Невидимият пазител

31

— Аз съм просто дете — изплака тя, — аз съм просто дете, защо не ме обичаш?

Момиченцето хлипаше, докато пръстта затрупваше лицето му. Но чудовището нямаше милост.

Долавяше шума на близката река, мирисът на скали насищаше обонянието й, а студът от камъните пронизваше гърба й, докато лежеше на брега. Убиецът се бе навел над нея, за да вчеше косата й на път, на две идеални златни половини, които почти закриваха голата й гръд. Тя търсеше очите на убиеца в отчаян опит да срещне милост. Лицето му се спря до нейното, толкова близо, че можеше да вдиша хилядолетния му мирис на гора, река, на камъни, вгледа се в очите му и откри там, където трябваше да е душата му, само две тъмни пещери, черни, непрогледни. Искаше да изкрещи, да прогони приклещилия тялото й ужас, който я подлудяваше. Но устата й не се отваряше, риданията, напиращи в нея, не излизаха от гърлото й, защото беше мъртва. Това, значи, бе насилствената смърт — безкраен опит да изкрещиш ужаса, който остава вътре… Завинаги. Убиецът видя мъката на детето, видя болката й и започна да се смее, докато смехът му не изпълни цялото пространство. Тогава отново се наведе над нея и прошепна:

— Не се страхувай от мама, малка мръснице. Няма да те изям.

Телефонът заподскача върху дървеното шкафче, бръмчейки като електрически трион. Амая се изправи в леглото, смутена и уплашена, почти убедена, че е изкрещяла, и докато отместваше мокрите кичури, полепнали по челото и врата й, погледна апарата, който пълзеше по шкафчето от вибрацията като някакъв зловещ, отблъскващ и гигантски бръмбар.

Изчака няколко секунди, опитвайки да се успокои. Въпреки това усети как биенето на сърцето й отеква с камшични удари в слепоочията й. Доближи слушалката до ухото си.

— Инспектор Саласар?

Гласът на Ириарте я върна в реалността като с вълшебна пръчка.

— Да, кажете.

— Да не ви събудих? Съжалявам.

— Не се тревожете, всичко е наред — отговори тя и помисли: „Всъщност съм му почти длъжница“.

— Звъня ви, понеже си спомних нещо. Когато видяхте тялото, казахте нещо, за което не спирам да мисля оттогава. Казахте „Снежанка“, помните ли? Зловещо е, но и на мен ми направи същото впечатление, а коментарът ви само засили усещането, че съм виждал това и преди, на друго място, в друг контекст. Най-накрая си спомних. Това лято бях на почивка с жена ми и децата в един хотел на крайбрежието на Тарагона, нали се сещате, от онези с голям басейн и детски кът за малките. Една сутрин забелязахме, че децата са особено неспокойни, малко странни, хем разстроени, хем оживени, сновяха насам-натам из градината, събираха клечки, камъчета и цветя и се държаха много тайнствено. Проследих ги и видях, че поне дузина от най-малките са се скупчили в кръг в единия край на градината. Приближих се и видях, че бяха издигнали мъничък олтар за едно умряло врабче. Птичето лежеше върху купчина хартиени кърпички, оградена с обли камъчета и мидени черупки, а край него бяха наредили гирлянд от цветя. Развълнувах се, поздравих ги за направеното, предупредих ги за болестите, които могат да пренасят умрелите птици, и че трябва да си измият ръцете. После едва успях да ги отведа оттам. С цената на много игри успях да им избия птичето от главата, но в продължение на дни виждах как групички деца се връщат на мястото, където се намираше врабчето. Казах на един служител и той го прибра оттам, за огорчение и неудоволствие на малките, въпреки че птичето вече бе съвсем разложено.

— Мислите, че е детето, което я е открило?

— Бащата каза, че синът му е бил в планината със свои приятели. Струва ми се, че децата може да са я намерили, но не в деня, когато са съобщили за нея, а преди това. Мисля, че са намерили трупа и са решили да направят олтар, да донесат цветя… Може те да са я покрили. Освен това забелязах, че отпечатъците по флакончето парфюм са по-скоро малки — предположихме, че са женски, но може да са и детски. Почти съм сигурен, че са били те.

— Снежанка и нейните джуджета.

Микел беше на осем, но вече знаеше какво е да си забъркан в сериозен проблем. Седнал на горещия стол в кабинета на Ириарте, той клатеше крака напред-назад в опит да се успокои, докато родителите му го гледаха с пресилени усмивки, които вместо да го ободрят, само подчертаваха едва прикритото послание, изписано по лицата им. Майка му бе ставала поне три пъти, за да му оправя дрехите и косата, и всеки път го бе поглеждала в очите с онова тревожно изражение, което придобиваше, когато не бе напълно сигурна какво става. Баща му беше по-директен: „Не се притеснявай, всичко ще бъде наред. Ще ти зададат няколко въпроса, ти само трябва да кажеш истината максимално ясно“. Истината. Ако кажеше истината ясно, нещата щяха да загрубеят. Но след като бе видял приятелите си да пристигат заедно с родителите им, преминавайки по коридора пред случайно отворената врата, и след като бяха разменили за секунда отчаяни погледи, разбра, че няма измъкване. Хон Сорондо, Пабло Одриосола и Маркел Мартинес. Маркел бе на десет и може би нямаше да се огъне, но Хон беше женчо и щеше да изпее всичко веднага щом го попитат. Погледна още веднъж майка си и баща си, въздъхна и призна на Ириарте.

— Ние бяхме.

Отне им близо половин час, за да успокоят родителите и да ги убедят, че не им е нужен адвокат, макар че можеха да го повикат, ако желаеха — децата им не бяха обвинени в престъпление, но бе от жизнено значение да разговарят с тях. Накрая склониха и Амая реши да премести всички в заседателната зала.

— Е, момчета — започна Ириарте, — някой иска ли да ми разкаже какво стана?

Децата се спогледаха помежду си, после погледнаха родителите си и накрая не обелиха дума.

— Добре, аз ли предпочитате да задавам въпросите?

Те кимнаха.

— Често ли ходехте в тази хижа?

— Да — отвърнаха те в хор, като плах клас от стреснати ученици.

— Кой я намери?

— Аз и Микел — отвърна Маркел шепнешком, макар и не без известна гордост.

— Това е много важно, помните ли кой ден беше, когато я намерихте?

— Беше неделя — отговори Микел. — Рожденият ден на баба ми.

— Значи, намерихте момичето, казахте на другите и се връщахте там всеки ден, за да я гледате.

— За да се грижим за нея — поправи го Микел.

Майка му ужасено прикри устата си с ръка.

— Но тя е била мъртва, за бога! — възкликна баща му.

Чувство на объркване и погнуса обиколи всички възрастни, които започнаха да си шушукат. Ириарте опита да ги успокои.

— Децата гледат по различен начин на нещата, а смъртта предизвиква у тях голямо любопитство. Значи, сте се връщали, за да се грижите за нея — продължи той, обръщайки се към момчетата. — И сте се справили добре, но вие ли занесохте цветята?

Мълчание.

— Откъде намерихте толкова много? Сега почти няма цветя навън…

— От градината на баба ми — призна Пабло.

— Вярно е — потвърди майка му. — Майка ми ми се обади, за да ми каже. Каза, че малкият ходел всеки следобед у тях, за да бере цветя от някакъв храст. Попита ме дали ги носи на мен и аз отрекох, предположих, че са за някое момиче.

— Били сте права — отбеляза Ириарте.

Майката потръпна при самата мисъл.

— И парфюма ли занесохте вие?

— Аз го взех от майка — отвърна Хон едва чуто.

— Хон! — изписка майка му. — Какво…?

— Този не го ползваше, беше прибран чисто нов в шкафчето в банята…

Майката се хвана за главата, осъзнавайки, че синът й бе отмъкнал най-скъпия й парфюм, този, който ползваше най-рядко и който пазеше за специални случаи.

— Божичко, „Бушерон“ ли си взел? — попита и изведнъж започна да изглежда по-възмутена от това, че момчето е взело парфюм за петстотин евро, отколкото че го е изляло върху труп.

— За какво ви беше парфюм? — прекъсна я Ириарте.

— Заради миризмата, всеки път миришеше все по-зле…

— Затова ли сложихте ароматизатори?

Четиримата кимнаха.

— Изхарчихме всичките си джобни за това — каза Маркел.

— Пипахте ли нещо по тялото?

Забеляза, че въпросът смути родителите, които се размърдаха неспокойно на местата си и поеха въздух, хвърляйки му укорителен поглед.

— Беше без дрехи — оправда се едно от момчетата.

— Беше гола — каза Микел.

Сред хлапетата се разнесе кикот, който бе бързо прекратен от ужасените изражения на родителите.

— Значи, сте я покрили, загърнали сте я?

— Да, с нейните дрехи… те бяха скъсани — каза Хон.

— И с дюшека — призна Пабло.

— Забелязахте ли на момичето да й липсва нещо? Помислете добре.

Те се спогледаха, кимвайки отново. Отговори Микел:

— Опитахме да й мръднем ръката, за да хване букета, но видяхме, че я няма. Така че я оставихме както си беше, защото раната ни плашеше.

Амая се изненада от начина, по който функционираше детската психика. Страхуваха се от една рана и същевременно бяха неспособни да усетят скритата заплаха, която предполагаше намирането на труп със следи от насилие. Плашеше ги един чист, макар и брутален разрез, но бяха прекарали цялото си свободно време през последната седмица, за да пазят труп, който се разлагаше не с дни, а с часове, без никакъв страх, или поне със страх, надвит от любопитство и от онази упорита солидарност, характерна за децата, която винаги я удивяваше, когато я срещнеше.

Амая се намеси.

— Цялата хижа беше много чиста, вие ли го направихте?

— Да.

— Измели сте пода, сложили сте ароматизатори и сте опитали да изгорите боклука…

— Обаче се вдигна много дим и се уплашихме някой да не види и да дойде да провери, и тогава…

— Видяхте ли нещо, което да прилича на кръв, нещо като засъхнал шоколад?

— Не.

— Нямаше ли нещо разлято около трупа?

Децата поклатиха глави.

— Ходили сте всеки ден, нали? Да сте забелязали друг освен вас да е бил там в последните дни?

Микел сви рамене. Амая тръгна към вратата.

— Благодаря за съдействието — каза тя, обръщайки се към родителите. — А вие трябва да знаете, че когато се намери труп, трябва веднага да се съобщи в полицията. Това момиче има семейство, което се е тревожело за нея. Освен това не е умряла по естествен начин и заради забавянето при информирането на полицията нейният убиец, човекът, който й е причинил зло, може да избяга. Разбирате ли колко важно нещо ви казвам?

Те кимнаха.

— Какво ще стане сега с момичето? — поинтересува се Микел.

Ириарте се усмихна, мислейки за собствените си деца. Джуджетата на Снежанка. Бяха в полицейско управление, току-що ги бяха разпитвали, родителите им бяха обзети от нещо между ужас и отказ да повярват, а те се тревожеха за мъртвата си принцеса.

— Ще я върнем на майка й, ще я погребат… Ще й носят цветя…

Децата се спогледаха и кимнаха доволни.

— Може би ще може да я посещавате на гробището.

Те се усмихнаха възторжено, а родителите им хвърлиха на Ириарте по един последен скандализиран поглед и задърпаха наследниците си към изхода.

Амая седна пред таблото, на което бяха добавили снимките на Йоана, и продължи да се чуди на детската психика. Ириарте влезе със Сабалса и се усмихна широко, докато й сервираше чаша кафе с мляко.

— Снежанка — засмя се той. — Жал ми е за бедните деца, родителите им ще ги пратят право при някой психолог. И разбира се, край на скитосванията в планината.

— Какво щяхте да направите вие, ако бяха ваши деца?

— Щях да се опитам да не бъда много строг. Може би преди време щях да ви отвърна друго, но сега имам деца, госпожо инспектор, и ви уверявам, че научих много през последните години. Всички сме ходили да разузнаваме нови територии, особено онези, които сме израснали на село. Сигурен съм, че и вие, когато сте живели тук, сте се шляли долу при реката.

— Разбира се, нормално детско любопитство, но тук говорим за труп. Човек би помислил, че от такова нещо всяко хлапе ще си плюе на петите и ще закрещи от ужас.

— Повечето от тях може би. Но щом преодолеят началния уплах, какво пък. Факторът страх при децата е доста по-свързан с въображаемия страх, отколкото с реалния. Затова и в повечето случаи децата стават жертви — защото не са способни да различат реален от въображаем риск. Предполагам, че здравата са се уплашили, когато са я видели, но после любопитството е надделяло, децата са болезнено любопитни. Знам, че в случая е несравнимо, но когато бях на седем, намерихме една умряла котка, погребахме я под купчина чакъл на един строеж, направихме й кръст от пръчки, положихме цветя и дори се молихме за нея, а седмица след това приятелите на брат ми я изровиха и отново я заровиха само за да видят как изглежда.

— Да, това повече ми се връзва с детското любопитство, но все пак говорим за котка. Логично е да се ужасят пред човешки труп, в природата ни е заложено инстинктивно отхвърляне, защото се идентифицираме с човешкия му облик.

— Възрастните да, но при децата е различно. Не за първи път се случва подобно нещо. Преди години в овощните градини край Тудела намериха труп на момиче, което бе изчезнало от дома си няколко дни по-рано. Умряла от свръхдоза, а някакви хлапаци се натъкнали на тялото. Вместо да докладват, го затрупали с найлони и дървета. Когато полицията го намери, обстоятелствата породиха множество въпросителни около станалото — аутопсията разкри свръхдозата, многото следи, които бяха оставени, отведоха до момчетата, но първото впечатление на разследващите от местопрестъплението се оказа погрешно заради тях.

— Невероятно.

— Но е истина.

Йонан почука на вратата и отвори.

— Госпожо инспектор, лейтенант Падуа току-що се обади, задържали са Хасон Медина в Гораменди. Бил е в някаква планинска хижа в покрайнините на Ерацу. На дванайсетина километра от там са открили и колата, полускрита сред дърветата. В багажника е носел спортен сак с момичешки дрехи, документите на Йоана и един плюшен мишок. Откаран е в участъка в Лекарос. Падуа каза, че ще ви изчака, за да започнете разпита.

— Какъв джентълмен! — подигра се Ириарте.

— Нищо подобно, просто ми е длъжник — каза тя, грабвайки чантата си.

Постройките на жандармерийския участък изглеждаха старички в сравнение с новото полицейско управление, но Амая не можа да не отбележи модерната охранителна система с камери от последно поколение. Един униформен постови ги поздрави на вратата, сочейки им кабинет вдясно от входа. Друг служител ги поведе по тесен и зле осветен коридор до редица разнебитени врати, видели не една и две подмени на ключалки. Залата бе просторна и добре отоплена. До входа имаше ниша с изображение на Дева Мария, украсено с изсъхнало букетче цветя. Вляво и вдясно бяха разположени няколко маси и столове. Срещу тях, окован в белезници, седеше мъж на около четирийсет и пет години, дребен, с мургав тен, който подчертаваше още повече бледността му и зачервяванията, образували се под очите и около устата му.

Между окованите си в белезници ръце мъжът стискаше хартиена кърпичка, която явно не възнамеряваше да ползва, въпреки че сълзите и сополите се стичаха по брадата му, откъдето капеха по тъмната повърхност на масата. До него една млада служебна адвокатка, на която даде не повече от трийсет години, подреждаше някакви напечатани листове, слушаше вглъбено инструкциите, които някой й даваше по телефона, и гледаше с очевидна неприязън своя клиент.

Падуа ги приближи отзад.

— Не е спирал да плаче и хленчи, откакто го откриха колегите от горската служба. Признал е веднага щом ги е видял, казаха, че не е млъкнал по целия път насам. Откакто го сложихме да седне там, не е спрял да мрънка. Взехме му показания, защото, откакто е дошъл, постоянно повтаря, че той го е направил и че искал да си признае. Сигурно е изтощен от толкова врещене.

Приближиха се до масата. Един служител включи диктофон и след обичайните поздрави, представяне и потвърждение на датата и часа, седнаха.

— На първо място трябва да кажа, че това е много некоректно, не разбирам как са го разпитвали в мое отсъствие — оплака се адвокатката.

— Клиентът ви не спря да крещи, че си признава, от мига, в който го задържахме, и настоя да говори веднага щом влезе през тази врата.

— Въпреки това бих могла да оспоря процедурата…

— Още не сме го разпитали, госпожо, защо не почакате да чуете какво има да каже и той?

Адвокатката стисна устни и отдръпна с няколко сантиметра стола си от масата.

— Господин Хасон Медина — започна Падуа.

Споменаването на името му, изглежда, го изкара от транса, в който бе изпаднал. Изправи се на стола и погледна втренчено листовете, които Падуа държеше в ръце.

— Според показанията ви на четвърти, събота, сте накарали доведената си дъщеря Йоана Мартинес да дойде с вас, за да измиете колата, но вместо към бензиностанцията, където обичайно сте миели автомобила, сте тръгнали към планината. Когато сте стигнали до слабо посещавана зона, сте спрели колата и сте поискали от доведената си дъщеря да ви целуне. При отказа й сте се ядосали и сте й ударили шамар. Йоана е заплашила да разкаже на майка си и дори да се оплаче в полицията. Вие сте се ядосали още повече и сте се изнервили много, след което сте я ударили отново и тя е припаднала според собствените ви думи. — Хасон кимна. — Запалили сте автомобила и сте покарали още известно време, но виждайки, че се намира в безсъзнание, че е като заспала, сте решили, че може да имате сексуални отношения с нея, без тя да се съпротивлява. Потърсили сте уединено място на един горски път, спрели сте колата, свалили сте съседната седалка назад и сте легнали върху Йоана с намерението да правите секс с нея. Но тогава тя се е събудила и е започнала да вика. Така ли е?

Хасон Медина кимаше, без да спира, създавайки усещането, че целият се клати, докато от носа му продължаваха да капят сълзи, примесени със сополи.

— Според думите ви сте започнали да я удряте. Колкото повече е викала Йоана, толкова повече сте се възбуждали. Продължили сте да я биете, но тя упорито се е защитавала, така че е трябвало да я удряте по-силно. Въпреки това тя е продължила да вика и да ви блъска с всички сили. Сграбчили сте я за врата и сте започнали да стискате, докато е спряла да мърда. Когато сте видели, че сте я убили, сте решили, че трябва да намерите място, където да се отървете от трупа. Знаели сте за планинската хижа, защото сте минавали оттам няколко пъти, когато сте работели като пастир. Карали сте с колата по шосето, докато сте наближили, после сте пренесли тялото до хижата и сте го оставили там. Но преди това сте се сетили какво сте чели в пресата за басахауна през последните дни и сте решили, че може да направите така, че престъплението да прилича на негово. Разкъсали сте дрехите на Йоана, както сте си спомняли от прочетеното, и сте почувствали такава възбуда, че сте изнасилили трупа.

Хасон затвори очи за миг и Амая помисли, че може да го измъчва вина, но явно отново преживяваше момента на смъртта, който бе запечатал в съзнанието си до най-малката подробност. Размърда се на стола, привличайки вниманието на адвокатката, която се отдръпна, скандализирана при вида на издутината, с която очевидната ерекция надигаше панталона му.

— Божичко! — възкликна тя.

Падуа продължи да чете, сякаш не бе забелязал нищо.

— Но не сте разполагали с корда или въже, с които да пресъздадете онова, което сте си спомняли, така че сте се върнали вкъщи, преди да се прибере жена ви, изкъпали сте се, взели сте парче от въжето на простора и сте се върнали в хижата, за да го увиете около врата на доведената си дъщеря. После сте се прибрали вкъщи. Когато съпругата ви е настояла да съобщите за изчезването, вие сте взели някои дрехи и лични вещи на Йоана, напъхали сте ги в багажника на колата си, казали сте на жена си, че е била у вас, за да си събере нещата, и сте я склонили да оттегли жалбата… Господин Медина, това са вашите показания, ще потвърдите ли?

Хасон сведе поглед и кимна.

— Трябва да ви чуя, господине, за протокола.

Мъжът се наведе напред, сякаш щеше да целуне диктофона, и каза отчетливо:

— Да, господине, така е, това е цялата истина, Бог ми е свидетел.

Гласът му прозвуча меко, леко пискливо, с престорено раболепие, което кръстоса очите на адвокатката му.

— Не мога да повярвам — прошепна тя.

— Поддържате ли показанията си, господин Медина?

Хасон отново се наведе напред.

— Да.

— Съгласен ли сте с всичко, което прочетох, или искате да добавите или извадите нещо?

Поредният нелеп реверанс.

— Добре, господин Медина, сега, след като изяснихме до голяма степен всичко, бихме искали да ви зададем няколко въпроса.

Адвокатката се изпъна леко, сякаш предчувстваше, че най-накрая ще й се отвори малко работа.

— Вече ви представих на инспектор Саласар от окръжната полиция. Тя иска да ви разпита.

— Възразявам — подскочи адвокатката. — Животът на клиента ми достатъчно се обърка с тези показания, той вече си призна. Не мислете, че не знам коя сте — каза тя, обръщайки се към Амая — и какво целите.

— И какво мислите, че целя? — попита Амая спокойно.

— Да прехвърлите на моя клиент престъпленията на басахауна.

Амая се засмя, клатейки глава.

— Успокойте се, отсега ви казвам, че почерците не съвпадат. От самото начало знаехме, че не е той, а като се имат предвид данните, които даде в показанията за кордата, почти бихме могли да го отхвърлим.

— Почти?

— В престъплението има един момент, който ни направи впечатление. От това, дали клиентът ви ще може да ни даде убедително обяснение, ще зависи как ще протече разследването занапред.

Адвокатката прехапа долната си устна.

— Вижте, да направим така — аз ще питам, а клиентът ви ще отговаря само ако вие разрешите…

Адвокатката погледна неспокойно локвичката течност, пълзяща по повърхността на масата, и кимна. Падуа понечи да стане, за да й отстъпи мястото срещу Медина, но Амая го спря, изправи се, обиколи масата и застана от лявата страна на мъжа, накланяйки се леко, за да му говори, толкова близо, че почти докосваше дрехите му.

— Господин Медина, заявихте, че сте ударили няколко пъти Йоана и сте я изнасилили. Сигурен ли сте, че не сте й направили нещо повече?

Мъжът се размърда неспокойно.

— Какво имате предвид? — попита адвокатката.

— При трупа се установи пълна ампутация на ръката от лакътя надолу — каза тя, поставяйки на масата две увеличени снимки, от които си личеше цялата жестокост на нараняването.

Адвокатката сбърчи чело и се наведе, за да прошепне нещо на ухото на клиента си. Той поклати глава.

Амая започваше да губи търпение.

— Вижте, след всичко, което признахте, отрязването на ръката е нещо второстепенно. Защо го направихте, за да не може да идентифицираме трупа по пръстовите отпечатъци ли?

Той изглеждаше учуден от тази идея.

— Не.

— Погледнете снимките — настоя Амая.

Хасон хвърли бегъл поглед и отмести очи отвратено.

— Божичко! Не, не бях аз. Когато се върнах, за да сложа кордата, вече си беше така. Помислих, че е било животно.

— Колко време ви отне да се приберете вкъщи и да се върнете до хижата? Помислете добре.

Хасон започна да плаче, издавайки дълбоки вопли, извиращи от стомаха му, от което цялото му тяло се тресеше.

— Би трябвало да спрете, господин Медина се нуждае от почивка — настоя адвокатката.

Амая изгуби търпение.

— Господин Медина ще си почива, когато аз кажа.

Удари силно по масата, от което малки капчици от локвата се разхвърчаха във всички посоки, наведе се и спря на сантиметри от лицето на мъжа. Плачът му секна изведнъж.

— Отговорете — нареди му тя твърдо.

— Най-много час и половина, бързах, защото жена ми щеше да се върне от работа.

— И когато сте отишли в хижата, ръката вече я е нямало?

— Да, кълна се, че помислих…

— Имаше ли кръв?

— Какво?

— Имаше ли кръв около раната?

— Може би малко, но много малко, малка локвичка, само петънце…

Амая погледна Падуа.

— Децата? — подсказа той.

— …върху найлона — промърмори Хасон.

— Какъв найлон?

— Кръвта беше върху бял найлон — отрони той.

Амая се изправи, замаяна от лошия му дъх.

— Помислете добре. Видяхте ли някого в близост до хижата, когато се върнахте?

— Никого не видях. Макар че…

— Да?

— Стори ми се, че там има още някой, но бях прекалено нервен. Даже ми се стори, че някой ме следи. Помислих, че е Йоана…

— Йоана?

— Духът й, нали разбирате, нейният призрак.

— Засякохте ли се с някоя кола по пътя до там? Видяхте ли паркиран автомобил наоколо?

— Не, но когато си тръгвах, чух мотор, от онези планинските. Които вдигат много шум. Помислих, че са горските, те се придвижват с такива в планината. И си плюх на петите.

Друга пролет

Следващия път нещата бяха много различни. Бяха минали много години. Тя вече живееше в Памплона, макар да си идваше в Елисондо всяка събота и неделя. Майка й, прикована към легло, лежеше в болница с усложнения от пневмония, докато алцхаймерът бавно я изяждаше. Месеци наред отронваше едва по някоя дума от силно ограничения си речник, за да поиска най-необходимото. От седмица бе настанена в Университетската болница по искане на личния й лекар и против волята на Флора, която се бе съпротивлявала с всички сили срещу хоспитализацията, макар накрая да бе отстъпила — дишането на Росарио бе станало толкова мъчително, че трябваше да й дадат кислород, за да не умре, и да я транспортират със специализирана линейка. Въпреки това, изтъквайки вечната си главна роля, Флора отказваше да се отдели под какъвто и да било претекст от главата на майка си, като същевременно не пропускаше случай да упрекне сестрите си, че не посещават Росарио достатъчно често.

Амая влезе в стаята и след като слуша в продължение на десет минути укорите на сестра си, я отпрати в близкото кафене, обещавайки да наглежда майка им. Когато вратата се затвори зад гърба й, Амая се обърна да погледне старицата, която дремеше в болничното легло полуизправена, за да се облекчи затрудненото й дишане. Осъзна, че я беше страх и че за първи път от дете оставаше насаме с нея. Мина на пръсти пред леглото, за да седне на креслото до прозореца, молейки се майка й да не се събуди, за да иска нещо. Не беше сигурна как ще се почувства, ако трябваше да я докосне.

Със същото внимание, което би проявила при боравене с експлозив, тя се настани в креслото, облегна се бавно и посегна към едно от списанията на Флора върху перваза на прозореца. Обърна се да погледне майка си и не успя да сдържи вика си. Сърцето й щеше да изскочи от гърдите. Майка й я наблюдаваше, облегната на левия си хълбок, с неестествена усмивка и блеснали от разум и лукавство очи.

— Не се страхувай от мама, малка мръснице. Няма да те изям.

След което се отпусна назад, затвори очи и дишането й отново стана хрипливо и шумно. Амая се беше свила на кълбо и несъзнателно мачкаше списанието на сестра си. Постоя така няколко секунди, с разтуптяно сърце и разум, който й крещеше, че си е въобразила, че умората и спомените са й изиграли лоша шега. Надигна се, без да откъсва очи от лицето на майка си, което изглеждаше все така празно и безизразно както в последните месеци. Старицата измърмори нещо. Струйка слюнка се стече по бузата й, очите й продължаваха да бъдат затворени. Сподавен, непонятен брътвеж. Тръбичката с кислород се бе изхлузила от едното й ухо и висеше настрани, издавайки свистящ звук. Сякаш бълнуваше, може би шепнеше „вода“. Гласът й бе много слаб, едва доловим. Амая се приближи към леглото и чу:

— Няя… аа.

Надвеси се над нея, в опит да разбере какво казва.

Росарио отвори очи, жестоки и пронизващи очи, които издаваха колко я забавлява всичко това. Усмихна се.

— Не, няма да те изям. Макар че бих го направила, ако можех да стана.

Амая отстъпи, препъвайки се към вратата, без да отделя поглед от майка си, която продължаваше да я следи със злорадите си очи и да се смее доволно на страха, който предизвикваше у нея, с гръмогласен кикот, който изглеждаше невъзможен у човек с толкова сериозни дихателни проблеми. Амая затвори вратата след себе си и не влезе, докато не се върна Флора.

— Какво правиш тук? — сряза я тя, щом я зърна. — Трябваше да си вътре.

— Излязох да видя дали се връщаш, трябва да тръгвам.

Флора погледна часовника си и повдигна вежди с онзи обвинителен израз, който Амая бе виждала толкова пъти.

— А мама?

— Спи…

Така и беше — майка им спеше, когато влязоха отново.