Невидимият пазител

36

Ситният дъждец, който бе валял в продължение на часове, бе напоил долината до такава степен, че изглеждаше невъзможно някога да изсъхне. Всички повърхности бяха мокри и блестящи, докато колебливото слънце се показваше между облаците, вдигайки ивици пара от короните на голите дървета. В главата й още стоеше въпросът на агент Дюпри: какво пречи на нормалния ход на разследването? Както винаги, блестящият му ум я порази — ненапразно и въпреки екстравагантните си методи той бе един от най-добрите аналитици на ФБР. За едва трийсетина минути разговор по телефона Алойзиъс Дюпри бе направил дисекция на случая и на нея самата и с хирургическа прецизност бе посочил проблема с увереност, с каквато се забива кабарче върху карта. Ето тук. И истината бе, че тя също го знаеше, знаеше го още преди да набере неговия номер — имаше нещо, което пречеше на нормалния ход на разследването, но не беше сигурна дали иска да погледне към мястото, където бе забито кабарчето.

Влезе в колата, затвори вратата, но не запали двигателя. Вътре бе студено, а стъклата бяха обсипани с микроскопични капки дъжд, които допринасяха за влажната меланхолична атмосфера.

— Какво точно пречи — прошепна на себе си Амая.

Огромна ярост забушува вътре в нея, надигайки се от стомаха й като пламтяща огнена вълна, и един първичен страх изведнъж я подкани да бяга, да се спасява от всичко това, да отиде някъде, на място, където можеше да се почувства в безопасност, където опасността нямаше да я притиска, както тук. Злото вече не я дебнеше, злото я заплашваше с враждебното си присъствие, обвивайки тялото й като мъгла, дишайки във врата й и надсмивайки се над ужаса, който предизвикваше у нея. Усещаше зоркото му, тихо и неизбежно присъствие, както се усещат болестта и смъртта. Алармата кънтеше вътре в нея, молейки я да бяга, да отиде на сигурно място, и тя искаше да го направи, но не знаеше къде да иде. Отпусна глава на волана и остана така няколко минути, усещайки как я обземат ужас и гняв. Сепна я почукване по стъклото. Понечи да свали прозореца, но осъзна, че все още не е запалила колата. Отвори вратата и една млада униформена колежка се наведе, за да я заговори.

— Добре ли сте, госпожо инспектор?

— Да, отлично, просто умора. Нали разбирате.

Тя кимна, сякаш знаеше какво има предвид, и добави:

— Ако сте много уморена, може би не бива да шофирате. Искате ли да потърся някой, който да ви закара?

— Няма нужда — отвърна Амая, мъчейки се да изглежда по-бодра. — Благодаря.

Запали двигателя и излезе от паркинга под настойчивия поглед на жената. Известно време кара из Елисондо. По улица „Сантяго“, по „Франсиско Хоакин Ириарте“ до пазара, от „Хилчаурди“ до „Мендитури“, обратно към „Сантяго“, по „Алдуидес“ до гробището. Спря автомобила пред входа и се загледа в двата коня от близката ферма, които бяха дошли до края на полето и свеждаха величествените си глави над шосето.

Ограденият с каменна рамка железен портал изглеждаше затворен както винаги — макар че един човек излезе отвътре, носейки отворен чадър в едната си ръка, въпреки че не валеше, и плътно опаковано вързопче в другата. Амая се замисли за този обичай, типичен за хората от село и от крайбрежието — те никога не носеха чанти, а слагаха в здраво стегнати вързопи всичко, което се налагаше да носят: дрехи, инструменти, обяда си. Увиваха ги плътно в здрав и компактен пакет, който омотаваха с парцал или със собствените си работни дрехи, и после ги връзваха с връвчица, правейки невъзможно да се разбере какво носят вътре. Мъжът пое пеша по шосето към Елисондо, а тя отново погледна вратата на гробището, която бе останала открехната. Слезе от колата, приближи се до оградата и я затвори, хвърляйки кратък поглед към вътрешността на земята на мъртвите. Качи се в колата и потегли.

Онова, което търсеше, не беше там.

Смесица от възмущение, тъга и гняв бушуваше в нея, карайки сърцето й да бие толкова силно, че въздухът в колата изведнъж се оказа недостатъчен да утоли жаждата в гърдите й. Свали стъклата и продължи така, въздишайки изнервено и опръсквайки вътрешността на колата с капките, полепнали по дрехите й. Звукът на телефона, който лежеше на съседната седалка, прекъсна мрачните й мисли. Погледна го раздразнено и намали леко скоростта, преди да го вземе. Беше Джеймс. „По дяволите, няма ли да ме оставите поне минутка на мира?“, изфуча тя, без да вдига. Остави телефона без звук, ядосана вече на Джеймс, и хвърли апарата на задната седалка. Така му се ядоса, че би го зашлевила, ако можеше. Защо всички се мислят за толкова умни? Защо всички смятат, че знаят от какво има нужда? Леля й, Рос, Джеймс, Дюпри и онази полицайка от управлението.

— Вървете на майната си — прошепна тя. — Вървете всички по дяволите и ме оставете на мира.

Подкара към планината. Лъкатушещият път я накара да се концентрира над шофирането, помагайки на нервите й постепенно да се отпуснат. Помнеше, че преди години, когато следваше и напрежението от тестове и изпити успяваше да я обземе до такава степен, че бе неспособна да запомни и дума, й бе станало навик да отива да шофира в покрайнините на Памплона. Понякога стигаше до Хавиер и дори до Еунате, и когато се връщаше, нервността й се бе изпарила и можеше отново да седне да учи.

Позна района, където се бе срещала с горските, кривна по горския път и продължи още няколко километра, заобикаляйки локвите, образувани от дъжда през последните дни, които приличаха на малки езерца из глинестия терен. Спря колата на място, където нямаше кал, слезе и рязко затвори вратата, когато чу, че мобилният й отново звъни.

Направи няколко крачки по пътя, но равната подметка на обувките й се залепваше за тънкия слой кал, затруднявайки придвижването й. Изтри подметки в тревата и чувствайки се все по-зле, навлезе в гората, сякаш призована от мистичен зов. Сутрешният дъждец не бе проникнал в гъстата гора и под короните на дърветата земята бе суха и чиста, като току-що изметена от самодиви, от онези горски и речни феи, които решеха косите си със златни и сребърни гребени, спяха заровени под земята денем и излизаха само вечер, за да съблазняват пътниците. Възнаграждаваха богато мъжете, които се любеха с тях, и наказваха онези, които се опитваха да откраднат гребените им, като жестоко ги осакатяваха.

Пристъпвайки под купола, оформен от короните на дърветата, изпита същото усещане, същото смирение като при влизане в катедрала и усети присъствието на Бог. Вдигна смутено очи, докато чувстваше как гневът напуска тялото й като свиреп кръвоизлив, оставяйки я едновременно без злоба и без сили. Избухна в плач. Сълзите се затъркаляха по лицето й, дивите ридания, излезли от дълбините на душата й, омаломощаваха тялото й. Вкопчи се в едно дърво като обезумял друид, както може би са правили предците й, и зарида, прегърнала ствола, мокрейки дървото със сълзите си. Свлече се отчаяно надолу и седна на земята, без да отпуска ръцете си. После плачът започна да затихва и тя остана така, съкрушена, усещайки душата си като къща на скалите, чийто нехайни стопани са оставили вратите и прозорците отворени по време на буря. Едно нечисто зло вилнееше в нея, опустошавайки я цялата, заличавайки всяка следа от реда, който й бе вдъхвал сигурност. Нямаше друго освен гняв — надигащ се от тъмните кътчета на душата й, заемащ пространствата, които опустошението бе оставило празни. Гневът нямаше цел, нямаше име, бе сляп и глух; усети го как нараства в нея, пъплейки като пожар, разпалван от вятъра.

Изсвирването прозвуча така отчетливо, че за момент изпълни всичко. Тя се обърна рязко, търсейки източника на сигнала, и сложи ръка на пистолета си. Бе прозвучало ясно, като свирката на началник-гара. Заслуша се внимателно. Нищо. Изсвирването отново се чу кристално ясно, този път зад гърба й. Дълъг сигнал, последван от друг, по-кратък. Тя се изправи и се взря в дърветата, сигурна, че ще открие нечие присъствие. Не видя никого.

Ново кратко изсвирване, сякаш за да привлече вниманието й, прозвуча зад гърба й. Обърна се изненадано и успя да мерне сред дърветата висок и тъмен силует, който се скри зад един голям дъб. Понечи да измъкне пистолета си, но размисли, защото всъщност не усещаше заплаха. Остана неподвижна, гледайки към мястото, където го бе изпуснала от поглед, на стотина метра от нея. На около три метра вдясно от големия дъб видя да се разклащат ниски клонки и зад тях изникна същият снажен силует с дълга сиво-кафява грива, който се движеше бавно, сякаш изпълняваше старинен танц между дърветата, избягвайки да гледа в нейната посока, но оставяйки я да го види достатъчно добре, за да няма място за съмнения. После се шмугна зад дъба и изчезна. Стоя известно време така притихнала, че едва усещаше собственото си дишане. Оттеглянето на нейния гост й вдъхна невероятен покой, изключително смирение и чувството, че е била свидетелка на чудо, изписало се на лицето й под формата на усмивка, която още играеше на устните й, когато се погледна, без да се познае, в огледалото за обратно виждане. Закопча кобура си, който бе отворила инстинктивно, но без да извади глока. Замисли се за трепетното чувство, което я бе обзело, докато го наблюдаваше, и за това, как първоначалният й страх се бе превърнал изведнъж в дълбоко смирение, в детинска буйна радост, която бе разтърсила гърдите й като коледно утро.

Седна в колата и погледна телефона. Шест пропуснати повиквания, всичките от Джеймс. Потърси в указателя номера на доктор Такченко и го набра. Телефонът започна да дава свободно, след което прекъсна. Запали двигателя и потегли внимателно. Когато излезе на шосето, потърси подходящо място, отби колата на един открит завой и отново набра номера. Силният акцент на доктор Такченко я поздрави от другия край на линията.

— Госпожо инспектор, къде се намирате? Чувам ви много лошо.

— Докторке, бяхте ми казали, че сте оставили стратегически разположени камери в гората, нали?

— Точно така.

— Току-що бях в един район близо до мястото, където се видяхме за първи път, помните ли?

— Да, една от камерите ни е там…

— Докторке… Мисля, че видях… мечка.

— Сигурна ли сте?

— Мисля, че да.

— Госпожо инспектор, не че се съмнявам във вас, но ако бяхте видели мечка, щяхте да сте сигурна. Повярвайте, няма място за колебания.

Амая замълча.

— Тоест не знаете какво сте видели.

— Напротив, знам — прошепна Амая.

— Разбрах ви, госпожо инспектор. — Прозвуча като „инспьектор“. — Ще прегледам кадрите и ще ви се обадя, ако видя мечка.

— Благодаря.

— Няма защо.

После затвори и набра Джеймс. Когато той вдигна, каза само:

— Прибирам се, скъпи.