви го казвам аз, който освен полицай съм и археолог, и антрополог…

— Я стига. Обясни ми защо да знам по-добре от всеки.

— Защото сте родена и израсли тук. Нали няма да ми кажете, че не сте закърмена с тези истории от малка? Това не са глупости, а част от баско-наварската култура и митология. И да не забравяме, че това, което сега е митология, първо е било религия.

— Тогава не забравяй, че в името на най-ревностната религия в същата тази долина са преследвали и осъдили десетки жени, които са издъхнали на кладата през 1610 година по вина на не по-малко абсурдни вярвания от това. Които, за щастие, обществото отдавна е загърбило.

Той поклати глава и изложи пред Амая всички познания, които криеше под външността си на млад инспектор.

— Известно е, че религиозният фанатизъм и страховете, подхранвани от легенди и невежество, са причинили много злини, но не може да се отрече, че това е било едно от най-разпространените поверия в новата ни история, шефке. Преди сто, най-много сто и петдесет години, рядко е имало някой, който да признае, че не вярва във вещици, магьосници, чародеи, басахауни, циклопа Тартало и най-вече богинята Мари — дух, майка и пазителка на реколтите и добитъка, която сипела от небето гръмотевици и градушки, докарвали на хората ужасен глад. Дошъл момент, когато имало повече хора, които вярвали във вещици, отколкото в Светата троица. Това не убягнало на Църквата, която виждала как нейните енориаши на излизане от литургия продължавали да спазват древните си ритуали, от незапомнени времена станали част от живота на семействата им. И някои болни фанатици, като инквизитора на Байона, Пиер де Ланкре, повели безмилостна война срещу древните поверия, постигайки със своето безумие точно обратния ефект. Онова, в което хората открай време вярвали, внезапно се превърнало в нещо скверно, подсъдно, предмет на нелепи клевети, предизвикани най-често от убеждението, че който сътрудничел на Инквизицията, бил вън от подозрение. Но преди да стигнем до това безумие, древната религия била изповядвана от обитателите на Пиренеите в продължение на стотици години, без да предизвиква никакъв проблем, съжителствала дори с християнството без особени пречки, докато не се проявили лудостта и нетърпимостта. Мисля, че възстановяването на някои ценности от миналото няма да се отрази зле на днешното ни общество.

Впечатлена от думите на обичайно сдържания младши инспектор, Амая каза:

— Йонан, лудост и нетърпимост са съществували винаги, във всички общества. Ти май си разговарял с леля Енграси…

— Не, но с удоволствие бих го направил. Съпругът ви ми каза, че гледа на карти и разни такива неща.

— Да… Разни такива неща. Да не си припарил до леля ми — каза Амая с усмивка, — достатъчно грижи са й на главата.

Йонан се засмя, без да откъсва очи от печеното, което чакаше до фурната мига преди вечеря, когато щеше да получи финалната си златиста коричка.

— Като заговорихме за грижи, имаш ли представа къде е Монтес?

Младшият инспектор понечи да отговори, но в прилив на дискретност прехапа долната си устна и отмести поглед. Амая забеляза този жест.

— Йонан, в момента водим може би най-важното разследване в живота си, заложили сме много на този случай. Чест, престиж, както и най-важното: да неутрализираме тази гадина и да попречим да направи на друго момиче онова, което е сторил с предишните. Оценявам колегиалността ти, но Монтес действа на своя глава и държанието му може да повлияе негативно на разследването. Знам как се чувстваш, защото и аз се чувствам така. Все още не съм решила как да постъпя и разбира се, не съм подала рапорт, но колкото и да ми е мъчно, колкото и да ценя Фермин Монтес, няма да позволя ексцентричното му поведение да спъва работата на толкова професионалисти, които жертват кожата си, очите и съня си. И така, Йонан, какво знаеш за Монтес?

— Съгласен съм, шефке, знаете, че съм лоялен към вас. Но не казах нищо, понеже ми се стори, че въпросът е личен…

— Нека аз да преценя.

— Днес по обяд го видях в ресторант „Анчитонеа“… Със сестра ви.

— Със сестра му? — поправи го тя.

— Не, с вашата сестра.

— С моята сестра? С Росаура?

— Не, с другата, Флора.

— С Флора? Те видяха ли те?

— Не, нали знаете, че до входа има бар, който описва полукръг и стига до задната част на ресторанта, при входа за игрището. Аз бях седнал с Ириарте до остъклената врата. Видях ги да влизат и станах да ги поздравя, но те влязоха в ресторанта и ми се стори неуместно да тръгна след тях. Когато след половин час излязохме, видях през стъклото откъм бара, че тъкмо са поръчали и се готвят да обядват.

Йонан Ечайде никога не се бе страхувал от дъжда. Напротив, обожаваше да се разхожда под пороя без чадър и винаги когато можеше, излизаше да се пошляе из Памплона, нахлупил качулката на анорака си, самотен в бавните си стъпки, докато другите край него бързаха към кафенетата или ситнеха тромаво под коварните стрехи на сградите, от които шуртеше вода, сякаш за да ги намокри още повече. Закрачи из уличките на Елисондо, любувайки се на ефирната водна завеса, която се носеше без посока над градчето, създавайки загадъчното впечатление на разкъсан булчински воал. Фаровете на колите прорязваха мрака, рисувайки водни привидения, а червеното на светофара се разливаше като течна материя, образувайки алена локва под краката му. В контраст с безлюдните тротоари, в този час автомобилният трафик бе оживен, сякаш всички бяха тръгнали нанякъде, като влюбени, забързани за среща. Йонан пое по улица „Сантяго“ към площада, отдалечавайки се с енергични крачки от шума, когато забеляза изящните форми, които мигом го пренесоха в други времена. Възхити се на фасадата на кметството и на съседното казино, строено в началото на ХХ век като място за срещи на най-заможните жители, чийто социален живот до голяма степен бе протичал точно там. Много делови и политически решения бяха вземани зад тези прозорци, може би повече отколкото в самото кметство, във времена, когато общественото положение и неговото утвърждаване са били по-ценени дори от сега. В единия край на площада, на мястото, където преди се бе издигала старата църква, видя къщата на архитекта Виктор Еуса. Загледа се и в културния център „Арискуненеа“, към който изпитваше специален интерес и чието величествено присъствие не го разочарова.

Спусна се по улица „Хайме Урутия“, омагьосан от дъжда и от вълнуващата архитектура на красивите къщи. На номер 27 имаше проход към улица „Сантяго“, който бе свързвал, заедно с други, вече несъществуващи пасажи, къщите с полето, оборите и овощните градини, изчезнали след строежа на днешното шосе. Срещу колонадите на къщите, в единия край на старото покрито тържище се намираше старата воденица на Елисондо, възстановена в края на XIX век и преустроена в електрическа централа в края на ХХ век. Архитектурата на всяко село или град свидетелства толкова добре за преживяванията и вкусовете на неговите обитатели, колкото навиците на човек разкриват личността му. Подобно на семейството и възпитанието, и местата определят чертите на характера, а това място говореше за гордост, за смелост и борба, за чест и за слава, завоювана не само със сила, но и с находчивост и хитрост, чийто символ, шахматната дъска, фигурираше на герба, който жителите на Елисондо показваха с достойнството на хора, защитили дома си честно и почтено.

И насред тази сцена на чест и гордост един убиец се осмеляваше да излага собственото си зловещо творение като безмилостен черен цар, напредващ безпощадно по дъската и поглъщащ белите пешки. Със същата надменност, същата суетност и високомерие като на всички серийни убийци преди него. Йонан започна да си припомня под дъжда жестоката история на тези зловещи насилници. За него бе станало почти фикс идея да предрича, очертава и напипва в тъмното профила на убиеца — своеобразна игра на шах, в която да предвидиш следващия ход бе от ключово значение. Въпросът бе да предугадиш хода, който показва как ще се развие остатъкът от партията и кой от съперниците ще бъде победен. Би дал всичко, за да присъства на някой от онези курсове, които посещаваше инспектор Саласар. Но междувременно се задоволяваше да е близо до нея, да работи с нея и да допринася за разследването с предложения и идеи, които тя очевидно много ценеше.